Исландия - най-големият вулканичен остров (Част 4)

Първа част , Втора част, Трета част

Пътеписът за приказна Исландия продължава с g.milusheva от OffRoad-Bulgaria.com. 

Най-сетне, високо в планините, успяваме да стигнем до точка от трака – за първи път днес:

...и обратно в облаците...

Не виждаме накъде караме. От време на време, когато хълмистият терен образува по-голяма долчина, склоновете ù се оголват под дебелата бяла покривка:

Настилката обаче е асфалт вместо обичайния за тия места чакъл и скоро достигаме причината за тези пътностроителни усилия в нищото:

Пред нас е язовирна стена, насипна – Desjara Dam. Язовирът от лявата ни страна е почти празен, но августовското му водно ниво се вижда:

В края на стената има малко съоръжение с табелка:

Веднага се сещаме за филмчето на Discovery, но някак гледката не се връзва. Неусетно сме подминали стената, извиваме покрай черно възвишение и не щеш ли – друга стена:

Всичко си дойде на мястото… самата стена:

Продължаваме на североизток, с намерение да слезем обратно при брега. Черната каменна пустиня и ураганните ветрове, които обитават свободно земите тук, някак си предизвикват благоговение и страхопочитание.

Земята около нас постоянно сменя цветовете си, докато слизаме бавно надолу.

Най-сетне достигаме белези на човешко присъствие:

Денят ни завършва във Vopnafjordur, рибарско градче в най-вътрешния край на едноименен фиорд. Малкото рибарско селище е обгърнато от облаци, когато се събуждаме.

През следващите няколко часа се движим все малко над морско ниво. Облаците ни оставят едва няколко метра поглед над земята, колкото да оголят безкрайните туфести торфища, сякаш рисувани с четка:

Мистично, тайнствено и приказно..

Караме по ниски, разстлани земи покрай крайбрежието. Планините са се отдръпнали и погледа стига далече в малкия процеп под облаците. 

Asbyrgi стигаме неочаквано. Ако човек не е тръгнал конкретно към това място, може да мине покрай него и дори да не заподозре за съществуването му… Земята се разтваря изведнъж, неочаквано, разкривайки широка скрита долина, оградена от всички страни от отвесни скални стени. Отстрани нищо не подсказва за съществуването ù. 

Sleipnir’s footprint (sleipnir е осмокракият кон на Один) е фолклорното име заради формата на каньона, подобна на подкова.

В каньона всичко се променя - появява се гора (да видяхте гори някъде до сега?!), вятърът стихва, дори птиците се държат странно – сякаш на това място е невъзможно да се случи нещо лошо.

До тези се приближих толкова, че можех да ги пипна.

На влизане в Asbyrgi термометърът показва 8 градуса. Ръми дъждец. Тръгваме да се разхождаме и не ни напуска усещането, че тук е топло и уютно.

Покрай отвесните канари, достигащи на места 100 м.

От високото виждаме езеро в края на каньона..

 Всичко изглежда все едно е било редено, сякаш някой внимателно е обмислял поставянето на всеки камък, засаждането на всяко дръвче, мястото, на което да плува всяка патица.

Asbyrgi e приказка, северна приказка. “Последният удобен дом“, само Елронд така и не се показа, макар да ни се струваше, че чуваме песните…

Идните няколко дни ще прекарам в тайни планове как да се върнем на това място и на мястото, което ще достигнем само след половин час нагоре по Jökulsá á Fjöllum.

Това е денят с най-лошо време от престоя ни в приказна Исландия.

Долината на Jökulsá á Fjöllum, обвита в мъгла и брулена от кос студен дъжд, ме тегли и ласкае в спомените ми като хладен бриз под лъчите на парещо лятно слънце. Неземна и приказна, в нея оживяха всички герои на моето детство. Всички въображаеми убежища и образи се въплътиха, размахвайки ядосано пръст, че съм се съмнявала…

Нагоре по течението, на половин час път от Asbyrgi, стигаме hljóðaklettar. Пътечката към него минава през зелените криви гори:

В края на пътеката зеленото се отдръпва, за да направи място на каменни колоси.

Hljóðaklettar означава шепнещите скали, the whispering cliffs, заради специфичното ехо, което се отразява в стотиците петоъгълници и шестоъгълници на базалта. 

Но в наша чест всичко е замлъкнало и само дъждовния ромон нашепва стари приказки.

Стигаме Окото..

До него се намират останките от Valhall. Дъното на някогашната величествена зала тегли като магнит.

Очите на седящия на тронното място са обърнати към долината:

От валкириите няма и помен, само този мъник наднича от пукнатините:

Подминаваме джуджешки стол – нищо чудно, че е празен – джуджетата, знаем, ходят на групи по 12-13…

На тръгване в далечината се възправя великански орган:

А от сипея на единия бряг се подават два великолепни дракона. Заринати в склона, чакат от векове величествения и смел герой да ги освободи от магията.

Сякаш случайно и за малко вятърът е отбрулил горния слой – сякаш през дъждовната пелена виждам неща, които не са предназначени за моите очи..

На половин час нагоре по реката стигаме Dettifoss – най-мощният водопад на Европа (по количество вода на час). Водата във въздуха е толкова много, че дори не се опитвам да извадя фотоапарата. Поемаме към Kafla и Vitti, макар да не ни се тръгва.

По пътя решаваме да разгадаем една местна мистерия, която от известно време не ни дава мира – насипите на пътя. Тук пътищата са почти винаги с огромни насипи, на места с височина над 3 метра, предполагаме, че е заради водите напролет.

Странното обаче е, че скатовете на насипа са предпочитано място за растеж на местната флора, макар самия насип да е типично пътен – камък, камък и пак камък. 

Често при разклон или на местата на отбивки за ферми виждахме стоварени чували, пълни с нещо, и докато спорим какво има в тях, спираме да проверим. Оказа се изкуствена тор, без коментар.

Наближаваме владенията на Krafla. Пейзажът и цветовете му се променят. Krafla е една от най-активните вулканични зони в Исландия. Последните изригвания са от 1984 г. и вулканичните полета могат лесно да се разпознаят дори в Google.

Стигаме до кратера Vitti, един от по-утихналите, но за съжаление пътят нататък – към пресните вулканични полета, е затворен. Територията им е използвана дори за обучение на американски астронавти.
На паркинга е спряло правилното возило за тези места:

Самият кратер e просто сюрреалистично синьо езеро, макар името му да означава Ад.

Връщаме се към главния път:

Възвишенията на вулкана са дом на електростанция и място на пилотното сондиране на уникален исландски проект – Iceland Deep Drilling Project. Магма е достигната само на 2000 м надолу…

Буквално на разклона за Krafla има неуловени топли „извори“:

Тези неща пушат, бълбукат, свистят, гъргорят и изобилстват от най-невероятни цветове:

Името на тези възвишения е Namafjall – Минни Планини/ Железните Планини…

Времето напредва и макар че не ни заплашва вечерен сумрак, умората си казва думата и забързваме към Husavik.

Профучаваме покрай Myvatn. Ниското слънце блесва под облачната покривка от хоризонта и лъчите му облизват езерото:

В Husavik ще спим, за да може утре да гледаме китове 

Малко преди пристанището покрай нас прелитат ето тези странни оранжерии:

В Исландия няма зеленчуци. Изключение традиционно правят морковите и някакъв вид зеле, но зеленчукови градини не видяхме никъде. Това тук са единствените (за цяла Исландия) оранжерии за домати – оранжевата светлина отгоре са лампи, а отдолу им пускат топла вода от изворите. Както се сещате – доматите нямаха запомнящ се вкус.

* * *

На следващия ден сутрешното небе бе ниско и намръщено, а вятърът вдига няколкометрови вълни във фиорда.

Husavik е посветил цялата си енергия в туристически разходки с корабчета за наблюдаване на китове, но въпреки това днес никой няма да излезе в морето.  Явно ще чакаме времето да се оправи.

Кръгче на градчето, сдобиване с дъждобрани от местния магазин и продължаваме...

Поемаме обратно към Myvatn и всичко по пътя ни прилича на вулканични кратери и кратерчета:

Всъщност целта ни е една странна местност, започваща от брега на езерото, с култовото име Dimmuborgir или черни/тъмни замъци. Ето я и нея:

Територията на това място е учудващо голяма. Ако не бяха обозначените пътеки из нея, вероятността да се изгубиш е стопроцентова. Аз самата на третия завой губя ориентация.

Причудливите форми определено предизвикват въображението. Най-прекрасния образец на назгул...

Легендата твърди, че това е домът на … не можете да повярвате кой! Тринадесетте коледни джуджета  

Всъщност те никак не са джуджета, тъй като са децата на Грила и Лепалуди, два свирепи трола. Разбира се, според скандинавската митология – децата никак не е необходимо да имат генетичните или темпераментни особености на родителите си.

Прекарваме близо два часа в лутане между причудливите форми. За да не се връщаме по същия път, свърваме през съседна долина.

И в края ù достигаме Goðafoss:

Историята за това място датира от 999 г. или 1000 г, когато исландският парламент Althing възлага на един от първенците да прецени дали християнството да бъде прието като официална религия.

Решавайки в името на разпнатия бог, въпросният първенец изхвърля във водопада своите статуи на старонорвежките богове – във водите политат Один, Фрея, Тор и вероятно още много други. От тогава мястото носи гръмкото име “Водопадът на боговете”.

Слизаме към следващия фиорд:

И слънцето се опитва да пробие тук-там, макар и за кратко:

На входа на Dalvik, където ще нощуваме, има тясна ивица земя между пътя и водата, превърната в резерват за птици. Количеството пернати е огромно. Те гнездят на земята и в торфа.

На полянката пред бунгалцето ни едно пиле е решило, че това е правилното място за намиране на партньорка и очевидно има план – кръгче в полет с крякане, приземяване и важно разхождане в кръг, после пак полет с крякане…

Бунгалото ни е собственост на симпатична майка с две деца, която видимо се чувства неудобно, че времето е лошо и не е правилното за нас, туристите.

Близо половин час след като се настанихме, жената притича развълнувано да ни каже, че времето утре се оправя. На въпроса знае ли къде можем да гледаме китове – просто вдига телефона и след 5 разменени реплики имаме уговорка за утре сутрин, в 9.00, на пристанището.

Явяваме се на пристанището в 9, въоръжени с всичката снимачна техника, с която разполагаме. Времето все още е сиво и студено, въпреки обещанията на прогнозата, и над тесния фиорд духа смразяващ влажен вятър.

Малкото корабче не спира да се лашка по вълните, но след близо час зиг-зази търпението ни е възнаградено донякъде:

На нещастната животинка никак не ù допада близостта ни, така че прекарваме следващия половин час в гонене из залива с намерение да се приближим максимално: 

В крайна сметка гърбаткото се показва едва на петнадесетина метра от малката ни джонка . Казвам гърбатко не случайно - видът на животното, което видяхме, е точно Humpback или гърбат кит. Дължината му, поне според моя окомер, беше около 15 метра.

Капитанът ни най-сетне остава доволен от близостта и се отправяме обратно към Dalvik. Докато сме гонели китчето, слънцето неусетно е пробило облаците и над главите ни най-сетне блесва синьо небе:

Изведнъж корабчето спира по средата на фиорда. Около нас няма никой и нищо, с изключение на няколко чайки, които ни гледат учудено от водата.

Капитанът вади няколко въдици и мята първата – така, без нищо на куката, и почти веднага я вади с риба на нея.

Николай веднага последва примера му:

Процедурата се повтаря няколко пъти с все един и същи резултат – кордата се опъва почти веднага след мятането ù във водата.

Сдобиваме се с няколко такива рибока и потегляме. Капитанът изчезва да прибира въдиците.

Изведнъж около корабчето се събира огромно количество чайки, напъващи се да летят успоредно с него – поглеждам назад и какво да видя – рибата ни бива изчиствана, а чайките налитат на остатъците, които летят от кърмата:

Ето я и нашата "домакиня" и усмихнатият ù собственик:

На пристанището рибката бързо се озовава в нещо като скара и след десетина минути се наслаждаваме на най-невероятната морска храна:

Дори патетата, обитаващи залива, ми изглеждат щастливи като деца - тоест като нас:

Когато си тръгваме от Dalvik, Исландия вече сe къпе в слънчеви лъчи:

GPS-ът истеричничи, защото пред нас има тунели, завършени наскоро.

Тунелите са еднолентови, еднопосочни, с уширения за разминаване на всеки стотина метра и огромни стоманени порти в началото и края - припомняне колко сурови са тези места през две трети от годината.

Между двата тунела:

Вием покрай брега и покрай нас ту се извисяват непристъпни склонове, ту се ширват ръкотворни зелени ливади:

Склоновете са изпъстрени с бели петна, а по някои може да се учи география или що е то циркус.

Свърваме към вътрешността ей така, на посоки. Озоваваме се при историческа забележителност:

Към мястото има и общежития. Гимназиално обучение извън района на столицата. Тъй като населеността е твърде ниска, няма за кого да има гимназии в малките населени места и стотиците отдалечени ферми. След завършване на основно образование децата "отиват в колеж".

Опит да предам мащаба на тия земи:

Следете новините ни в GoogleNews