Има места в света, за които човек не предполага колко са красиви, докато сам не ги види. Или... докато не ги види през нечии очи.

За своето пътуване до уникалната, островна Исландия разказва g.milusheva от Offroad-Bulgaria.com.

Ето и нейният разказ:

 

Преди години, в зората на прехода, книгите станаха недостъпни. Или не се издаваха, или се издаваха само „забранените“ преди 10-ти ноември автори, или можеха да се намерят само антикварни копия – на безбожни цени.

За подрастващия тинейджър, уловен безвъзвратно от магията на четенето, оставаше само едно – Столична градска библиотека. Вече бях претършувала рафтовете, повечето заглавия от предназначения за мен раздел бяха минали през ръцете ми.

Хванах „Атомна база“ така, на посоки. Невзрачна малка книжка, издадена преди да се родя – приличаше на „еднонощка“, от ония, които зачиташ в леглото вечер и не оставяш, докато не затвориш последната страница по съмнало.

Така я и прочетох – първия път. Върнах я и след месец-два отново я взех. Магическия непознат свят на Исландия и неговите странни хора ме бяха пленили завинаги.

Книгата "Атомна база"  имам и до днес. Авторът е Халдор Лакснес, нобелов лауреат, обичан и тачен от исландците. На български е преведен и романът му „Самостоятелни хора“.

 * * *

Iceland, the unknown – ден 0, 23 юни 2011 г.

Пътуваме до Рейкявик- столицата на Исландия, дълго - три полета и досадно чакане по между им. Кацаме малко след полунощ и самолетчето ни „паркира“ на 20 метра от сградата на летището. 

 

Слънцето още не е залязло, по северному.  Кратко ориентиране, намираме се с човека, който трябва да ни чака от фирмата за рентакар и след няма и час вече се носим на изток по пътищата на Исландия – уморени от пътя, но с достатъчно адреналин в кръвта, че да смятаме, че от сън няма нужда. 

 

Заливче - стигаме с колата почти до водата. Пясъкът е черен и едър:

 

 

Исландия ни спретва веднага комитет по посрещането.. 

 

 

Движим се сред поле от застинала лава и малко след като отново сме стъпили на главния път, покрай нас се белва ей тази табелка:

 

Има и мост:

 

Той наистина свързва тектоничните плочи на два континента – Северна Америка и Евразия.

 

Исландия е разположена по средата на Атлантическия разлом и това е основната причина за съществуването ù.  В цепнатината между плочите разтопената магма стига почти до повърхността, предизвиква земетресения и вулканична активност. Континенталните плочи бавно се раздалечават една от друга, с по 2 см на година. Разломът разделя буквално през средата острова от север на юг.

В непосредствена близост до моста, в права линия, цепнатината може да бъде проследена до там, където се издигат бели пушеци и когато се приближаваме, замирисва на сяра.

 

Сградата с коминчето е електроцентрала , слънцето се кани да изгрее. Светът около нас започва да придобива цвят:

 

Умората си казва думата и решаваме, че без спане няма да минем. Събуждаме собственичката на „къща за гости“ в най-близкото населено място и лягаме за по няколко часа сън.

_____

 

Iceland, the surreal – ден 1

Ставаме късно. Времето е многообещаващо – слънчице и малко облачета, вятър почти не духа. Идеални условия за Синята лагуна.

Оставяме колата на паркинга. Пътеката лъкатуши между купчини от вулканичен камък с височина над човешки ръст. Навсякъде има лампи и се замислям как ли изглежда това място през зимата, когато слънцето едва се подава за по час-два.

 

Пътеката ни отвежда до приемна сграда:

 

 

 

 

Лагуната е разделена на няколко части. Едната е за обществено ползване и приемната сградата служи и като съблекалня. Втората- очевидно по-плитка зона, е оставена за свободни разходки, а в далечния край има втора сграда, която функционира като хотел и медицински център.

Решаваме, че къпането ще оставим за довечера, когато ще се настаним в хотела и правим няколко тегела.

 

 

 

 

 

 

 

Асоциации с японска градина...

 

Вулканичните скали  наоколо са покрити с мъх и неочаквани обитатели.

 

Останали сме без дъх от сюрреалистичните цветове на това място.  Така и така ще се върнем довечера – отправяме се към паркинга.

Там, като за парад, са се подредили ей тези мъжки мечти:

 

Исландия е известна като Мека на офроуда. Голяма част от пътната мрежа на страната е с неасфалтиран характер и високо проходимият автомобил е начин за ежедневно предвижване, а не съботно-неделна глезотия.

Тези хубавици на снимката, разбира се, са подготвени за туристическа група.

Поемаме на изток покрай атлантическия океан. Скоро бурните ветрове довяват гъсти облаци.

За времето в Исландия казват, че ако не ви харесва какво е в момента – почакайте 5 минути и ще ви харесва още по-малко. Идните дни ще ни сполетят почти всякакви климатични условия, понякога в рамките на няколко часа.

 

 

 

Отправяме се към вътрешността, към други топли извори - Dalasel

 

 

Пътят става все по-офф и заради големите камъни по него скоро минаваме покрай такава табелка:

 

Този знак, разбира се, не се отнася за нас, тъй като предвидливо сме си поръчали относително проходим автомобил.

Първо пресичане на река скоро след знака:

 

 

 

Миризмата на сяра винаги съпътства тези места отдалеч, но вятърът е толкова силен, че нито изпаренията, нито миризмата могат да те спрат да се приближиш съвсем до извора. 

 

 Температурите в момента, в който слънцето се скрие, рязко падат с поне 5 градуса и топлината, излъчвана от тези бълбукащи чудовища, е магически примамлива.

 

 

Част от изворите са каптирани и сградите на каптажите придават на и без това сюрреалистичния пейзаж още по-неземен вид.

 

Слизаме обратно на главния път и въпреки че времето напредва, решаваме, че ще посетим още една от предварително набелязаните точки – кратера Kerid.

 

Кратерът е на възраст от около 3000 години. Докато го приближаваме, силуетът му е напълно слян с пейзажа и не притежава характерната конусовидна форма. Смята се, че вулканът се е сринал в себе си. Самият кратер е прекрасно запазен, а езерото в него се намира на 55 м от ръба, на който стъпваме.

Някъде горе има хора, за мащаб .

 

Специфичният аквамаринен цвят на водата не се дължи на отражение (в момента небето е сиво и облачно), а на специфични минерали, отложени на дъното.

 

Време е да се връщаме към лагуната. Обръщаме и GPS-ът ни превежда по неочакван маршрут от север, през Рейкявик.

Iceland, the allmighty – ден 2

Синята лагуна представлява уникално природно явление. Дълбоко под земята, на 2000 метра, през разлома между Америка и Евразия, надлъжно на целия остров, тече част от Атлантическия океан. Водите му влизат в пряк контакт с кипящата там магма при 240 градуса и 36 атмосфери налягане.

На това място, през някоя от многото фисури в земната кора, силно обогатените на минерали води, все още частично солени и много силно силициеви, бликват на повърхността. Образуваното езеро е с толкова специфична минерализация, че в него не виреят никакви бактерии, а самата вода е с уникални лечебни свойства.

Снощи имахме удоволствието да се насладим на това природно чудо почти сами на фона на клонящото към северния хоризонт лятно слънце.

 

 

 

 

Белите отлагания на дъното, покриващи всичко, до което се докосва водата, са под формата на гъста силициева каша. Най-близкото, с което мога да я сравня, е хума, макар че усещането е значително по-меко и нежно.

На повърхността силицият кристализира от досега си с въздуха и образува много фини гладки пластове. Най-силния природен контраст, който съм виждала.

Хотелчето ни е едноетажно. Стаите обикалят около вътрешен двор:

 

 

Всички стенни повърхности са направени по този начин:

 

Мита мозайка с натрошена шуплеста вулканична скала:

 

Мястото, на което е построен хотелът, също е било покрито с вулканични отломки, които са внимателно иззети. Сградата буквално е потънала сред лавата. Гледката е от терасата:

 

Достатъчно е само да седнеш и скалите застинала лава спират вятъра. След нея погледът се спира на ей такива места:

 

 

 

С мъка си тръгваме, но пред нас е цяла Исландия…

Малко снимки на местата, през които минаваме докато пътуваме:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*   *   *

Очаквайте продължение!