Ексклузивно Исторически момент: Зелена светлина от парламента за сваляне на ветото на Северна Македония

Теорията за заучената безпомощност

Диляна Велева Последна промяна на 06 юни 2022 в 12:03 3487 0

Снимка Pixabay

Понякога ни се струва, че се въртим в омагьосан кръг. Имаме усещането, че в живота ни не се случва нищо или че изпадаме само в трудни ситуации. Сякаш сме в блато и отникъде не влиза чиста вода. В такива мигове може да ни се струва даже, че животът е крайно несправедлив – дава щедро шансове на другите, а на нас не праща нищо положително.

Всъщност промяната винаги започва отвътре – семенцата ги посяваме самите ние. И след това ги осъществяваме във външната реалност.

Защо понякога обаче се чувстваме тъжни, зациклили, с наранена вяра, че промяната в живота ни въобще е възможна? Кога спираме да вярваме в потенциала си да "нарисуваме" реалността си по-красиво и смислено?

Психолозите Мартин Селигман и Стивън Майер правят серия експерименти в лабораторията на Пенсилванския университет, на базата на които се ражда теорията за заучената безпомощност.

Идеята на експериментите е следната - след подаване на звуков сигнал кучета да почувстват ненараняващ, но неприятен електрошок, и след време да изпитват страх само при чуване на звука.

Учените очакват, че щом животните разберат какво следва след звуковата сигнализация ще започнат да правят опити да се измъкнат от клетката само при разнасяне на звука (което ще е сигнал, че съществува търсеният стресов отговор). Оказва се, че кучетата изпитват страх от случващото се, но не реагират с опити да го избегнат. Напротив, те се свиват на пода, скимтят и се ужасяват, но не помръдват.

Когато Селигман решава да изучи безпомощното поведение, усложнява методите си. Поставя кучетата в клетка, разделена на две части от ниска преграда, като в едната по пода протича електричество, а в другата не. Кучетата, които са преминали през предходния вид на експеримента, не правят никакъв опит за бягство, макар че за да спрат да изпитват неудобството от електрошока, просто трябва да прескочат ниската преграда.

За да разгледат спецификите на този феномен, учените създават друг експеримент. В него кучетата са разделени на три групи. Тези от първата биват вързани с колани за известно време (по време на електрошоковата сесия) и едва след това освобождавани. Втората група са поставени в същите колани, но им е предоставена възможност да спрат токовия удар чрез натискане на панел, близо до носовете им. Третата група кучета получава същите електрошокове и бутон, но не и възможност да предотвратят електрошоковата сесия. За тези кучета електрошокът изглежда напълно случаен и извън контрола им.

Едва след това животните са поставени в клетката, която е разделена на две части. Тези от първата и втората група бързо научават, че скачането в другата част на клетката предотвратява електрическия удар. Тези от третата група обаче не правят опити да се измъкнат. Поради предишния си опит те са развили когнитивно очакване, че нищо, което направят, няма да спре или предотврати неприятното усещане.

Понякога вярата в способността ни да се променя още в ранното детство, което е много тъжно. Вместо родителите да ни дадат корени и крила, те ни затварят в буркани със етикети, на които пише какво не можем да правим.

Детството е периодът, в който ние изграждаме мисловните си тавани - така наричам вярата ни докъде можем да стигнем в живота. Понякога тази вяра е изписана във неосъзнатите житейски сценарии за нас самите.

Ако нашите близки вярват в нас и са ни подкрепят мисловни ни тавани са високи и вярваме, че ще стигнем далече. Обратно, ако по-скоро ни "етикират" и не са вярват в потенциала ни, нашите тавани са ниски и на някакво ниво не вярваме, че не можем да се променяме. Когато много сме критикувани просто спираме да опитваме. "Счупваме" се в центъра на сърцата си. И така влизаме в модела на заучената безпомощност от теорията на Селигман.

Как можем да разрушим този омагьосан модел? Понякога имаме нужда някой да подаде ръка отвън. Някой да повярва в потенциала ни. Да бъде до нас в пътя към промяната. Психотерапията е именно този път. Когато другите вярват в нас ние също започваме да вярваме в себе си.

Мисловните тавани и заучената безпомощност се "чупят" когато се престрашим да опитаме неща, които сме смятали, че е невъзможно да направим. Някога, много отдавна, като мънички сме приели вярата, че сме неспособни да стигнем далеч, за абсолютна истина. Но като възрастни ние имаме способността да ревизираме стари наши вярвания.

Понякога първата стъпка в тази посока е задаването на въпроси? Това ли е животът, който искам? Това ли са нещата, които искам да правя? Имам ли ясна визия до коя Обетована земя искам да стигна? Имам ли план как да вървя към мечтите си? Не очаквам ли прекалено много промяната да дойде отвън? Мога ли да видя в себе си дори и мъничките семенца на едно друго възможно бъдеще?

В психологията има теория според която ние имаме два локуса на контрол – вътрешен и външен. Локус идва от латински език и означава място.

При вътрешния локус на контрол ние вярваме, че само носим отговорност за живота си. При външния локус на контрол вярваме, че съдбата е тази, която определя как ще живеем и докъде ще стигнем.

През психотерапията ние имаме шанса да върнем мястото на контрол вътре в себе си, центърът на живота ни да е вътре в нас. По този начин много по-трудно може да развием зависими поведения. Ние сме промяната. Стигаме точно дотам, докъдето вярваме, че можем да стигнем. Въпросът е да разклатим тези наши древни абсолютни истини, че не сме достатъчно добри за живота, че не ни бива, че не заслужаваме щастие.

В този процес се налага да попътуваме за малко в миналото, за да видим, механизмите, през които са се развили базисните вярвания за себе си и света.

Напълно съм убедена в способността ни да се променяме. Да излизаме от омагьосания кръг на заучената безпомощност. Виждала съм промяната стотици пъти. Виждала съм свободата в очите на хора, които понякога за пръв път опитват неща, за които са вярвали, че въобще не стават.

За тази свобода си струва да се извърви целият път наново. За шанса ни да тръгнем по нови пътища. За шанса ни да чувстваме, че ние държим руля на собствения си живот.

Това не означава, че няма съдба, но вярвам в думите на Ганди „ Бъди промяната, която искаш да бъдеш в света“.

В мислите ми изниква един цитат от книгата „Голямата панда и Малкия дракон“ на Джеймс Норбъри:

 – Нищо не се случва! – промърмори Малкия дракон.

- Може би започва да се случва отвътре? -отговори Голямата панда.

Може би е време да посеем вътре в нас семената на желаната промяна. Да ги поливаме. Да се грижим за тях с топла обич и приемане.

Представям си далечните земи, до които можем да стигнем, когато счупим оковите на механизма на заучената безпомощност и повярваме в промяната. Земи, които ухаят на чиста надежда, жасмин и сбъдване. Само ни чакат да тръгнем към тях. Земи, до които може никога да не сме си представяли, че можем да доплуваме с корабите на живота си.

По пътя към тях ще има дни, когато ще е толкова светло, че небето ни ще става море и морето небе. Ще има и дни, в който ще има бури и черни облаци. Но знам със сигурност, че когато тръгнем, рано или късно ще пристигнем.

Диляна Велева е магистър по психология и журналистика. Завършила е с пълно отличие образованието си в Софийския Университет "Свети Климент Охридски". Има множество специализации в областта на психологическото консултиране. Има 18-годишен опит като психолог консултант в няколко водещи терапевтични центъра. Работи в Център по психология и психотерапия "Промяна". Била е водещ на множество тренинги и обучения в областта на психологията за големи компании. Голямата ѝ страст, освен консултациите, е писането на статии в областта на психологията. През последните десет години тя е публикувала многобройни материали в областта на психологията във водещи у нас медии.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови