Триъгълникът на Карпман - кога играем несъзнавано на Жертва, Агресор и Спасител

Последна промяна на 11 януари 2018 в 15:38 19103 0

Понякога отношенията ни с другите са трудни. Имаме чувството, че се въртим в омагьосан кръг. Възможно е в такива случай несъзнателно да играем едни и същи роли, с които да предизвикваме съответното поведение у другите. Понякога само влизайки в роля успяваме да изкомуникираме собствените си нужди. Всяка роля има свой собствен език, свои вярвания и поведение през което се изиграва в реалността.

Една интересна психологическа теория, идваща от перспективата на транзакционния анализ, е триъгълникът на Карпман. Той е наречен на името на своя създател американския психотерапевт Стефан Карпман. Самият той го нарича още

“триъгълникът на драмата”.

Според него в процеса на общуване с другите ние несъзнавано преиграваме болезнени теми от своето минало. В триъгълника на Карпман хората играят три основни роли - Жертва, Спасител и Агресор (Преследвач). Всяка роля има “ първичен вход”, през който влизаме в триъгълника. Това е ролята, с която най-много се идентифицираме и която стои в основата на нашата Аз-концепция. Веднъж завъртяни в динамиката на триъгълника, ние превключваме автоматично и към другите роли в него. Централно място във всяка роля заемат вътрешните вярвания, които са се изградили по време на детството ни. Тях Карпман нарича “теми на живота”.

Когато влизаме в триъгълника в ролята на

Жертва,

в нас говори главно нараненото вътрешно дете. То се чувства абсолютно безпомощно и уязвимо, за да се справи само с предизвикателствата на живота. Ролята на жертва ни води автоматично до зависим тип поведение. В нея несъзнавано търсим силна фигура, която да се грижи за нас. В ролята на жертва ние не сме способни сами да носим отговорност за живота си. Затова несъзнавано чувстваме сигурност, единствено, когато се подчиняваме на авторитети. В същото време обаче, изпитваме силен гняв от това, че те не винаги успяват да се погрижат добре за нас.

Ролята на жертва много често предизвиква другите да влизат в общуването с нас или като агресори, или като спасители. Жертвата привлича агресорите с това, че те самите са склонни да контролират живота на другите. В това общуване през чувството на вина, което жертвата предизвиква в агресорите, тя успява да получи емоционални и материални изгоди. В същото време чувството за самосъжаление, което жертвата изпитва в общуването с агресори, ѝ помага да не чувства отговорност за своя собствен живот. Тя стои заклещена в едно нещастно настояще, в което постоянно обвинява другите за проблемите си, и практически не прави никакви крачки в реалността. Тя постоянно чака някой да я спаси и да се погрижи за нея. В тази роля ние никога не порасваме и не поемаме живота в собствените си ръце.

Когато влизаме в триъгълника в ролята на

Агресори (Преследвачи),

ние се опитваме изцяло да контролираме отношенията с другите. В нея ние несъзнавано възприемаме света като опасно място, в което отвсякъде ни дебнат невидими заплахи. Тази вътрешна логика ни кара, за да се защитим, да действаме винаги първи. Правим това, като доминираме над другите, използвайки всякакви ултиматуми и заплахи, за да ги подчиним. Основното ни оръжие в тази роля са обвиненията към другите. Те никога не правят нещата по начина, по който ние искаме. Склонни сме да направим скандал за най-дребните детайли от ежедневието. За нас гневът става основното гориво, което ни зарежда с енергия.

В ролята на Агресори имаме особена нужда другите постоянно да заявяват своето уважение и респект към нас. Чувството ни за превъзходство над останалите често е компенсанция за собственото ни усещане за безсилие. В тази роля въобще не търпим и уважаваме чуждото мнение. То трябва чрез всички възможни методи да бъде елиминирано още в самото начало. И едно от най-опасните вътрешни вярвания, които управляват тази роля е, че другите са заслужили с поведението си агресията, с която ежеминутно ги заливаме. За да влезем в тази роля, най-вероятно самите ние сме имали в детството си родители, които са се държали агресивно с нас и не са уважавали собствените ни граници. И сега самите ние не сме склонни по никакъв начин да изпускаме контрола, независимо каква цена плащаме в живота си за това. За да играем тази роля, ние имаме нужда от жертви, чийто живот да контролираме изцяло, създавайки им илюзорното чувство, че се грижим за тях.

В ролята на

Спасители

в триъгълника на Карпмам влизаме, когато преживяваме себе си като безкористни помагачи. Да спасяваме другите е нашата главна мисия в живота. Зад тази роля често стои едно наше древно вярване, че самите ние не заслужаваме да бъдем обичани. Единственият начин това по някакъв начин да се случи е като правим другите емоционално зависими от нас. Зад нашето безкористно на пръв поглед помагачество стои желанието ни да подчиним хората, в чийто живот влизаме като спасители. Най-големият ни несъзнаван страх в ролята на спасители е, че можем някога да останем сами на този свят. Самите ние страдаме от ниско самочувствие, което повдигаме единствено като се грижим за проблемите на другите. Възможно е обаче в тази роля, когато не получим нужната оценка за действията си, да развием депресивни симптоми и самооценката ни да се сгромоляса. Като спасители ние не уважаваме чуждите граници. Понякога се опитваме да помагаме даже там, където не са ни повикали.

Как можем да излезем, когато сме заседнали в някоя от ролите в омагьосания триъгълник?

Като начало е важно да се научим да разпознаваме чувствата и поведенията си, когато сме в някоя от ролите. Когато сме в ролята на Жертва, вътрешният ни глас повтаря една и съща мантра: горкият Аз. Винаги другите са виновни за нашите емоции и се държат несправедливо спрямо нас. Чувстваме се вечно адски нещастни и потиснати. Когато сме в ролята на агресори, ние винаги сочим с пръст грешките на другите. Повтаряме им постоянно “ти си виновен” и "ще си получиш заслуженото". В ролята на спасители много често използваме изречения като: "Сега ще ти помогна", "Всичко ще бъде под контрол".

След като се научим да идентифицираме специфичния език, през който ролята заживява в нас, е важно да се научим да разпознаваме вярванията, които мотивират съществуването на всяка една от ролите. За Жертвата това е вярата в заучената безпомощност. Локусът на контрол за Жертвата е външен, което означава, че тя вярва, че нищо в собствения ѝ живот не зависи от нея. Тя винаги е жертва на съдбата, обстоятелствата и другите. За да излезем от тази роля е необходимо с времето да пораснем. Да извървим отново пътя от малкото дете до пълноценния възрастен. Затова е много важно да получаваме от другите обич, но в същото време да ни поставят ясни граници. Да ни отправят посланието, че те самите не са отговорни за нашия собствен живот. В началото можем да се бунтуваме от нежеланието им да се грижат за нас. Но единственият начин, през който можем да случим по нов начин собствения си живот, е като започнем да поемаме отговорност за действията си. И тогава пред нас се открива непозната, но толкова красива перспектива. Можем сами да се изненадаме от всички умения за справяне, които с лекота придобиваме.

Излизането от ролята на Агресор е много трудно, защото е свързано с това да пуснем целия контрол, който скрепява света ни. За тази цел в тази роля трябва да си признаем нещо много трудно, а именно, че самите ние сме много уязвими същества. Да видим болката и страха, които ни карат да имаме нуждата постоянно да господстваме над другите. И едва тогава можем да се научим да постигаме целите си по нов начин, убеждавайки другите с доводи за собствената си правота. В началото можем да се чувстваме уязвими пред останалите, но с времето ние за първи път виждаме истинските лица на останалите. Сякаш досега сме били слепи за техния свят, виждайки в тях единствено сянката на пълното подчинение.

За да излезем от тази роля, другите могат много да ни помогнат, като се научат да се противопоставят на нашия гняв и постоянни обвинения, като поставят ясни граници и се отстояват по един градивен начин.

За да излезем от ролята на Спасителя, е необходимо да си признаем най-дълбокото си вярване, че самите ние не заслужаваме любов. Това осъзнаване може да бъде болезнено, но през него ние можем да намерим изход от вечното си неудовлетворение, че другите не оценяват нашите действия и не ни се отблагодаряват за тях. Ние самите трябва да се научим да разпознаваме и уважаваме чуждите граници. Да разберем, че правейки другите зависими от нас, ние всъщност не им помагаме, а често задълбочаваме техните собствени проблеми. Когато помагаме на жертвата, ние всъщност не ѝ даваме шанс да порасне и да поеме живота си в свои ръце. Едва тогава ние осъзнаваме, че ние самите имаме качества извън това да помагаме, които да карат другите да ни обичат и да искат да се свързват с нас. Накрая, най-големият ни страх, че ще останем завинаги сами и изоставени, се стопява.

Отношенията ни с другите зависят от отношението ни към самите нас. Влизането в роли не ни приближава към другите, а ни отдалечава от тях. А всъщност ние можем да заявяваме собствените си нужди по един автентичен начин. За тази цел е нужно да си позволим да бъдем честни пред самите себе си. Когато си признаем собствените си страхове, ставаме по-силни. Когато сме в роли, ние не ставаме истински близки. Истинската близост е плетеница от емоции. В нея има й доза уязвимост, но има и безкрайната радост от взаимното откриване на нас самите като уникални създания. Защото няма два свята, които да се преповтарят по един и същи начин. И истинският смисъл е точно в тази среща между световете. Среща отвъд ролите, които несъзнавано играем.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !

 
X