Механизми за справяне със зависимостите - част 2-ра

Това е една много трудна тема за мен. През последните десет години в работата си като консултант психолог съм се сблъсквала с многобройните лица на зависимостите и от опит знам колко трудно е те да се преодолеят.

В предишния си материал писах за механизмите за зараждането на зависимости. Есенцията на всички зависимости е в разстроената комуникация със себе си и околните. Пълненето на вътрешна празнота. Анестезирането през тях на болката. Бягането от непоносимостта на битието, такова каквото е. Невъзможността да приемем себе си такива каквито сме. Временно повдигане на потиснатото самочувствие. И наистина още много други неща влияят при изграждането на зависимостите.

Механизмът за изграждане на зависимости

Понякога съвременната психология, древните учения, религията стигат до едни същи места по различен начин и през различни практики за решаване на проблема със зависимостите, и по принцип затова как да се излекуват човешката душа и тяло.

Всички те стигат до това, че, за да се излекуваме, ние трябва отново да се свържем с нашата автентична природа.
Загубата на връзката със себе си изгубеността в превода в комуникацията с другите са в сърцето на зависимостите, а и на други форми на психично и телесно страдание.

Но как да намерим обратно пътя към себе си, другите и света? Пътищата, по които можем да тръгнем са многобройни.
Първата стъпка е когато започваме да си задаваме въпроси – Къде се изгубих по пътя, коя е болката, от която така неистово бягам? За какво мечтаех като дете? Кога за последен път се чувствах истински? Защо ме болят връзките с другите? Къде искам да бъда? Усещам ли себе си като в дом? И още много, много въпроси са началото на пътя.
Самото задаване на въпроси ни прави по-съзнателни, по-будни към вътрешната ни природа.

На по-следващия етап ние трябва да приемем естеството на нещата, такива каквито са. Да си позволим да приемем живота си такъв какъвто е, да приемем съдбата си. Това е пътят на вътрешното смирение. Сърцето на самото приемане е прошката. Да простим на себе си и другите за всички рани, които са ни причинили, да простим на себе си за всички провали в живота ни. Да простим на съдбата, че ни е изпратила такива тежки изпитания. Да простим на самия живот затова, че е такъв какъвто е.

За да можем да се смирим, е важно да можем да се откажем от двойните стандарти, които имаме към себе си и другите. Смирението е в това да бъдем състрадателни към себе си, вместо да стоим в цикъла на безкрайното самообвинение към себе си и упреците към другите.

Смирението е труден процес, особено когато болката в нас крещи неистово. Когато смятаме, че животът сам по себе си е толкова безумно несправедлив към нас самите. Смирението е в приемането на живота като една трудна школа, в която ние сме тук, за да учим нашите уроци по пътя. И да простим за всички скапани несправедливости на света.

Виктор Франкъл пише в своята книга „ Човекът в търсене на смисъла“, в която разказва за тежкия си престой в концентрационните лагери: „ Когато знаем защо можем да понесем всяко как?" Т. е., ако намерим смисъл в него даже и в самото страдание става по-поносимо. Да приемем изпитанията като учители, които ни преподават своите уроци.

Следващ път, по който трябва да се отправим в лечението на зависимостите е да се свържем наново със своите емоции. Загубата на връзка с тях ни задава чувството на вътрешна празнота и безсмислие. Чувстваме се сякаш вече даже не знаем кои сме. Сякаш отдавна не знаем кой е правилният път за нас.

Тази загуба на автентичност често датира още от ранното детство, когато за да оцелеем е трябвало да жертваме себе си. Понякога родителите не са ни научили да разпознаваме чувствата си и да ги изразяваме спонтанно. За да бъдем себе си е нужно да сме чувствали безусловна любов – приемам те такъв какъвто си и те обичам защото си ти. Обикновено доминира уравнението на условната любов, а то е обичам те, ако...

Но как да се свържем със своите емоции отново? Има ли път към тях? Как да го изминем? Със сигурност се иска смелост и кураж.

В учението на будизма много мъдро са синтезирани стъпките на свързване с емоциите ни:

- първата стъпка е да се научим да разпознаваме емоциите си, да бъдем бдителни към тях. Да си задаваме въпроса: сега какво точно усещам? Какви са физическите симптоми на емоциите в мен? Защо ми тупти така силно сърцето? Какво означава това...

- втората стъпка е да приемем емоциите, а не да ги отричаме;

- следващата стъпка е да прегърнем емоциите – тъй както майката взима в обятията си плачещото бебе;

- след това следва вглеждането в дълбочина – да се опитаме да открием причината, която е породила тези емоции в нас;

- последната стъпка е прозрението – това е инсайт за природата на самите емоции.

Една от трудните емоции е гневът във всички негови проявления – от потиснатия дълбоко в нас гняв до тежките изблици на гнева навън. И двете са силно стресиращи за нашия организъм. Гневът може да бъде и здравословно утвърждаване на самите нас. Често гневът ни показва, че имаме проблем с границите, сякаш някой нездравословно ги прекрачва.

Не е въпросът да избухнем яростно, а да си позволим да усетим вътре в нас прилив на енергия, която гневът ни дава, и да се опитаме да се отстоим и да разберем смисълът на тази емоция.

Всъщност всички наши емоции се появяват, за да ни кажат нещо, да ни предпазят от нещо. Те са част от еволюционния механизъм на човешкото оцеляване.

Страхът ни казва, че сме в опасност. В древни времена страхът е бил свързан по-често със външна заплаха, докато днес е по-скоро от вътрешна заплаха – може да бъде заплаха от нараняване на самооценката, от унижението, от потъпкването на границите. Може да бъде страх от самият страх. Всяка емоция има своя дълга история, но това е една много дълга тема.

Следващата стъпка към връщането към себе си е отстояването, а то е да можем да заявим уверено своето място в света. Да се научим да чертаем и отстояваме собствените си граници. Границите често са невидими. Но е важно да знаем, че всеки от нас е уникално човешко същество, което никой няма право да унижава.

Множество изследвания са показали, че унижението се усеща в същите мозъчни центрове, с които усещаме и физическата болка. Отстояването на собствените ни граници ни прави по-силни и по-здраво свързани със себе си.

Другият път в преодоляването на зависимостите е да открием своята мисия в живота и да бъдем съзидателни. Мисията ни е като обетована земя. Тя вдъхновява и дава вътрешна сила и мотивация да минем през много изпитания с гордо вдигната глава. Всеки има своята мисия и когато много се отклоним от нея, животът ни праща изпитания, като по този начин се опитва да ни върне към нея.

Доктор Габор Мате, един от най-мъдрите съвременни изследователи на зависимостите казва, че крайната мисия на човек в живота е откриването или възстановяването на загубената човешка цялостност. По-висша мисия даже от физическото оцеляване.

Цялостността е свързване - навътре и навън и със света. В основата на цялостната ни личност е приемането. Ние сме плетеница от светлини и сенки, както казва Юнг. В нас има от всичко. Интегрирането на собствените ни сенки ни прави автентични. Когато приемем несъвършенствата си, едва тогава можем да работим за промяна. Можем да се отстояваме в света, такива каквито сме.

Да си позволим даже да бъдем уязвими. Да спрем да вярваме във съвършенството – нашето и на другите. Ние сме човешки създания. Грешим, падаме ниско долу, издигаме се високо, дъним се, губим любови, сътворяваме любови. Ние сме светеща и тъмна плетеница едновременно.

Зависимостите и бясното пълнене на вътрешната празнота. Зависимостите и изгубения път навътре и навън. Зависимостите и смирението пред неизменната логика на живота, такава каквато е. Зависимостите и свързването наново със собствените емоции, вслушването в тях, обелването на пластовете емоции, чуването на посланията им и нежното им прегръщане.

Зависимостите и откриването на собствените ни граници и утвърждаването им пред нас самите и пред околните.
Зависимостите и откриването на нашата собствена мисия, през която да съзидаваме. Зависимостите и цялостната ни личност, със всичките трептящи светлини и сенки, като в лунапарк през летните вечери.

Пътищата и начините през които стигаме до тях са различни – това може да е психотерапията, може да са духовните учения, медитацията, религията, творчеството, мисията ни и още много. Представям си коренищата на многовековно дърво – как са се заплели, преплели, слели през годините, така е и с възможните пътища.

Въпросът е да тръгнем по някои от тях. Когато сме на правилния път тялото и психиката ни могат да се излекуват.
Всички ние заслужаваме да станем цялостни отново. Понякога да станем цялостни за първи път.
"Един ден, на изхода на живота - казваше моята баба - пъзелът се нарежда". Можем да видим логиката на живота ни като на кинолента и да разберем защо е трябвало да минем през всичко това.

Понякога просто трябва да започнем да го редим. С обич, приемане, смирение, вяра, надежда търпение и мъдрост, така че на изхода на живота ни да чувстваме благодарност към самия живот за всичко, с което ни е сблъскал. И така да отлетим цялостни към следващата врата или вселена, или вечност.

Диляна Велева е магистър по Психология и магистър по Журналистика. Завършила е с пълно отличие образованието си във Софийския Университет "Свети Климент Охридски". След това има множество специализации в областта на психологическото консултиране. Има 18 годишен опит като психолог консултант в няколко водещи терапевтични центрове. Към настоящият момент работи в Център по психология и психотерапия "Промяна". Работила е като водещ на множество тренинги и обучения в областта на психологията за големи компании. Голямата ѝ страст, освен консултациите, е писането на статии в областта на психологията. През последните десет години тя е публикувала многобройни материали в областта на психологията във водещи у нас медии.

Следете новините ни в GoogleNews