Д-р Владимир Шурупов: В България изминах път, който изглеждаше непреодолим

Публикуваме разказа на руския лекар кардиолог д-р Владимир Шурупов, който идва в България след началото на войната и успява да се пребори да практикува професията си. 

Роден и израснал съм в Русия. Още от самото начало пътят ми беше свързан с медицината. Първо – университет, после специализация, специалност по кардиология, научна работа, защита на дисертация. По-късно – допълнителна специализация по анестезиология и реанимация. И накрая – любимата ми област: инвазивната кардиология. 15 години живот – от студент до лекар и изследовател.

От 2006 до 2022 година работих само на едно място – Научноизследователския институт по кардиология в Томск. Това беше моят втори дом. Преминах през различни отделения: спешна кардиология, реанимация и интензивна терапия, реанимация при кардиохирургия, отдел по интервенционални методи на лечение. Живеех с професията си. Знаех кой съм и защо съм там.

Когато започна пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна, това беше дълбока лична трагедия за мен. Не можех да приема какво се случва. Това беше остро вътрешно сътресение – сякаш в един миг се срина всичко, което беше важно, близко и скъпо. Стана морално невъзможно да остана в същата среда. Всяка сутрин започваше с новини, от които сърцето се свиваше. Разбрах: или ще мълча и ще предам убежденията си, или ще замина, за да запазя себе си.

Решението беше изключително трудно. Почти непоносимо болезнено – да напусна близките си. Майка ми и баба ми, роднини, приятели – всички, с които съм бил цял живот. Да знам, че няма да мога да ги прегърна, да ги виждам всеки ден, да съм до тях в труден момент – това е мъка, която не мога да изразя с думи. Русия е моята родина. Там са моите корени, моите приятели, моят дом, моите пациенти, моята професионална история. Но трябваше да оставя всичко това и да замина.

Дойдохме в България почти без нищо. Два куфара. Папка с дипломи. И абсолютно незнание на езика, законите и възможностите. Първото ни убежище беше една къща на село във Варненска област – с пробит покрив. За да оцелея, започнах работа на строеж – като обикновен работник. Имах опит: някога сам построих къщата си в Сибир. А тук бяха нужни просто ръце и минимални умения. На строежа се запознах с двама украинци – и те бягаха от войната. Станахме приятели. Работехме заедно, говорехме и пиехме бира вечер, мълчахме заедно, когато болката беше прекалено силна.

Скоро стана ясно: туристическата виза изтича, а легално оставане – невъзможно. Подадохме молба за бежански статут по политически причини. Това беше дълъг, тежък, изтощителен процес, който отне почти две години. Успоредно с това вървеше вторият процес – завръщане към медицината. Докато работех на строежа, все повече усещах, че губя себе си. Всичко, което знаех, на което бях посветил живота си, сякаш отиваше на вятъра. Нямахме достатъчно пари. Ставаше все по-трудно да издържам семейството. А разговорите с други лекари, които не успели да признаят дипломите си за 10–15 години в България, звучаха като присъда.

„На колко си? На 40? Късно е“, „Не се захващай“, „По-добре се занимавай с нещо друго“. Почти се бях предал. Боядисвах, лепях плочки, слагах изолация, дори построих външна тоалетна – за стотинки.

Един ден жена ми каза: „Така не може. Напусни строежа. Просто си вземи пауза. Ние сме с теб.“ Тази пауза се оказа повратна точка. Чрез социалните мрежи се запознах с Ваня Добрева – доброволка, която помагаше на украински лекари да учат език и да легализират дипломите си. Изслуша историята ми... и ми предложи да опитам – интервю в клиника Medica Core в град Русе.

Подготвях се много старателно. Българският ми беше на начално ниво. Знаех граматиката, четях, разбирах – но не говорех. Въпреки това съставих дълъг текст – кой съм и защо съм в България – и го научих наизуст. Първото интервю беше с професор Добрин Василев. Изслуша ме внимателно, зададе няколко професионални въпроса. После каза: „Можеше да ми разкажеш всичко това на руски, разбирам го добре.“

Отговорих, че искам да говоря на български, защото възнамерявам да бъда част от тази страна. Последва кратко интервю със собственика на клиниката, Панайот Панайотов. По това време бях в процедура за убежище, дипломите ми не бяха признати, имах почти година и половина прекъсване. Честно казано, не очаквах нищо. И изведнъж той каза: „Окей. Кога можеш да започнеш?“

Не повярвах веднага. Пътувах обратно към селото ни с усмивка до ушите. Това беше предчувствие, че ще си върна себе си. Месец по-късно започнах работа в клиника Medica Core като технически секретар. Екипът се оказа изключително топъл. Всички се интересуваха от историята ми, подкрепяха ме. И аз отново се почувствах част от медицинската среда.

Следващият етап – български език за медици и признаване на основната диплома. Всяка вечер след работа учех езика. Много ми помогна нашият приятел – учителят по български и математика Николай Божилов – всеки ден по 2–3 часа работеше с мен безплатно. Благодарение на него издържах изпита и получих необходимия сертификат.

Зимата на 2023 г. получих статут и можех да продължа напред. Подготовка на документи – справки, приложения, академични планове. Майка ми в Русия ми помагаше. Всичко превеждах, легализирах с апостил. Но след подаването – отказ. Министерството поиска допълнително потвърждение на академичните часове, въпреки че бяха в дипломата. Повдигнахме въпроса в медиите – с помощта на приятели-журналисти създадохме информационен повод. Това проработи.

След повторното подаване бях допуснат до изпитите. От септември до ноември миналата година издържах 6 държавни изпита по медицина. Клиниката ме освобождаваше, за да се подготвям – за което съм безкрайно благодарен. След това подадох документи за признаване на специалността по кардиология. Много внимателно събрах всичко: специализации, сертификати, описания на курсове. След три месеца получих положителен отговор.

И накрая – в края на пролетта тази година – издържах изпита по кардиология от първия път. Колко трудно беше това! Защото дори за местните лекари това е сериозно изпитание. Няколко седмици се възстановявах – толкова силен беше стресът. Но сега имам официална българска и европейска диплома по кардиология. Отново имам право да работя по специалността си. И макар че самият аз още не мога напълно да повярвам, чувството на радост и увереност постепенно измества тревогата, с която свикнах.

Остават още две стъпки – изпит по инвазивна кардиология и признаване на научната степен кандидат на медицинските науки. Това също са сериозни предизвикателства, но вече знам: няма невъзможни неща. Вече съм изминал път, който изглеждаше непреодолим.

Следете новините ни в GoogleNews