Жена с два черни пръстена – разказ от Здравка Евтимова

Беше се развела преди година и мнозина от познатите й смятаха, че това е най-големият шанс в живота й. Теодора изглеждаше не просто добре. Миловидното й лице, дори когато беше щастлива, загатваше хлад на езеро, сковано от лед. Тялото й, по-скоро дребно, с леки, подвижни крайници, предизвикваше ленив интерес, ако по някаква случайност някой задържеше поглед върху него. Веднъж забелязана, Теодора оставаше в паметта като болест, която се задълбочаваше и възпламеняваше, докато се превърне в мания, в острие с изтънчена майсторска изработка. Едва ли някой знаеше колко години Теодора бе работила като хигиенистка, сервитьорка, модел на художници, продавачка на пици и книги, изхвърлени на входа пред стари апартаменти, за да купи долнопробното кафе „Ас“.

Тя работеше и зад бара, и като сервитьорка в "Ас". Едва ли друго лице щеше да приляга така с хладната си насмешливост на това одърпано кафене. Там всяка вечер идваха поети, които никой не желаеше да чете и публикува, художници, непродали нито една картина. Повечето пиеха, хвърляйки черни погледи в лицето й, по-скоро в гърдите й, и понякога се събуждаха в тъмната гарсониера на Теодора с чувството, че биха могли да прекарат още година върху матрака под единствения, обърнат на север прозорец. На тръгване й оставяха всичко, което имаха и нямаха - вещите си, които тя можеше да продаде изгодно, парите, които мечтаеха да спечелят. Дните, които вселената беше дала на тези мъже, ставаха нейни. Тя ги заслужаваше.

Всеки от клиентелата знаеше, че тя има син, когото не бяха виждали. Бяха готови да приемат детето и мизерното й жилище с хлебарките, стига кафявият й поглед да избяга от нащърбените чаши с евтин коняк и довечера да притихне в картините и в кръвта им. Поетите пиеха водка, по-скоро разреден спирт, и хапваха евтин хляб. Беше хубаво. Тялото й също.

Едва събрали из джобовете монети за цигари, художниците намираха, често от заеми помежду си, още дребни пари и все някой довличаше в кафене „Ас“ оклюмали, преоценени цветя за Теодора. Рисуваха я от столовете си край масите. Правеха график и не го спазваха. Стените в гарсониерата й, дори в коридора, бяха натъпкани с картини - платна без стойност - и салфетки, изтънели под тежестта на надрасканите стихове, които мъжете презираха. Когато нощем някой поет откраднал рози от парка почукаше на вратата й, и Теодора не отвореше, нежеланият посетител просъскваше, че е развратница.

- Рисувал съм те! - изкрещяваше. Питаше я дали помни, но тъмнината, гримирала с туш олющения цокъл на стълбищната площадка, мълчеше.

В кафене "Ас“, на бара, всяка нощ стърчеше постоянен клиент, в сини видимо замърсени джинси. Фланелата му наистина е била скъпа в магазина, в момента на покупката, ала петната от алкохол по нея й придаваха вид на прояден от молци театрален реквизит. Влизащият за пръв път в заведението би се зачудил защо един едър като бодигард поет не изхвърля този навлек, перманентно яхнал един и същи стол на бара, заровил мътен поглед в Теодора.

Бодигардът с поетически талант не създаваше проблеми на клетника, напротив, понякога му пъхаше цигара в ръцете. Постоянното присъствие в кафето знаеше, че този човек се казва Асен и е бившият съпруг на Теодора, бащата на момчето, което никой не бе виждал. Предполагаха, че заведението „Ас“ е кръстено на него.

Беше странно да се проследи как Теодора се отнася към човека с мръсната фланела. В поведението й не бе скрито презрение нито стремеж да му отмъщава, нито състрадание. Тя просто не го забелязваше, ала изглежда и това не се оказваше съвсем вярно, защото от време на време красивата й ръка му подаваше чаша с питие или купичка, пълна догоре с препечени ядки, към които мъжът дълго време не посягаше. Очите му понякога я търсеха.

Треперещите му пръсти се пресягаха да я докоснат, на което тя не възразяваше. След секунда тя се отдръпваше, ръката му удряше глухо тезгяха, ала той не обръщаше внимание на звука. Погледът му притихваше, щастлив паж пред нейните чаши с коняк. Беше интересно и посред нощ, когато Теодора си тръгваше с някой никому неизвестен поет, готов да се разтвори в тъжната белота на кожата й още докато жената спускаше металната решетка на кафе "Ас".

След двойката се тътреше навлекът от бара. Не приказваше, дишаше, клатушкаше на крачка след тях, кашляше тихо, докато Теодора, изоставяйки прегръдката за миг, се обръщаше и му прошепваше няколко думи. Даваше му смачкана банкнота.

Намираха бившия й съпруг седнал пред входа на блока или дори пред вратата на гарсониерата й, всъщност бившата негова гарсониера. Теодора не бързаше да го подмине, но и не се бавеше около него. Пъхаше монети в джоба на якето му. Човекът явно не беше дошъл за парите, гледаше я и около него се сгъстяваше миризмата на евтин алкохол.
Вероятно стъпките на Теодора бяха разсипали живота му. Или може би тя се бе разсипала, след като го бе уличила в изневяра (колко банално и глупаво!); а може би се стремеше заедно с пропадналите мъже да удави някакво зло отчаяние, да изхвърли от септември мисълта, че трябва да отдели пари за нови дрехи на сина си. Прехраната на двамата и днес, и утре струваше скъпо. Беше хубава. Необяснимо защо красотата й не угасваше. Невзрачните художници и поети напразно си внушаваха, че остарява, за да убият жаждата по черния наркотик на тялото й.

Понякога, някой съвсем оглупял от алкохола пропиляваше спечелените на покер пари за най-евтиния златен пръстен в заложната къща срещу кафенето. Идваше и заедно с лъскавото бижу й предлагаше остатъка от живота си, непубликуваните поеми, непродадените картини, празните джобове, страха и болежките, които бяха истинското лице на мъжките му дни. Теодора не приемаше пръстена от заложната къща, прибираше само листовете с надраскани на ръка стихове и новата картина - признание в тъга, връхлетяла в кафенето след първия дъжд на септември. Всъщност художникът беше рисувал нея – жена, родена за лято. Но лятото не идваше при Теодора.

На 5 септември се случи нещо незначително в кафене "Ас". Десет дни поред високият стол пред бара остана празен. Мъжът в замърсените джинси не се появяваше. Отсъствието му не липсваше на никого. Една вечер постоянните посетители установиха, че върху облегалката на стола е залепен некролог с цветна снимка. На нея нямаше лице на човек. Беше фотография на фланела, по която личаха множество петна от алкохол. Предположиха, че онзи тип сигурно е прескочил оттатък.

Един поет с брада забеляза, че Теодора повече от седмица носи само черни, полупрозрачни блузи. Повечето клиенти бяха отчели този факт с благодарност - под коприната се виждаше как дишат гърдите й. Брадата допълни, че тя отпреди десетина дни е сложила два пръстена от черно дърво на дясната си ръка.

Лицето й, както винаги се къпеше в езерото от хлад, който втечняваше дъха. Пропадналите поети, още не особено пияни, установиха, че напоследък Теодора не бе канила никого в гарсониерата си на последния етаж на блока. Не беше отворила вратата дори на поета с брада, чието стихотворение „Жена с два черни пръстена“ най-накрая бе публикувано в последния брой на вестник „Съвременна поезия“.

Човекът стърчеше шести ден на стълбищната площадка пред дома й. Беше похарчил мизерния си хонорар за букет, ала тъй и не бе допуснат да вдигне очи към картините без стойност по стените в коридора. Но той не се отказа от бдението и чакането. Букетът изсъхна в ръцете му, листата на трите гербера окапаха. Поетите са твърдоглави и непредсказуеми типове. Брадатият не напусна окаяното стълбище, беше взел решение, че ще остане на вахта, докато тъгата на Теодора или по-скоро лудостта й, не се прекърши. Горкият посети отново гарсониерата след осемдневния траур на Теодора - той беше търпелив индивид, от който в края на краищата можеше да излезе нещо.
Беше започнал работа като транжор, което ще рече, че обезкостяваше и разрязваше трупно месо за хранителната промишленост. Беше подхвърлил, че иска да купи голям златен пръстен за жена с два черни пръстена на дясната ръка.

След време разказа на бездарните си приятели, че видял в гарсониерата на Теодора малко момче - дребно, кафяви очи, мършава направа, кост от пържена риба. То ту шептяло, ту крещяло на Теодора, че в кухнята има нещо, което иска да го изяде. Поетът зарязал стиховете и останал да бави момчето. Дал му флумастер, разрешил му да драска по тапетите и дори върху долнопробните картини в коридора. Постепенно дребното се успокоило и престанало да крещи. Свило се на кравай в краката му. Помолило поета да държи ръката му и да спи до него, защото така често правел тате. Но сега тате умрял и щял да се върне у дома чак след двайсет хиляди години.

Когато детето заспало, Теодора направила с поета най-красивото нещо на света, но се извинила, че трябва да върви. Налагало се да отвори кафенето рано сутринта. Затова не можела да отиде на гроба на мъжа си и да занесе цветя както вчера, но в мислите си му носела питие и купичка препечени ядки в отвъдното. На масата с приятелите поетът се напи от мъка, че не е гениален, за да я остави в новото си стихотворение така красива, както я виждаше кръвта му.

- Емчо те харесва - казала Теодора. - Можеш да останеш тук колкото искаш. Има хляб и сирене. Аз ще остана с тебе.
Но поетът не беше сигурен дали това наистина се е случило, или си го бе въобразил. Той знаеше, че и евтиният, и скъпият алкохол принуждават мъжа да чува думи, които Теодора никога не е изричала.

Следете новините ни в GoogleNews