- Малка ще е – каза Горан и млъкна. Това беше съвсем в реда на нещата. През повечето време мълчеше, може би защото мълчаха мислите му. А ако се оставеше те да го контролират, щеше да набие някого. Правеше го наум. Имащо чувството, че когато приказва, трябва да бъде нащрек през цялото време – все едно е на работа – а беше машинист човек. Докато се намираше в кабината на локомотива, усещаше като че някой го дебне. Това му харесваше. Не позволяваше страхът да влезе в него – имаше силно зрение и слух.

Веднъж преживя катастрофа, преди около седем години. Тогава срещна Неда, една от пострадалите. Пострадали ли? Навехнат крак. Бъбренето й го подразни.

- Имаш късмет – дърдореше тя. - Късметът означава, че някой го е грижа за тебе.

- Друг път.

Откачена, помисли си той. Но безопасна.

- Ако ни няма – продължи момичето, явно кракът не я болеше чак толкова. – Ако ни няма нас, хората, няма да има Бог. Защото няма кой да се обърне към Него. Той ще бъде книга — оставена на някоя етажерка, затрупана с прах. Най-гениалната книга, но ако ни няма, кой ще я прочете? Кой ще види каква е?

Горан рядко четеше книги. По-скоро никога.

Беше си помислил как ще се съсипе майка му, ако не оцелее. Но се оправи. Защо да мисли повече? Край. Имаше си фикс идея. Цял живот беше мечтал да кара влак. Когато успя да започне тази работа, разбра, че струва - заради шумовете и пейзажите, които трябваше да наблюдава. Заради пътниците във вагоните. Така беше и с приказването – ако се отнесеш в дрън-дрън-дрън, ще затриеш всички хора във влака.

- Нещо малко – измърмори той.

- Шейна за децата? – попита Неда, която беше свикнала с мълчанията му.

- Не - отряза Горан. Изведнъж му се стори много глупаво да й го каже, направо тъпо. Челото му овлажня, така беше при катастрофата и после, когато на косъм се размина втори инцидент на гара Разпределителна. Не беше страх. Глупавите мразят страха, а умните го обичат – страхът е табелка – „Не ходи там. Ако отидеш – гледай и слушай. Тогава ще се спасиш.“ Като мълчиш, колегите ще си помислят, че си червей, но за Горян едва ли някой мислеше така.

Засега реши да не й казва.

Неда облече на старата блуза на Мария, дребната. Синът му се присламчи до него – беше диваче със светло кафява коса. Слънце, което залязва и се навира в очите му. Косата на дъщеря му беше гнездо на свраки. Светла и рошава. Искаше да кръсти момчето Горан на себе си, но закъсня. Неда го записа на името на баща си Михаил – Горан се разсърди и не го погледна, докато синът му навърши две седмици. Тогава дребният вдигна температура – Неда беше оставила креватчето между прозореца и отворената врата - от август какво можеш да очакваш освен жега? Колко му е силата на едно бебе, колкото на охлюв. Над 38 градуса.

- Детето изгаря – каза му Неда. Той докара доктор Трайчева. После за пръв път докосна ситния вързоп. Кърмаче като запалена треска - усети как едва-едва, като пребита мравка – беше тъпо, разбира се, но полека температурата започна да спада. Доктор Трайчева излекува малкия, но Горан си вкара в главата – когато детето е болно, го вземаше на ръце. Тънкият слабак оздравяваше. Бабини деветини, каза си Горан, но бабините деветини се оказаха чиста истина. Мишо преставаше да кашля.

Неда не притискаше Горан да приказва. Вечер или много рано сутрин, зависи по коя линия щеше да се движи влакът, му приготвяше нещо за ядене – беше купила прозрачна пластмасова кутия, за да не пада прах върху хляба. Не можеше да готви хубаво, тази жена с развинтен мозък. Каза й още веднага – „Не ги искам тия буламачи!“. Тя все загаряше мусаката и ориза. Или пък ги оставяше недоварени. Нея биваше да подрежда къща – не можеше да намери място на бебешкото креватче – акълът й не работеше в тая посока.

С какво беше заета – само с децата. Не че дрешките им бяха най-чистите на света. Купуваше им повечето от Втората употреба.

- Бедна ли си – беше я попитал той.

- Не искам да съм бедна – каза му тя. Не можа да я научи да говори по-пестеливо. Как една учителка в детска градина „Миньорче“ ще ти говори събрано– тя изливаше милион думи на ден в градината. Ако него го вържеха да стои с двайсет деца два часа, сигурно сам щеше да нахлузи въжето около врата си.

Горан обичаше да остава сам с думите. Те бяха река – все различна вода –жаден е и злият, и подлецът, и глупавият и мъдрият. Дали на добрите някой носи две глътки в чаша?Друг път. Добрите ги мачкат. Без думи човек изсъхва. А Неда, жена му, не беше изсъхнала. Сигурно заради това, че можеше да бърбори часове, устискваше да работи в „Миньорче“. Ситните я слушаха. Господ бил книга. Друг път. Повечето хора не са поглеждали книги от десет години.

Неда престана да му говори за детската градина.

- Не е скъпо – каза Горан, без да я поглежда. Челото под косата му се овлажни. Изпоти се, а мразеше това. Ако Неда каже „не“? Да не е луд да се излага. След толкова години. Хайде бе. Но тя държеше дрешките на децата в куфари. Защо? Горан мразеше дрехите на фъстъците да са натъпкани на едно място по този начин.

И той, като повечето хора се беше подхлъзнал. Че то живот ли е без да се подхлъзне човек. Затова човек има крака – да се подхлъзне. Ако паднеш – можеш да се изправиш. Ако удариш главата в камък - край. Няма локомотив, няма нощна смяна. . Една колежка, кондукторка с очила. Как Неда разбра? дали колега й е изпял? Дали нейна приятелка? Тя не му каза нищо – покрай него беше привикнала да мълчи. Като отговаряш за живота на триста човека, искаш да ти е тихо, нали. Да не ти бучат на главата вкъщи. Горан се събуди късно – беше сряда и щеше да работи нощна смян. Михаил в първи клас, малката Мария,странна тиквичка, беше на около година.

– Как се казваш? – питаше я Горан.

– Пия, Пия – отговаряше малката и така си остана - непослушната Пия. Казваха, че много приличала на него, а момчето – на Неда. В тая сряда Неда я нямаше. Дрехите на Мишо и на Пия ги нямаше. В гардероба - няколко стари парцалки.

Що не се развика като нормална жена? Защо не се скараха като хората? Ненормална! Заплатата й в детската градина и да я гледаш, и да не я гледаш - все една троха. Как ще пълни гърлата на две деца? Както ще. Не бяха женени и така трябва да бъде – Горан нямаше врат за нашийник, и не се беше родил тоя, дето ще изкове верига за ръцете му.

Рядко водеше Мишо на детската градина. Обаче му беше смешно. Малкият избираше най-дългия път – край нон-стопа, до магазина за мебели и затворения комплекс „Струма“.

- По бързо – скара му се веднъж Горан.

- По-бавно – каза хлапето и спря насред път.

- Давай! – скастри го Мишо, но малкия му извика:

- Все те няма, тате. Искам да те науча какво трябва да правят татковците.

- Да, бе.

Горан натика в чувал за отпадъци парцалите, останали от децата и вкъщи дойде колежката. Беше екстра. Тя готвеше, без да загаря ориза и мусаката. Пиеше умно, не се накъркваше. Имаше цака да подрежда неща - масичката, стола, обувките, одеялата. Супер си караха с нея. Перфектна жена. Ходиха на екскурзия до Благоевград, после на почивка до Прага. После в Сапарева баня. После в Белчин баня. Свършиха парите. Нямаше за цигари и за мусака. Решиха да продадат. Първо бюфета – за нищо пари, и без това пречеше.

После продадоха колата на колежката, после неговата кола. После… можеше да продадат пералнята, но кой ще ти пере без пералня?Можеха да продадат хладилника и да си купят от бялата техника на старо. Нещо изгодно. Така и стана, но изгодното на старо се строши след седмица. Тогава колежката се оказа много нормална – започнаха да се карат. Горан мълчеше. Нямаше мусака. Нямаше пиле с ориз.

- Много си прост, каза му колежката. - И си назад в материала. Какво си мислиш, а? Само ти имаш кирлив апартамент. Горан я попита тя за какво мисли. Колежката не отговори. Работата се разсъхна. Той остана без хладилник, но защо му е хладилник – купува си нещо от супера, яде. Екстра. Пиеше си полека и умно. Няма да се пропива – колежки има накъдето се обърнеш. По едно време се зачуди къде е Неда, тази глупава жена. Няма да й се обажда. Да не е превъртял. По едно време си спомни как дъщеря му се беше промъкнала до него – зърно фасул с рошава коса, направо й избожда очите.

- Тате, разкажи ми приказка.

- Не може.

- Искам приказка.

Да, бе. Стига с тия седем козлета, Пепеляшка е тъпа работа. Горан не можеше да ги понася. Накрая се предаде.

- Имало едно време един влак – започна да разправя на дребната. – Старата линия се строшила и приказката е дотук.

- Не! - беше извикала Пия. – Линията на влака стига но нашия блок.

- Добре, де – съгласи се Горан.

- Сещам се – задрънка миниатюрното кречетало – Това бил вълшебен влак. Вместо колела има крака – вървял навсякъде и те довел при мене. Знаеш ли защо?

- Остави ме, хлапе – прекъсна я Горан, но дребната беше инат като жена му.

- Не мога да те оставя. Нали ти си машинистът! Влакът тича, довежда те у дома. Ти да ми носиш шоколад.

Как ли ги гледаше Неда с нейната троха заплата. Стига. Не я изхвърлял той. Тя се е махнала. Каквото е надробила, да го сърба. Прав й път.
Хвана го Ковид. Както повечето колеги не беше боледувал, никога не бе лежал в болница. Ако отидеш на лекар, ще те разровят и все нещо ще ти изкопаят. Беше му зле, не можеше да вдигне ръка. Искаше някой да му отреже главата, че да не го боли. Сериозно. Край. Сдавам багажа.

Тя дойде. Неда.

Отначало му оставаше храна пред вратата. Той не можеше да си я вземе. После тя влезе при него – прекарала Ковид, дребните преболедували Ковид. На Пия й паднал гласа, Мишо с висока температура. Цели четири дни. Тя идваше – около две седмици. Може да са били три.

- Не ходиш ли на работа? – пита я Горан.

- Отпуска съм.

- Имаш ли пари?

- Да.

Казват, че като се счупи веднъж гърнето, не го бива вече за нищо. Хвърли на боклука лепеното гърне. Сложиш ли да опечеш манджа в него, то се спуква. Я стига. Човек не е гърне. Не се спуква. Човек не трябва да го залепваш. Той е посока даже когато изгаря от температура. После се засмя – мозъкът на Пия беше с размери на бобено зърно . Как влакът ще има крачета! Има, да. Защо? Ами да те доведе до нашия блок, бе тате. Глупав ли си? Нали си ми купил шоколад. Човек не се счупва. Човек не го хвърляш във фурна. Остави го да гледа патиците в Струма. Мишо им хвърля от сандвича си. Малоумен, та свети. Пари са давани за тоя сандвич. Остави думите да се разхождат спокойно в главата на човека. Нека погледа как сутрин изгрява слънцето – такава е чорлавата коса на Пия. Слънцето се скрива вечер, но преди това блести в очите като щуро. Такива са пакостите на Мишо. Горан научи дедея непослушник да плува. Бутна го в морето – бяха в Каварна, там е по-евтино.

- Плувай - викна Горан и го хвърли в дълбокото. Страхотно, че малкият не наду гайдата. Шляпа, рита, докопа се до краката на баща си. Десет пъти така и на единайсетия Мишо започна да пляска и заплува сам. Грозна работа, ужасно плуване. Страхотно хлапе. Страх го е и трепери. Но не реве. А ти ще ми разправяш, че човек е гърне и се спуква. Спуква се друг път. Бог бил книга на етажерка. Къде е да го прочета. Аз съм жив и ще Го прочета.

Беше изкъркал всичките пари. Заплата на Неда в детската градина – шепа вода. Изтича между пръстите. Дребосъците трябва да ядат плодове. Плодовете са скъпи. Месото е скъпо. При кого ги оставя, докато е на работа. При сестра й, ясно е.

Не ми говори за лепени гърнета. Няма такива. Първо се върнаха обувките на Пия – старите. После се появи анцуга на Мишо, розовата рокля на Пия.

- Тате, има ледена пързалка. Безплатна. Пет лева, ако си нямаш кънки, но ние имаме кънки - от Втората, леля ни купи. По 20 лева на дете – Пия дрънка ли дрънка. На кого се е метнала. Не на мене.

Мишо пет минути се прави на мъж, после стана хлапе и се метна като тигър на Горановия врат.

– Победих те! Честно и смело те гътнах. Значи ще ни водиш на ледената пързалка. Как къде бе, тате. До Младежкия дом.

Жена му четеше книги. Как й се отварят страниците след тия диви деца в детската градина? Млъкни - беше й казвал Горан. Неда престана да дрънка за книги и етажерки. Само едни път се изтърва. Каза:

- Ние сме хора. За тебе не знам.

Загорелите манджи на Неда. Недоварените картофи. Полека се вдигна на крака. Ако няма никой, кой ще се зарадва, че си се изправил? Риза виси на закачалката. Хлапетата ги няма. Не се знае риза ли си, тате ли си.

От много време му се въртеше в главата – за онова малко нещо, почерпката. Например представи си – той и Неда в съвета. Разписват се. Не думкат тъпана. Тихо. Кротко. Той, децата, тя и сестра й. Звучи тъпо, но не е чак толкова тъпо.

- Нещо малко – каза Горан и млъкна.

- Креватче за Пия? - попита го Неда.

Тогава усети – челото му овлажнява. Така беше при катастрофата. И когато втория път на косъм избягна сблъсъка - пак същата работа. Ще й каже, „Що не се оженим като хората“. Ако Неда ще каже „не“ ? Какво правим? Пълна излагация. Трябва да започне с просто нещо. Една чаша вино и по една пържола. Безалкохолно за дребните. Но тук не ставаше дума за ядене. Замисли се за пращаната книга на етажерката – седи си там, затворена, забравена. Помогни, бе книга. Аз съм жив. Ти си Господ. Кажи й, че трябва да купим ново гърне.

Погледна Неда. Кафява коса като на Мишо и на Пия. Знае ли й акъла. Цял ден с децата в градината. Нервирали са я.

- Слушай какво – каза той и челото му овлажня като че се бе изправил пред трети челен сблъсък. – Защо ние с тебе… Не се …

Трябваше да й го каже. Тия думи, усукани на възел в главата му. В главата друг път. Ей сега. Ще й каже.

- Деца, я тихо! – скастри Мишо и Пия.

И пое дълбоко дъх.

Беше събота.