Здравка Евтимова: Той и други аномалии

Последна промяна на 28 март 2015 в 11:11 8550 1

Здравка Евтимова.

- Ще ти призная нещо и те моля да ми простиш. Сигурно се досещаш какво правя с кожата й... – гласът оставя парчета лед в мислите ми. - Нямам тайни от теб – продължава Арсений. – Когато те излъжа за нещо, след минути вдигам температура. Повръщам. Не мога да си обясня защо става така. – Той е висок, тънък, сякаш накъсан на парчета, като  осева линия по средата на път, който не води до никъде.  – Тя диша поезия. Научи ме да правя кашица от брашно и мед. Залепям бели листове върху кожата й. И те не падат. Странно.

Преди седмица разкъсах четири бели хартии - зацапани със засъхнало брашно. От тях се носеше мирис на мед.

- Къде точно залепваш листовете върху кожата й? – попитах.

– Срамувам се да кажа – Арсений се усмихна измъчено. Имаше бяло обло лице, с фини черти. – Само върху тази ухаеща на кожа и мед хартия пиша силна поезия. – След миг добави: – Критиците се възхищават от стиховете ми, но всъщност нейната кожа ми ги подарява.

Наблюдавах го дълго, проницателно.

- Затова ли и мен накара да лепна онзи лист формат А4? Знаеш къде.

Отново валеше. Дъждът бе сърдит на покривите и ги блъскаше, губеше се по улиците като щастлив хлапак. Лицето на Арсений изглежда красиво, когато вали.

- Уви – избъбри той. – Твоята кожа  не ми подари нито едно стихотворение. - Изведнъж размаха ръце. -  Но ти ме заведе на Козел хребет.    
 
Арсений често изпада в паника, страхува се, че ще започне да пише глупости както всички останали. Сутрин, точно в десет, идва в мансардата ми, застава с гръб към терасата, защото изпитва ужас от височината, и чете стиховете си. Много ми е трудно да ги изслушвам докрай. Опитвам да се скрия в кухнята.

- Не излизай! – прошепва Арсений. Друга негова особеност е парализиращият страх да остава сам. Неизменно подчертава: - Тя никога не напуска гарсониерата си, когато й гостувам. Може би затова аз и кожата й се чувстваме добре заедно.

Някои личности, за разлика от мен, се раждат в семейство на адвокати. Те пишат поезия, която други изтънчени личности харесват във Фейсбук.

– В мансардата ти е тъмно – Арсений пуска всички лампи, но светлината им не го успокоява. Беше купил прожектор и окъпан в ослепително сияние, рецитира пред мене новото си творчество. Защото аз съм анализатор.
Днес стискаше цяло снопче листа, миришещи на кашица от брашно и мед.

- Кожата ти не ражда стихове като нейната – въздъхна той.- Но Козел хребет… Благодарен съм ти, че ме заведе на това място. Там пиша!

Представям си Козел хребет. Отвесните склонове – залпове, изстреляни от Бога към всички страхове в кръвта; реката в клисурата, дълбока стара рана от строшено стъкло.

- Ти си полезна – изрича Арсений. – Тя има кожа, ти не – започва да шепти, това е навик, какъвто би следвало да притежава всеки творец. – Но след Козел хребет спечелих Приза на списание „Поезия“ – мъничка подробност – лелята на Арсений, самотна стара дама, живееща от ренти и наеми, беше основният спонсор на въпросния приз. - Не ще забравя, че ти ме заведе там, Ана – продължи напред артистичният шепот. - Възнамерявам да участвам в международен конкурс. Закарай ме на хребета. Бързо. Козелът е мощно, агресивно животно. Ненаситността му дава мощ на поезията ми. Да тръгваме! Веднага. Искам да спечеля тази награда!

- Какво ти е интересно на Козел хребет? – попитах.

- Пропастта – отвръща той.

- Заета съм – подхващам. - Знаеш какво работя. Анализаторът на рискови активи е претоварен човек. Но това ми допада, признавам.

- Глупости – прекъсна ме Арсений. - За разлика от теб ненавиждам всякакви рискови активи и авоари. Нейната кръв й не мисли за пари. Затова поезията, която пиша върху кожата й, е чиста и неподправена.

- Ще те заведа в пропастта - казах.

- Тя замина за Италия. Сега не мога да залепя хартия там… - лицето му отведнъж набра сили и храброст. - Но ако наистина цениш моите стихове, заведи ме на Козел хребет.

Козел хребет е яма, издълбана в скалите. Склонът се втурва към реката като вълк към стадо овце, канари висят от небето, в шепа пръст стърчат гигантски борове, по-черни от пропастта. Те закрилят пътниците. Никой не закриля мен. Подозирам, че ако във вселената има висша сила, нея никак не я е грижа за мен. Отношенията ми с божеството са по-скоро делови.

Арсений ме бе запознал с родителите си, видни юристи, които останаха възхитени от възгледите ми за управлението на риска.

- Благодаря, че дойде да се срещнеш с тях – отбеляза след няколко дни той. – Не можеш да си представиш колко са ограничени. Не я харесват…Разказах им за кожата й. Въпреки това не могат да я понасят.

Когато му прилошее,  Арсений целува пръстите ми.

- Преди малко те излъгах и сега се задушавам – обвинява ме той. - Не съм в състояние да имам тайни от теб. Жалко. Други хора мамя без никакво затруднение, сигурно затова поезията ми е така дълбока. Посветил съм й стихове.

На Арсений не се налагаше да се бори за хляба, за солта, за данъците, за болните си зъби, за дрехите си. Арсений никога не бе плащал сметки през живота си.

Като анализатор на рискови активи се бях осведомила за всички аспекти на съвременната поезия: освен кожа, въпросната млада дама притежаваше фирма за фотографски услуги. Правило номер едно още в началната фаза на анализа гласи: ако вложенията надвишават приходите, става дума или за фалит, или за хоби. В нейния случай приходи не съществуваха. Родителите на Арсений покриваха всичките разходи на младата жена. В замяна на щедростта им кожата й вдъхновяваше Арсений.

- Защо не тръгваме към козел Хребет? - гласът на Арсений, упорита гладна ларва в края на лятото, звучеше твърде недоволно. – Ти не искаш да победя. – Той замълча за миг, тръсна глава и извика: – Не съм споделял с тебе този факт, но сега ще го сторя. Да, залепих бял лист върху кожата ти – знаеш къде. Два месеца след това не бях в състояние да напиша нито ред.

Помнех, разбира се. Родителите му ни платиха великолепна екскурзия с цел Арсений да излезе от депресивното си състояние. Посетихме редица културни и природни забележителности в Холандия и Швеция. Поетът наддаде три килограма. Отново не бе споделял с мене, но аз, анализаторът на непредвидими активи, открих, че Арсений разполага с плакат, на който госпожицата фотограф бе заснета в естествен ръст. Не коментирам пълната липса на облекло в плаката. Очевидно обаче възпроизведен върху хартия, организмът й не генерираше поезия.

Тръгнахме към Козел хребет. Пътят бе тесен. Остри завои бягаха като гущери към сенките. Времето беше прекрасно, жегата не бе успяла да изпълзи толкова високо в планината. Въпреки това шофирах внимателно.

- Хребетът е мой – прошепна Арсений. – Ще спечеля! – Замълча, вперил поглед в гигантските борове. – Не мога да си го обясня. Тя преспива с хартията. От мене блика поезия.

В седем следобед стихнахме до Козел хребет. Водата на реката бе гъста, склонът се изсипваше от небето – скали, забили зъби в рехавите облаци. Борове на сто зими, яки клони, готови за бягство. Пътят, притиснат до реката, бе толкова тесен, че докато обърна моя малък опел, маневрирах четвърт час. Стигнахме до любимото място на Арсений –скамейка и маса, сглобени от дървени трупи.

Менюто бе мусака от зеленчуци, кисело мляко, праскови и малини – знаех и споделях привързаността му към здравословното хранене. Арсений прекоси пътя и реши, че това е напълно достатъчно, за да се вдъхнови. Седна на скамейката, извади лаптопа си и започна да твори.

- Ще спечеля – прошепна той, когато му занесох айран. Изпи го и избърса устните си в моята тениска. Знаех какво означава това: любовта ще се случи бързо и делово под отсечената глава на Козел хребет, върху острите игли на боровете. Изводите ми и този път бяха коректни. Любовта беше хладна.

Изведнъж, без никакво предупреждение, мракът сгъсти въздуха над клисурата. Козел хребет искаше да спи. Реката потъна в бреговете си.

- Страхът е поезия! – прошепна Арсений и от очите му потече сребро.

Поетът наричаше „сребро“ сълзите си.

- Липсва ми кожата й – кресна той. Скочи и захвърли в тревата кофичката с малини, които му бях подала току що. – Можем да опитаме още веднъж. Но сме само приятели. Нищо повече.

- Така е – потвърдих аз и станах.

- Къде тръгна?

- Ще ти донеса пуловер от колата.

- Тичай. Много ми е студено. Направо замръзвам.

Пуловерът на Арсений беше на задната седалка заедно с якето, шапката, сакото и аноракът му. В моя малък, но мощен Опел Агила имаше всичко необходимо за писане на стихове. Запалих двигателя и осъществих трудна маневра по тесния път. Автомобилът ми се плъзна бавно и грациозно край скамейката и масата от дървени трупи. Там седеше мъжът с най-прецизно изгладената риза, която въпреки стремежа му да я изцапа, както подобава на истински творец, блестеше с ослепителна чистота.

Не очаквах да го стори, но той затича след колата. Аз, възпитана в традиции на състрадание и хуманизъм, намалих скоростта. Мъжът стигна до предната врата на опела. Започна да блъска с юмруци по стъклото. Забелязах, че цялото му чело е оросено с блестящи капчици пот. Отново сребро. Отворих пет милиметра от прозореца.

- Луда! - кресна Арсений. – Прилошава ми, когато съм сам.

- Искаш ли да спечелиш наградата? – попитах.

- Нощта! Нощта нахлува!

- Ще бъдем добри приятели - прошепнах.

Натиснах педала на газта. Малкия автомобил светкавично набра скорост. Направо да не повярва човек. Клоните на безкрайните борове танцуваха, тъмни и гъсти под черния поглед на небето.

Не бях сигурна дали сянката на Арсений се стопи, или продължи са се огъва край реката - вече бях твърде далече от масата и скамейката.

В клисурата се разнесоха викове.

Но може би само си въобразявах.