Ситното: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 21 март 2015 в 06:19 11768 6

Здравка Евтимова

Митра пристъпи към дървото и първо го удари с юмрука на дясната си ръка. Този път от кокалчетата не потече кръв. Удари ствола втори път, по-силно, и когато кръвта рукна, кожата сякаш се запали, но тя не й обърна никакво внимание. Удари и с лявата ръка, пет поредни удара. Кората на дървото подгизна се обели, но тя не я погледна. Легенчето с отвара от змийско мляко до нея изглеждаше като голямо кафяво око, втренчено в небето. Митра напъха кървящите си длани в отварата, лицето й се изкриви за секунда, след което отново стана равно и безизразно, лице което някога е било човешко, но сега бе просто студена сянка в есенния ден.

Кръвта престана да тече от ръцете й, тя вдигна лявата, слаба като дръжка на чук, и я заби рязко в най-ниския клон. От пръстите отново шурна кръв, клонът се беше прекършил, залюля се и легна на земята, омазан в червено около мястото на счупването. Митра не обърна внимание на драскотините, напъха ръка в зеленото око на легенчето, змийското мляко захапа кръвта и раната млъкна. Зад Митра, смачкано като стара рекламна брошура, забравена на пейка край малка гара, направо на земята седеше момиче на четири може би на пет години.

- Хайде – каза Митра.

- Не искам – измърмори детето.

Митра го погледна и не каза нищо. Ситното се надигна. До голямото дърво със счупения окървавен клон имаше малко дръвче - тънко колкото маркуч. Детето, облечено в розов анцуг и розово елече, направи крачка към дървото, сред това изведнъж се обърна и хукна навътре в гората. Просто невероятно как един толкова дребен розов анцуг може да тича така бързо.

- Ана! – викна жената, но детето побягна още по-бързо. Жената го настигна за три секунди, вдигна го от земята, без да каже дума и го повлече към пътя; ситното риташе и се усукваше като в вретено в ръцете й,, но тя го домъкна до малкото дърво. Този път нищо не му каза.

Детето вдигна дясната ръка и удари хилавия ствол.

- Не така – скара се Митра.

Тя хвана ръката на детето и я натисна срещу дръвчето. Дървесината изскърца - може би облаците изскърцаха или камъните на хълма, от пръстите на хлапето потече кръв. Дръвчето се пречупи и увисна към земята, но не падна. Жената стисна ситната ръка, от която още капеха ръждиво-алени капки, отново замахна с нея срещу ствола. Този път дървото се счупи и падна на земята заедно с кръвта на малката, която плачеше, но жената не й обърна никакво внимание, а напъха ръката й в отварата от змийско мляко.

Сега ситното писна пронизително, за миг Митра го пусна и розовият анцуг, бърз като щука във вир, побягна към гората - една розова щука, която нямаше никакъв вир, а само гора. Митра остави анцуга да тича, розовото елече хлътна сред храстите, а тя седна до скършеното дръвче. Почака, вятърът се накъдри и струпа над долината недоволни облаци. Беше топло.

Имаше още време до зимата, но небето не знаеше и продължаваше да се сърди. Митра остана неподвижна, без да мисли за времето, огледа ръката си, цялата насечена, тънка като сърп. По едно време от гората се подаде анцугът - като мишка, облечена в розово. Първо напред се шмугна едната маратонка, после другата, накрая детето открадна още две крачки извън храсталака. Митра не го погледна и то пристъпи колебливо напред.

- В гората има мечка – каза детето. – Видях я. Искаше да ме изяде.

- Има – потвърди Митра.

- Мамо – прошепна хлапето, изтича като щука през поляната, но не спря пред строшеното дръвче. Притисна се към Митра.

- Мечката иска да ме изяде.

- Иска – каза равно Митра. Постоя малко, натопи ръката на малката в отварата от змийско мляко още веднъж и още веднъж малката изпищя. Митра не й обърна внимание, издърпа я до едно малко дръвче, дива круша - тънка като въдица, даже още по-тънка.

- Сега я счупи сама – каза Митра

Розовият анцуг литна към гората, но след две крачки спря, сякаш някой бе го бе прострял чисто мокър на простора.

- Там има мечка – напомни Митра.

Хлапето се обърна, върна се към дръвчето – съвсем малък ствол, но крушата е твърда като асфалтирана улица. Ситното затвори очи, вдигна ръка. Замахна. Дръвчето се счупи, този път веднага падна на земята заедно с кръвта му.

- Змийското мляко – каза Митра.

- Не – писна детето.

- Тогава ще счупиш още едно дърво.

Розовият анцуг и розовото като залез елече се разтрепериха, отново скокнаха към гората, но там имаше мечка; после малката направи две крачки към буркана, затвори очи и напъха ръката си толкова дълбоко в змийската отвара, че розовият като залез ръкав потъна почти до лакътя. Детето писна, но не изтегли навън ръкава.

- Добре - реши Митра. Достатъчно. - Извади ръката.

- Мамо – избъбри детето. - Може ли да ходя до тебе?

Митра не го погледна.

- Може ли да ходя на десет крачки след тебе? – попита ситното, но Митра пак не го погледна.

- Не искам да ходя сама по пътя до нас.

Митра вдигна глава към гората и нищо не каза.

- Гриша ще ме бие, ако ходя сама.

Митра гледаше гората, тъмна като купчина зеленясали камъни.

- Мамо... - изплака малката.

- Ти счупи дръвчето с един удар – каза Митра. – Гриша е по-мек от дръвчето.

- Мамо, може ли да ходя с тебе?

- Не може.

- Мамо.

Гората посивя като въглен. Небето също посивя.

- Тръгвай – каза Митра.

- Гриша ме дебне на пътя.

- Ако кажеш още една дума – започна тихо Митра, – ще ти счупя ръката.

Загърби посивялата гора, закрачи, без да се обръща към розовия анцуг; слухът й беше светкавица. Чу как тревата се кърши под стъпките на малките маратонки, после тревата престана да се кърши. Направо затрещя. Дъщеря й тичаше не към гората. Бягаше панически към пътя.

Митра се напъха в храсталака и почака малко. Следеше, без да диша, как розовият анцуг хвърчи по пътечката към първите къщи. Внимателно, като че земята щеше да се счупи под каката й, без да вдига шум, жената се промъкна след детето. Очите й не се откъсваха от розовото елече. Ситното се умори, пое по-бавно, с дребни стъпки, сякаш отхапваше камък - свито, навело глава напред. Митра беше виждала, че малката ходи със затворени очи, когато я е страх; може би и сега очите й бяха затворени, защото излизаше извън очертанията на пътя.

Едно момче се показа зад ружите на един двор, изскочи като булдог и се изправи пред дъщеря й. Нищо не й каза, хвана я за косата и дръпна. Розовият анцуг изписка.

- Вържи ми обувките – нареди момчето.

Дъщеря й се наведе. Момчето не пускаше косата й. Розовото елече се огъна под черните като гноясала рана облаци и започна да прави нещо - сигурно връзваше обувките.

- Тъпа си - изрече хладно момчето и я удари по врата. После плю срещу дъщеря й, не уцели и плю още веднъж.

Розовият ръкав се вдигна да изчисти бузата. Митра, която стоеше на двайсет крачки от розовия анцуг, захапа ръката си. Момчето удари дъщеря й по носа – къс, точен удар. Малката изпищя. Митра захапа ръката си още веднъж.

Момчето пребърка розовия анцуг.

- Защо нямаш пари? – попита то и изрита малката.

Тя беше слаба като тел, по-слаба. Падна на земята. Да не й е счупил крака? Да не й е счупил някое ребро?

Митра престана да хапе дланите си. Тъкмо щеше да затича към момчето, но закова насред крачка. Просто увисна във въздуха. Както се бе проснало на земята, ситното хлапе, цялото разтреперано, мокро от писък и сълзи, се изправи - без да бърза, едно спокойно изправяне, като че щеше да яде филия със сладко за закуска. Стана и замахна: ръката му тясна като дръжка на чукче.

Изведнъж се разнесе писък, но не тънък като на котка, а дебел и дрезгав вой на здраво момче. Здравото момче се свлече на земята. Розовото елече остана неподвижно – но не съвсем. Дръжката на чукчето, скрита под кроткия като залез ръкав, се отпусна. Здравото момче скочи.

- Сега ще видиш – кресна то. - Ще ти откъсна главата.

Розовият анцуг замахна кратко. Светкавично, за част от секундата. Даже за по-малко. Нов дрезгав писък на здраво момче разкъса улицата.

- Ако кажеш още една дума – каза малката. – Ще ти счупя ръката.

Здравото момче остана като чувал репи, захвърлен на улицата.

Митра вдигна юмрук към окото си. Една сълза – съвсем дребна, сачма - даже не и сачма, се изтърколи от клепките й. Но небето беше черно и нямаше място за сачми и сълзи.

Тя изтича към дъщеря си. Двайсет крачки какво са – три удара на сърцето и малко отвара от змийско мляко, която лекува рани и залези.

Настигна розовия анцуг и отпусна ръка върху рамото на момичето - толкова хилаво рамо, че не приличаше на рамо, а на парче пилешко месо.

- Хайде да се прибираме – каза Митра.

Остави ръката си за част от секундата, даже за още по-малко върху кестенявата коса на малката. Щеше й се да я погали, но небето беше черно и нямаше място за глезотии. И все пак я погали. Искаше й се за задържи ръката си по-дълго на изцапаната буза.

- Баща ти ще се върне – подхвърли Митра. – Ако пак е пиян… – добави тя и напъха ръката си в буркана с отварата от змийско мляко.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

29.03 2015 в 18:39

Здравейте,госпожо Евтимова!
Попаднаха ми вашите разкази,които много ми харесаха.Пишете прекрасни неща,с изключително силни и сполучливи метафори.Стилът Ви е това,което аз харесвам-стегнат,точен ,ясен....Но,думата ми е за "Ситното".Прочетох го с голям интерес,който се засилваше все повече и повече.Заинтригува ме,развълнува ме!Само искам за себе си да уточня прилагателното "ситното" дали не би трябвало да се използва с главна буква,тъй като ми се струва,че то е по-скоро прозвище....Дано не Ви засягам с този въпрос,но аз съм един средно статистически читател,който обича да се замисля върху тези неща.
Продължавайте да пишете!Можете го!Имаме нужда от такива неща!
С уважение !
Татяна

23.03 2015 в 21:26

Благодаря!!
Црицик, на тебе майната ти..

21.03 2015 в 19:42

Много ми хареса разказа. А този Црицик да си гледа работата с неговия надут и претенциозен анализ. А и хората от Новия свят, към който един Господ знае, защо трябва да се стремим, си ходят въоръжени и съвсем законно гръмват този, който нарушава личното им пространство.

21.03 2015 в 15:37

Браво!Чудесен разказ!Човекът трябва да е твърд, упорит и смел,за да преудолее трудностите! За съжаление тази художествена измислица съвпада с реалността на голяма част от хората все още. А какво е надеждата,ако не е стимул за борба.

21.03 2015 в 12:13

Днес тоягата говори по-убедително от молбите и плачал

21.03 2015 в 10:50

Винаги ми е бил интересен Пелино-Йовковият Ви ретроградо-модернистичен стил, сякаш през текста се просмуква черната носталгия на социалистическата обреченост. Обречени на посредственост, безсилие и без желание за обществена промяна, героите Ви се борят с ежедневието , което в различните планове и вербални композиции показва нещо общо.
Желанието за контраст между розово и черно е двуизмерен останал в плоскостта на безсилието на участниците. Защо не доразвиете идеите и в този Ваш стил не прескочите отвъд старата школа , и сюжетите да станат по-прогресивни. Животът ни отдавна е различен , многопластов и с възможности. Хората трябва да намерят пътя и мира , иначе те просто стоят отвъд прозрачната преграда , която ги дели от Новия свят. Дайте им надежда!!!