Страхотна: Разказ шега от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 08 март 2015 в 08:00 33811 5

Здравка Евтимова.
Здравка Евтимова.

Никол гледа отсрещния панелен блок, толкова сив, сякаш покрит с мазилка от гъсти облаци, и изведнъж се ядосва, без да знае защо. По балконите е сложено да съхне пране, което дълбае нервите й и я дразни до кръв. От балкона вижда Мимето – и настроението й съвсем потъва, въобще едно отвратително слънце е лъснало - мазно петно върху синьото като евтина памучна рокля небе – направо да си откъснеш ушите. Толкова е непоносимо, че се чуди какво да предприеме – дали да не звънне остро на Мимето и да й каже точно какво мисли за нея, но се отказва веднага – Мимето е твърде ограничено и едва ли би схванало мисълта й. Климатикът на супера бучи и Никол е още по-сърдита. Марин! Той поне й е в кърпа вързан. За какво да го подхване обаче? Винаги има какво да изчоплиш в Марин. Веднага набира - добре поне, че е научила номера му наизуст, но дори това не е необходимо – просто натиска 1 и телефонът й веднага я залива с гласа на Марин – купчина пясък, толкова нагрят, че пари под босите ти крака – ето това е глас, който освен да го настъпиш, за нищо друго не става.

- Марине, ти къде беше снощи в 18 часа, когато ти звъннах, а ти не се обади! – пита Никол.

- Как си, миличко? – подхваща тихо пясъкът и това още повече я вбесява.

- Не съм ти никакво „миличко“ – сопва се Никол – Къде беше снощи в шест, когато ти звънях, а ти не се обади!

- Поставяхме кабел на „Петко Каравелов“ и „Кестен“ – беше страхотно горещо, минаваха камиони и не съм те чул.

- А гърбав ли си да видиш, че съм те търсила? - пита Никол и продължава вдъхновено. - На тебе не може да се разчита. Ако ми беше станало нещо, ако ми беше прилошало? Ти си един - вятър те вее на не знам каква кобила вече, въобще пет пари не даваш за мене и си дълбок егоист. Край! Слагам край!

Никол набързо затваря и хвърля с мощен гняв мобилния си телефон. Цяло чудо е, че апаратът не се разпада да съставните си телекомуникационни части, а това също е повод да се ядосва на себе си, че се е вързала с този кльощав тип – мълчи два века, а ако все пак реши да рече нещо, сякаш избутва всеки звук с товарен вагон през гърлото си.

Никол седи и се ядосва. Тя е бременна и това също я нервира. Трябва да гледа зелено, за да е спокойно детето – това дете никак не е спокойно и допълнително налива масло в огъня на нервите й. Изведнъж телефонът й звънва от него се изсипва пясъкът от гласа на Марин:

– Миличко, извинявай - мърмори гласът така тихо и безгръбначно, че Никол се вбесява още повече. - Миличко, ти си моето слънце - продължава да се трупа в краката й пясъкът, но Никол никак не е доволна. Това е тъпо и го дават по рекламите на някаква слаба бира. Тоя човек очевидно е ограничен. Беше го задължила да чете любовна поезия и като е гневна, да й каже нещо нежно за успокоение на бебето, но той така омотаваше и поезията, и любовта, че й притъмняваше посред бял ден. Само това: - „Душата ми е стон, душата ми е зов“- успяваше да върже, защото върху този материал бе изкарал на времето двойка, после я бе поправил на петица и всеки път, когато Никол се разстройваше, той подхвърляше несигурно: -„Душата ми е стон“ – затова Никол го сряза съвсем категорично:

– Знам, че е стон! - и той млъкна. -Ти защо не дойде на 27 февруари в девет часа, както се бяхме разбрали пред „Качамака“, а дойде в девет пред пощата?

Марин я погледна сащисан, отхвърли стона като вариант и се зае на пресекулки да обяснява, че Никол му е казала да дойде пред пощата в девет и десет, защото тя щяла да си пие кафето с Мимето наблизо. На което Никол заяви, че той е дълбоко объркан егоист, и отново му затвори телефона.

Ето, че Мимето й звъни:

– Как си, златна? - пита Мимето, едно отчайващо тъпо същество, - Купила съм ти морена - допълва тя. - И да гледаш зелени листа, за да е хубаво бебето – и мило като тебе.

Изведнъж Никол решава, че Мимето не е чак толкова тъпо, колкото изглежда, но е недалновидно да й дава морена, защото от нея се дебелее, но от пък друга страна морената е прекрасно нещо.

- Мими, обади ми се след двайсет минути, търсят ме - заявява Никол и затваря телефона, защото й звъни то се знае кой.

- Ники – обажда се пясъкът, мокър до кости. – Извинявай. Виновен съм. Грешно съм разбрал за пощата.

Никол го прекъсва и му изяснява, че става дума за ресторант „Качамака“, къде вижда той пощата тук? Марин признава:

– Грешно съм разбрал за качамака. Виж. Това не е от реклама за бира. Ти си важна за мене. Честно. Виновен съм, да го знаеш. Рита ли бебето?

Никол се дразни, че е толкова мекушав.

– Ти си мекушав – обвинява го тя. – Освен това си инат и не си държиш на думата.

- Да, такъв съм – потвърждава Марин. - Ще ти донеса морена, само да окабелим ъгъла на улица „Кестен“ до „Цар Симеон“.
Никол му затваря телефона и изведнъж като по чудо ядът й се изпарява до грам. Слънцето грее като усмивка на бебе по небето, облаците са лебеди, носещи се красиво над квартала и денят е чудесен. Мимето ще й донесе морена и Марин ще й донесе морена. Духа приятен ветрец, съседния сив блок се превръща пред очите й в лунна пътека, толкова са разкошни дрехите, прострени да съхнат на балконите – платна на платноходка. Климатикът на супера е прибой на Черно море; Никол обичаше безкрайно вълните още от малко дете. Беше се научила да плува преди четвъртия си рожден ден.
А колко хубаво плува Марин! Изведнъж сърцето на Никол се пълни с толкова много радост, че не може да си обясни как е възможно едно сърце да побере толкова много. Същевременно се пълни с такова гигантско чувство за вина, че Никол огладнява на часа. Как го нахока това хубавото момче. Това момче наистина е всичко за Никол и за бебето, което ще се роди след няколко дни. Тя трябва светкавично да каже на Марин, че без него не само не може да диша, но и въобще не иска да диша. Че Марин е най-голямото нещо, както ти голямо - безкрайно нещо в живота й този Марин. Тя набира номер едно на телефона си и гласът, който сега не е никакъв пясък, а красиви вълни с лодка върху тях и хубаво дете в лодката – казва:

- Извинявай, Ники. Аз съм направил нещо лошо, но не се сещам точно какво е.

- Маринчо – прекъсва го Никол. - Ти си голямото нещо. Какво ти голямо. Глупости дрънкам. Без тебе не мога да дишам. Искам да знаеш, че си огромно нещо и това е .

Марин – тоест гласът на Марин в телефона на Никол - си глътва езика и цяла минута не може да произнесе нито дума, но после изведнъж казва десет думи наедно и то светкавично бързо за човек, който изрича по една сричка на век.

- Ники! Какво ти е? Лошо ли ти е?

- Естествено, че не ми е лошо, но исках да знаеш какво си мисля и да не си мислиш разни неверни неща – обяснява му Никол.

- Идвам веднага – запъхтява се Марин и сигурно светкавично е зарязал окабеляването на улица „Кестен“ и „Калоян“ или която и да е улица наоколо, защото след четири минути се появява не с една морена, а с един кашон морени.

- Ето – казва той. Повече нито дума не може да хвърли, само я гледа и я гледа така, щото на Никол не й е нужно той да приказва каквото и да е.

- Ти си страхотно нещо, Маринчо – казва тя, замисля за се миг и изведнъж се досеща: - Обаче не и този кашон морени. Защо си похарчил толкова пари? Откъде ще вземем утре, а? Редки пръсти и липса на мисловен процес, това си ти. Ядат ми се кренвирши - и точно преди Марин да отлети за кренвирши, Никол изтичва с голямо клатушкане на огромния си корем до него, прегръща го без никакво предупреждение, и го целува.

- Нали знаеш какво си - казва тя. - Направила съм макарони.

Лицето на Марин грейва. Никол прави прекрасни макарони на фурна, но той не й повтаря това. Когато го е споменавал друг път, Никол се сопва, че е лицемер, а тя не понася мазни изречения и личности.

- Защо не ми казваш, че харесваш моите макарони? – пита Никол и очите й святкат съвсем подозрително.

Марин нищо не може да отвърне, забравя дори обиколния маршрут по посока на стона. След миг, ни в клин ни в ръкав, вперил поглед сърдитата гънка между веждите на Никол, избъбря:

- Ники, ти знаеш, че аз....ти не знаеш ли, че аз…. Но трябва да го знаеш. Страхотна си.

Тя е решила да му даде да разбере къде зимуват раците, но изведнъж такава усмивка блясва в очите й, че от зимуване и раци няма съвсем никаква нужда.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

11.03 2015 в 22:03

MB, явно за пръв път четеш Здравка Евтимова...

09.03 2015 в 18:13

"Марин я погледна сащисан, отхвърли стона като вариант и се зае на пресекулки да обяснява, че Никол му е казала да дойде пред пощата в девет и десет, защото тя щяла да си пие кафето с Мимето наблизо. На което Никол заяви, че той е дълбоко объркан егоист, и отново му затвори телефона."

Как я е погледнал сащисан, нали си говорят по телефона. Ако е някакъв специален телефон, би трябвало да се обясни. Както е написано "Марин я погледна сащисан" се разбира, че все едно той е на един метър от нея.

Трябва да проверяваме (препрочитаме) това което пишем.

Но не само затова е слабичко...

09.03 2015 в 18:01

"- А гърбав ли си да видиш, че съм те търсила?"

Не "гърбав", а "кьорав"!

слабичко...

09.03 2015 в 09:22

Весел, жизнерадостен разказ

08.03 2015 в 15:41

Не бях чувал за такава литературна категория, разказ-ташак. Но се чете с удоволствие. Поздрави на авторката!