Quantcast

Заключени за чуждата болка

Милена Дойчева Последна промяна на 26 септември 2014 в 13:17 8733 3

Наложи ми се да придружа в провинцията мой приятел, човек с увреждания, който след месеци чакане беше получил заветното писмо, че може да се яви на ТЕЛК. Не знам какво е положението в София, но в малкия град представата за времето на тази комисия не е като нашето. Там сякаш то се е разтеглило като в сюрреалистичен филм. След като моят човек мина прегледа (изчака прав два часа, за да влезе), ни казаха, че решението ще е готово до един час максимум. „Какво е един час на фона на вечността” – казахме си ние. И примирено зачакахме в тъмния, студен и пълен с комари коридор на болницата. Пък и няма къде да мръднеш, за да не би да изпуснеш момента, в който ще те повикат отново. Някъде около третия час вече се изнервихме много. Не само ние, но и всички хора с увреждания, които чакаха заедно с нас. И както става обикновено в такива случаи, помежду ни се завърза разговор. За какво можехме да си говорим освен за приключенията, свързани „леля Телка”, както я кръсти моят приятел. Ситуацията много ми напомни на началото на Бай Ганьо: „- Хайде всеки от нас да разкаже нещо за бай Ганя. - Хайде - извикаха всички. - Аз ще разкажа. - Чакайте, аз зная повече... - Не, аз, ти нищо не знаеш. Дигна се глъчка. Най-сетне се съгласихме да почне Стати”. Същото беше и при нас. Най-сетне се съгласихме да започна аз…

Покойният ми баща беше инвалид. 98%. Знаете ли какво означава това? Човек с два отрязани крака, с прекаран инфаркт и абсолютно парализиран след инсулт. Двата процента бяха, защото можеше да вижда и чува… Спестих на моите събеседници ежедневието на такъв човек. Все пак обстановката беше достатъчно тягостна. При един от поредните ТЕЛК-ове, които трябваше да мине, му поискаха снимка на отрязаните крака. Питаме: „За какво ви е снимка? Да не би да са му поникнали нови?”. А те казват: „Такъв е редът! Трябва снимка от рентгена.” А ние пак: „Нищо не коства да го заведем на рентген, просто имаме известен проблем с това, че той няма крака и е напълно парализиран…” Но те си настояваха на своето: „Трябва снимка!” Вероятно се опасяваха, че все пак, макар и да не се е случвало досега на някого да му пораснат нови крака, баща ми може да е първият и така да се минат да дадат висок процент на инвалидност на човек, който напълно е оздравял… И през ум не им мина да дойдат до вкъщи, за да се уверят лично в трагедията, която ни беше сполетяла. Е, писмото, че му е дошла датата за следващия ТЕЛК, пристигна шест месеца, след като баща ми беше починал, но това е друга тема. Все пак не бива да се оплаквам съвсем от държавната машина. Имаше и някои положителни страни. Например, баща ми имаше право да пътува до болница безплатно два пъти с влак през годината. Не, че имаше възможност да ползва това право, но все пак… И най-голямата помощ - от Социални грижи му изпратиха еднократно… обувки. Излишно е да ви казвам, че той не ги обу нито веднъж…

След мен взе думата човек на средна възраст. Той беше дошъл да попита защо вече втора година не го викат на ТЕЛК и не може да представи документ, за да му отпуснат инвалидна пенсия. Отговорът, който му дали 5 минути, преди да започнем разговора, бил прост и ясен: „Нямаме белодробен лекар!” „Добре де, казал човекът, тук на 15 километра има белодробна клиника?” „На 15 километра може и да има клиника, отговорили му те, но тук при нас белодробен лекар няма!” Така че чакай и се моли някой да дойде и да поиска да работи с ТЕЛК. Това последното не му го казали, но в контекста се подразбирало…

„Това не е нищо, обади се друг. Тук става дума, че на 15 километра има някаква надежда. При мен разстоянията са доста по-големи”. Човекът беше от Плевен. Получил писмо да се яви на ТЕЛК в Хасково. Оттам го препратили към Димитровград. В деня на заседание на комисията станало ясно, че липсва някаква бележка и той трябва да иде пак до Хасково в същия ден и да се върне до обяд. Изпитах огромно уважение към този човек. Макар и с увреждания беше успял да постигне това, което ми се виждаше трудно и дори за напълно здрав човек. Помислих си: Ето как комисиите се грижат за здравословния начин на живот на своите пациенти. Осигуряват им екскурзии из страната с някои елементи на маратон и ориентиране в непозната среда…

Обади се и една плаха жена, която имала сложен казус и решила да се възползва от консултациите, които се дават от ТЕЛК по телефон или на място. Тук обаче се сблъскала с нещо като параграф 22. Консултации по телефона са препоръчителни, но има един проблем. Никъде няма номер, на който би могъл да позвъниш. Разбира се, остава вариантът да попиташ лично. Но това става само след 14 часа, както пише на вратата. А след 14 часа се оказва, че никой не работи. Тоест на жената са й дадени два варианта, а това, че не се е възползвала от нито единия, очевидно е неин проблем…

Няма да разказвам всички истории. Ще завърша само с тази, която се среща най-често. И на която лично станах свидетел. Почти на всички хора, които чакаха с нас, след излизане на експертното решение на комисията се оказа, че процентът на нетрудоспособност е намален. Например, хора с вродени заболявания, които като по-млади са имали около 90 % инвалидност, вече са с около 60 %, като състоянието им не се е променило въобще. Единственото, което е различно, е, че са минали няколко години. Тоест, предполага се, че са длъжни да оздравеят през това време дори и от нелечими болести.

Всъщност причината за спадането на процента вероятно е много проста. Всички хора с увреждания с процент над 71 имат право на около 100 лева инвалидна пенсия. Е, заради тия 100 лева май става дума. Разбира се, има шанс да получиш тази колосална сума, ако процентът ти е над 50, но в този случай трябва да имаш трудов стаж. Например, ако си на 20 години, трудовият ти стаж трябва да е поне една година. Питахме откъде един 20-годишен човек с увреждане да има една година осигурителен стаж и деликатно ни намекнаха, че е най-добре да си го откупиш. Даваш 900 лева в НОИ и заветната пенсия от 100 на месец започва да пристига към теб. Но не бързай да се радваш. И да ги харчиш. А най-добре ги събирай. Защото ако си над 25-годишен, трудовият ти стаж расте на 3 години. Ето защо ще ти е нужна пенсията – за да си я откупиш за още няколко години. След това пенсията трябва да бъде инвестирана отново в откупуване на трудов стаж, защото като станеш на 30 държавата иска да си работил за нея 5 години, за да ти отпусне пак пенсията от 100 лева. Ако дотогава си оживял, ще можеш да харчиш тия 100 лева за каквито си искаш удоволствия – като например лекарства…

Ето с такива истории се „забавлявахме”, докато чакахме да мине въпросният един час, който всъщност беше 4 часа. Гледах лицата на хората и изпитах възхищение към тях. Въпреки ужасната ситуация, в която се намираха, имаха сили да се смеят. Както споменах по-горе, аз лично знам при какви ужасни обстоятелства живеят някои от тях. Обречени на бедност и социално аутсайдерество. И това, че могат да се усмихват, е истинско геройство. Тези хора са герои. И с този текст искам да им го кажа. Гледах, че някои от тях протестираха под надслов „Не съм роден за тук” срещу корупционните практики и неработещи политики в България. Както и за качествено ново законодателство, синхронизирано с Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. Гледах и знаех, че са прави…

Когато най-после приключението с „леля Телка” свърши, ние с моя приятел решихме да се разходим в един парк, за да подишаме чист въздух и да се успокоим от натрупалото се напрежение. Там попаднахме на едно голямо метално сърце, вероятно сложено за някой отминал св. Валентин. Цялото беше накичено с катинари. Аз обаче не видях любов е него. А символ на това, за което говорим досега. Стори ми се, че това е сърцето на държавата, в която живеем. Метално и цялото окичено с катинари. Заключени за чуждата болка. Затворени за проблемите на другия. Десетки катинари за десетките съдби. Може би ще прозвучи тривиално, но най-страшното увреждане е това – сърцето ти да е заключено. Ако това ти се е случило, то трябва да се попиташ дали не си мъртъв. Живеем в страна с много висок процент увреденост. И не знам дали вече има комисия, която да излезе с експертно решение за нея.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

27.09 2014 в 12:16

Няма коментари, защото текстът е сладникаво-ревлив. Ако авторката си бе направила труда да сепорови в "законотворчеството" по въпроса и да спомене няколко имена на особено "заслужили" по темата, щяха да наскачат като ущипане. Това тук е: аз съчувствам по посока на луната...

26.09 2014 в 17:18

ТЕЛК-овете в България са пародия на съчувствие.Може да слушате милиони поводи за намаляване на процентите в решенията им.

26.09 2014 в 15:01

Много точна и силна статия! Браво на автора, жалко че темерутите, които трябва да се запознаят с положението на хората с увреждания, нито ще я прочетат, нито ги интересува...