Гледаме с жена ми един от най-великите филми на всички времена – Любов и смърт – на Уди Алън.

Ех, пустият Кьонигсберг! – възкликвам аз.

Кой това? – пита жена ми, защото – подобно на всички съвременни хора (вероятно дори и големокраките от Патагония), докато гледа велики филми, тя си цъка нещо в телефона. Хоп, прекъсване за справка: как е правилно да се каже (питам всички лингвисти, ченгета и самия Владко Мурдаров) – „във”, „с”, „посредством”, „чрез”, „через”, „върху” или „на”...телефона? (смешна е ситуацията, в която ни поставя светът на вещите – нас, с нашия муден език и с нашите тромави правила!).

Е как кой?! – измучавам – Алън Стюарт Кьонигсберг! Пустият!

Аааа – не вдига очи от телефона жена ми – казваш истинското име на Удито... мхм, да, да, много е велик.

Да, ама ти защо не гледаш! – възмущавам се аз.

Ама чакай тука нещо... – гневи се жена ми, както се гневим на всяка амеба, която нещо шава из устата ни – тука някакви са писали...

Е, ти така... – натискам паузата аз, защото знам, че удоволствието от гледането е голямо, само когато гледаш заедно с някого и се възхищавате заедно – ти така изпускаш всичко... в тоя живот... тука писал някой, там писал някой... тоя фейс ни направи на нищо, начи! Ми гледай де, филмът е велик!

Абе пишат... колеги и разни... други... а мене ме е яд! – казва жена ми и се приготвя да гледа с мен великия филм, а докато тя се готви, излизайки от фейсбука си, аз набързо съм си припомнил това-онова за град Кьонигсберг – сегашният Калиниград – и за няколко секунди съм прочел за пореден път за това, че в края на 18-и век по улиците на пустия Кьонигсберг можел да бъде видян един слабичък и самотен човек, който бил не друг, а великият Имануел Кант...

Чакай, чакай – казвам – а какво пишат колегите, та се ядосваш, кажи да го изчистим тоя въпрос, че да си гледаме спокойно! – и отмествам лаптопа, на който гледаме филма, леко встрани.

Абе няма значение – казва жена ми, Иванчето. – Ама ядосах се... пишат... не че пишат... тоест – не ме дразни какво пишат... ами как го пишат! Пишат едни много злобни неща за Бойко...

Ами просто я карат по инерция – казвам аз и се усмихвам.

Не виждат ли, че той си е отишъл, че е просто смешен... че е направо труп вече?! – вълнува се жена ми. – Той е вече... жертва. А цялата тая работа прилича вече на гавра!

Да, така е – усмихвам се аз – той е вече жертва. Но мислиш ли, че някой го приема като жертва?

Именно там е работата – казва тя. – Хората като че ли нямат сетива за тая работа.

А дали и самият Бойко се изживява като жертва? И дали наистина е толкова... вече съсипан и дали наистина си е отишъл? – питам аз не за друго, а защото не храня илюзии за човешката природа: човекът е извънредно жилаво нещо. Плевел и троскот е той и тъпкането понякога го прави още по-проклет и жилав.

Ами не виждаш ли как се скри? Как се гънеше преди това? Как... Абе ти го знаеш – той е човек, който изключително много държи на това да го харесват...народа да го харесва... И сега е като пребит. Така ми се струва. И е загубил. Просто си е отишъл. Жертва е, казвам ти.

А не се ли дължи това... – започвам аз бавно.

Кое това? – пита жена ми.

Тая наша склонност да приемаме всички като „нещастни, горкички същества, заслужаващи нашето състрадание”, защото сме склонни да проецираме върху тях своята... хм, не... тоест – ние ги приемаме за нещо като себе си – нежни и крехки същества... а ние възприемаме себе си като крехки и болезнени същества - и проецираме това свое себевъзприятие върху разни... които въобще не са такива. Не е ли така, според тебе?

Абе защо се залъгваме? Всеки човек е нещастен, всеки човек е нещастно, крехко същество... Всеки човек е страдалец, заслужаващ само състрадание... нищо друго – само състрадание... И тия, значи, психиатри, лекари, тоест - колеги... пишат с такава злоба... все едно танцуват върху гроб, разбираш ли... някак... не мога да го възприема!

Ама ти съвсем значи го отписа тоя ми ти Бойко – смея се аз. – Виж го какъв е бабанка!

Абе, бабанка... - пухти жена ми – на умряло куче нож вадят...

Аз мълча малко, след това питам, осенен от вълнуваща идея: А ти би ли препоръчала да изпитваме състрадание към Хитлер... когато е там... в бункера... в края на живота...

А жена ми, миличката: Ех, да, помниш ли тоя филм, велик филм, между другото, Крахът на Третия райх... там Хитлер как беше представен в края, в последните дни и часове... с Паркинсон, сбръчкан... как трепереше само... Ами да – изведнъж с някакво озарение каза тя – и към него трябва... и към него трябва, и даже – към него – най-много трябва да се изпитва състрадание! Защото той вероятно не е бил и прав... и е осъзнавал, че не е прав... или поне е бил много усъмнен... и е бил объркан... и въобще – към лошия май трябва най-голямо състрадание да изпитваме! Не е ли така?

Ах – казвам аз – ти си наистина добра... Ама дали той осъзнава... тоя, лошият, че е лош? Дали не си мисли: Абе тука едни идиоти и боклуци искат да ме махнат... викат, крещят (а в случая с Хитлер – обстрелват с гаубици), искат да ме разкарат от лидерския пост... ама аз съм си добър, аз всичко направих по силите си, аз може и да не съм съвършен, ама здраво работих за благото на тоя народ... и времената ще покажат... и след време ще ме споменават с благодарност...

После мисля малко и питам: А и дали има... на света наистина лош човек? С когото трябва да се държим безжалостно? Към когото да не изпитваме никаква милост? Къде е границата... до която да изпитваме ожесточение... а след това да се спираме и да изпитваме жал? И добре ли е въобще... да изпитваме безжалостно ожесточение към когото и да било?

А жена ми се усмихва и ме потупва по бузата: Аз нали за това говоря. Я покажи какво прочете за Уди Алън?

Не бе, не... – казвам аз – четох за град Кьонигсберг... нали Уди Алън се казва Кьонигсберг, и аз реших да видя какво пише за Кьонигсберг... и така де, това е сегашният Калиниград в Русия, в тоя малкия анклав, който в миналото е бил Източна Прусия... и там е живял Имануел Кант... а после прочетох и за Кант малко, докато ти си четеше псувните на твоите колеги за Бойко... И прочетох за антиномиите...

И какво антиномиите? – пита милата ми жена.

Ами... приятно нещо са антономиите на Кант... Антиномиите са... хм, някакво противоречие, противоположности... било на фундаментално, било на конкретно ниво. Но характерното е, че тия противоположни становища... са еднакво доказуеми по логичен път.

Ех. – казва жена ми.

Ех. – казвам аз.

И си пускаме пак филма.