Време е да покажем, че можем да бъдем човечни

Дойде онова време от годината, когато навън е студено, но от вътре ни грее – така се предполага да бъде, особено ако сме се погрижили за отоплението и напитките. Нерядко през декември се чувстваме напълно изцедени, премятайки тъжни (но и радостни) равносметки.

Докато разглеждам снимките си, с известно недоволство си мисля, че и този път не посетих Рим, нито Париж; няма да хапна щолен с греяно вино във Виена. Не спечелих награда от литературния конкурс, в който участвах. Не отидох на нито един шумен купон, не се омъжих и не придобих петролен кладенец, какъвто впрочем нямам съвсем никакъв шанс да придобия някога.

Но ми се случиха други, също хубави неща, за които съм благодарна. Това бяха дребни случки, които ми напомниха, че все още има защо да бъдем добри, да ценим близките си и да създаваме приятелства. Големи таланти като О`Хенри, Труман Капоти и Ромен Гари – с техните великолепни разкази – са открили коледната магия доста преди мен – и тя не е в скъпите подаръци, а в онези мънички жестове, които ни правят толерантни и благородни.

Какво друго да правим в днешно време, ако не да се опитваме да бъдем светли, мъдри и добри – нашата подадена ръка днес означава усмивки и топлина утре. И светът ще бъде по-малко лош.

Ето една история, която се случи в началото на декември – дни на трескава подготовка за наближаващите празници.
Когато занесох на продавача на цветя в квартала пакетчето, което исках да подаря на близка приятелка и смутено, през маската, го попитах дали би ми помогнал да го опаковам, той хвърли цигарата си и ме покани да вляза в магазина. "Аз не опаковам много добре...", извини се и ми показа различните видове хартия, с които разполага. "Така или иначе опаковате по-добре от мен", признах аз и го помолих все пак да се заеме.

И той наистина се зае. В продължение на десетина минути ряза, сгъва, завива, лепи, овързва и украсява – почти професионално. Пакетчето доби вид на старателно опакован подарък – въпреки несъвършенствата. Сякаш не аз, а някаква много по-изискана Диана щеше да го поднесе.

На въпроса какво дължа, той отговори с "Ами... едно левче. Да речем, че панделката е от мен... Левче, толкова..."
Съобразих, че трудът му струва повече. Не беше длъжен да ми помага – та аз дори не купих нищо от неговата стока.

Нали се сещаш, че в един магазин за цветя има всевъзможни засукани букети, свежи растения с ярки, радващи окото цветове, саксийни зелени алоета, палми, бенджамини, фикуси, филодендрони, сезонни цъфтящи изненади, към които таим привързаност още от детството (като кокичетата напролет и хризантемите наесен) и още много неща, които ако купиш, би зарадвал продавача. И обикновено колкото повече купиш, той толкова повече ще се радва – едва ли би те посъветвал да не се презапасяваш, както ни предупреждаваха да не правим преди месеци, когато се редяхме на опашка пред супермаркетите. Оставих на цветаря една малко по-едра банкнота и докато се опитваше да се противи, търсейки дребни за ресто, просто му пожелах весели празници.

Това е нищо и никаква случка, но ме накара да почувствам малко по-цветен онзи декемврийски следобед. Имах щастието моята приятелка да се зарадва – стори ми се, искрено – на опаковката, а самият подарък ще ѝ носи, надявам се, топлина и настроение през цялата зима.

С това като че ли в мен се отпуши едно желание да раздавам. Коледа е време да отдадем обич, да подадем ръка и ако всичко това ти се струват кухи клишета, значи е време да опиташ да сториш някакво добро – дори само за да провериш как е. Моята щедрост има скромни размери, защото и възможностите ми не са като на корпоративна акула (или като на петролен магнат). Но ето че намерих начин да предизвикам усмивката на един непознат, който несъмнено има нужда от сгряване – дори повече в буквалния смисъл, отколкото като метафора.

Той винаги е навлечен с няколко ката стари дрехи, а обувките му са захабени, но изглеждат здрави. На главата си носи шапка, която крие дългата му коса, а брадата му е прошарена и обикновено небрежно разрошена. В устата му много често се премята тютюнев фас, който току преминава в пръстите, облечени до средата с изрязани ръкавици.

Видът му е такъв, защото той всяка зима – а и през останалото време, стига да не вали – стои по цял ден край своите кашони със стари книги, чете си или търка ръце в опит да се сгрее.

Не знам как се казва. Купувала съм книги от него и знам, че не е скъпчия. Въпреки че изчерпаните издания, които вече не се предлагат в книжарниците и от издателствата, струват доста скъпо на старо, той не спекулира до възмутителна степен; даже почти никак. При кратките диалози, които съм водила с него, съм се изумявала на познанията му за класическата литература. И толкова.

Обаче този декември реших да го посетя с друга цел. Събрах от своята библиотека няколко немного стари, сравнително скъпи и хубави книги, които обаче вече съм чела или съм решила, че не са за мен и че няма да ги прочета. Сложих ги в раницата си и след половин час ходене в кишата се озовах при него, за да му ги връча.

Можех да продам тези книги. Можех да ги раздам на приятели. Можех дори да ги даря на някое читалище. Но аз ги подарих на букиниста, защото прецених, че той най-много ще им се зарадва. Би могъл да ги продаде и със спечеленото да си купи нещо хубаво – каквото пожелае.

И той наистина се усмихна. Оживеното му лице и радостта в погледа му зарадваха на свой ред и мен. „Виж, това е най-мащабното феминистко изследване от миналия век. Може да му вземеш доста пари…“, насърчавах го аз, може би напълно излишно. Той отлично знае кое колко струва.

Леко посърнах, когато каза, че шефът му ще реши каква цена да сложи на книгите. Букинистът обаче продължаваше да се усмихва и дори ме увери, че и за него ще остане нещичко от припечеленото. В този момент едно лъчезарно младо момиче, дочуло разговора ни, се доближи до кашоните и започна да разглежда книгите. Аз се качих в автобуса, който за късмет в този момент мина в близост и през стъклото отбелязах – не без известно задоволство – колко малко е необходимо, за да направиш деня на някой друг по-ведър, без да очакваш отплата.

И в дни като този, когато вкъщи е топло, а навън студено, но романтично, обичам да си спомня за една друга, величествена в моето съзнание история, която преживях преди време. Тя все така си ме топли и сякаш ми казва, че има добро и че то не е недостижимо.

Аз и мой близък приятел празнувахме Коледа в една градинка, застлана с дебел слой сняг. Пиехме вино и си говорехме – вероятно нещо незначително, но близко по тематика до празника; нещо наше си. Беше студено и ние подскачахме от крак на крак. Скоро в градинката пристигнаха и други празнуващи – мъж на средна възраст и малко момче наобиколиха големия дървен пън и се заеха да изстрелват светлинни ракети във въздуха.

Честно казано, такива неща ме плашат. Ето защо помолих моя приятел да им направи забележка. Просто да им каже, че това което правят, не е хубаво и ако много настояват, да си намерят друго късче небе, което да бомбардират или просто да се разкарат оттук. Може да съм била груба; при всички положения не се радвах на светлинното шоу.

Но приятелят ми се вслуша в молбата ми и с няколко отривисти крачки се озова до мъжа с детето. Разговорът не продължи дълго.

Когато се върна, той каза: „Този човек е със сина си. Не мога да му кажа нищо!“. Което означава, че никой няма право да прави забележка на баща, който се опитва да прекара известно време със сина си.

И тогава разбрах, че между мъжете понякога – вероятно почти винаги, освен на пътя, докато се псуват един-друг иззад стъклата на автомобилите – има някакво потайно, невинаги очевидно, но много здраво уважение. И че щом един баща иска да зарадва сина си, всички други мъже трябва да разберат това.

И ако е останало още нещо, което да искам за Коледа, то – повярвай ми – не е медал или грамота. Бих могла да поживея още малко дори и без да посетя Милано. Но много, много ми се иска да сме здрави и добри.

Здрави и добри.

Следете новините ни в GoogleNews