Продължение от стр. 2

Ето и някои от по-големите филми от Никола Бошнаков. В началото – в периода между 2000 г. и 2010 г. - те са общи за групата, като принципът тогава е, че който даде идеята, се превръща в режисьор на филма. Няма сценарии, „накъдето те поведе“, с изключение на филма „Бургас на Таралежков“, при който преди старта на снимките има близо 30 фиксирани епизода. „Това беше може би най-бързият филм, който сме правили: аз бях на гости на Митко в Бургас, той ме разведе из нощния Бургас, и аз му казвам – ето това ти е един нелош филм. Тогава пуснаха първия конкурс на Jameson и ние решихме да го направим за конкурса. Всичко това се случва през декември-януари 2003-та г. Отидохме в Бургас на 3-ти януари, на 6-ти трябваше да тръгваме обратно за София, снимахме го за 3 дни и го монтирахме за 24 часа. Целият филм беше направен за една седмица – от първото снимане до готовия вариант.“

Следва филмът “Lifestyle”, което е планиран като игрален – със сценарий и разкадровка, но впоследствие се превръща в силен документален продукт на основата на разказ от Чудомир. Никола Бошнаков не успява да осъществи контакт в родното село на писателя – Турия, затова снимките са планирани в село Розовец. Уговорил е финансовата част на продукцията да дойде от роднина, но парите не идват. „На всичкото отгоре се оказа, че кръчмарят от кръчмата, която намерих, отишъл да се жени в Казанлък. Две-трети от хората, които съм уговорил да снимам, ги нямаше в този момент в селото и аз нямах друг вариант освен да продължа да снимам документално. Завъртя се от само себе си“, разказва той, добавяйки, че разликата между 2004-а година, когато е сниман филмът “Lifestyle” и сега е, че хората са много по-скептични, поне що се отнася до киното. „Нашата професия изглежда много досадна и непотребна. Ако отидеш да снимаш на такова място сега, ти затварят вратата – ти от коя телевизия си, за какво ще го снимаш това, дай пари! Доста се промениха нещата. На хората малко им омръзна от визия, освен това им омръзна и да ги излагат.“

През 2005 г. снима „Алтънджиите идат“ – документален филм, който представя реакциите на населението от Източните Родопи по възникналия същата година проблем за добива на злато и обработката с цианиди от канадска фирма. Филмът се появява съвсем случайно, след разговор с приятели, които работят в екологична организация и през 2006-а година печели наградата за най-добър български филм на фестивала „В Двореца“, Балчик. „ Основно там се тропа по масата и се зъбим на по-силния от името на по-слабия, което на мен винаги ми харесва. Направих филма, първоначално малко се притесниха от него, но след това филмът си тръгна“, споделя режисьорът Никола Бошнаков.

В периода между 2007-а и 2008-а година той работи в рекламна агенция, като не спазва работно време и не ходи в офиса, а само провежда срещи. След среща Никола отсяда в едно заведение в безистена на площад „Славейков“, над който живее популярния софийски чешит и кино творец Джеки Стоев. Кольо си драска в тефтерчето, а Джеки минава със закачка покрай него и така идеята за общ филм назрява, макар и само смътна. Докато в един от първите дни на януари 2009-та година Джеки се обажда по телефона и съобщава, че на следващия ден ще снимат филм за отец Иван. Обаждането съдържа и покана за Никола – той вече може да дойде и да снима. И всъщност по този шеговит начин се ражда филмът „Джеки, Джони и Чарли не са имена на кучета“, който печели финансиране от Националния филмов център и през 2010 г. се завърта по кината. Никола Бошнаков е режисьор и сценарист на продукцията, а оператори са Никола Апостолов и Цветан Драгнев, който тогава се завръща от Канада, за да работи тук и седем години по-късно да стане режисьор на филма „Пустиняци“, в работата по който индиректно – като душеприказчик – участва и Никола.

„С Джеки (Георги Стоев), Джони (Георги Пенков) и Чарли (Христо Илиев) винаги е забавно. Джони винаги намира какво да каже, Джеки е пълен с истории. С Джеки се работи много добре, работя с удоволствие с него. С Чарли направих няколко филма също. В общи линии бихме били още по-близки, ако бяхме по-близки и като възраст – ние сме през едно поколение“, споделя Никола. Смешното изобилства и по време на снимките на филма. Така например, Бошнаков решава героите да се разхождат с джипка в няколко кадъра, тъй като някога тримата са имали такава. „И случайно в Царево намерихме такава джипка. Натоварват се те в джипката с бодри възгласи, караме по някакви черни пътища – дай напред, дай назад!... И когато върнаха джипката, Чарли, който я караше, слезе и каза: А всъщност през цялото време спирачката не работеше. Аз на другите не им казах, щото щяха да се уплашат, щяхме да развалим снимките“. Та такива самоотвержени герои имах аз…“, смее се режисьорът.

След това групата от Бидон филм осъществява последния си проект: филма „Суров материал“, който е предназначен за студентската телевизия „Алма Матер“, но поради характера и сюжета си, остава без излъчване там.

„Нямам почти никакви опити в игралното кино, защото е трудно за организиране. Иначе никой не си мисли, че ще прави документално кино, като започне да учи кино. Оказва се по-реализуемо“, казва Бошнаков.

И допълва: „Всеки филм ти дава съвършено нови неща. То е като да почнеш нова работа. Научаваш стотици нови неща. Не знам какво се научава, като гледаш филми, но когато правиш, просто влизаш в области, в които никога не би влязъл – специфики, неща и хора. При документалното кино основно се сблъскваш с хора. Които са всякакви. Със собствените си професии и характери. Ти трябва да влезеш в ситуацията, във времето, в това, което му е в главата... Друг живот си е“.

Относно традиционната конструкция – завръзка, развръзка, кулминация – в киното, срещу която немалко творци правят опити да се опълчат, Никола Бошнаков смята, че тя работи. „Дори и да не се движиш по рецепта, като напишеш нещо, което на теб ти харесва, тези основни елементи ги имаш маркирани. То си присъства. Трябва нарочно да се опитваш да рушиш разказа, за да избягаш от това нещо. От само себе си се подрежда. Или просто не можеш да разказваш истории… Случва се при доста хора.“

Следва на стр.4