- Беше ми казала, че боготвориш „Унгарски танц №5“ от Йоханес Брамс– гласът му е пясък, заливащ градината, която създавам вече пета година. Присаждала съм дърво след дърво, бавно и търпеливо. Събирала съм калеми от силистренските села, от Петрич и Враца – пустинята в гласа му поглъща погледа ми.

Познавам пустинята още когато тя беше една единствена песъчинка. Тогава признах на Атанас, че мога да преживея всичко, стига наоколо да звучи моят Унгарски танц. Тогава не подозирах, че не бива да признавам на Атанас нищо, нито звук. Но беше късно. Вече бях избъбрила, че тази музиката на Брамс за мене е лято.

- Прекрасно – беше отвърнал Атанас, но тогава не знаех какво е значението на тишината, свличаща се в света след думите му.

Не разполагах с пари, с квартира, с дрехи. Не можех да намеря работа и когато денят потъваше в нощта и не бях сигурна, че ще съмне, пусках Унгарския танц. Преди да си отиде, баща ми казваше – „Тази музика ще ти помогне да прескочиш. Каквото и да е, ще го прескочиш“.

Не ми стигаха малко повече от двеста лева и взех. Атанас държеше парите в кутия от обувки, съвсем обикновена, картонена, пълна с банкноти. Въобще не личеше, че съм пипала и честно - мислех да ги върна, като намеря работа. Четири банкноти по петдесет. Не личеше. Тогава, вечерта, десет минути сред като се прибра, гласът на Атанас изсъхна. В стаята връхлетя тишина.

- Да се е случило… нещо? – гласът се прекърши, но не подозирах какво означава= Атанас да се превърне в тишина. После думите захапаха въздуха. - Нещо нередно?

- Не - казах аз.

- Сигурна ли си?

Веднъж, докато присаждах дива ябълка, се порязах с ножа. Така сега ме поряза мисълта за четирите банкноти от петдесет лева.

- Сигурна съм - прогоних мисълта като зло куче аз. Ще ги върна. Като забогатея, ще ги върна. Обезателно.

- Ти… - гласът изчезна.

Веднъж ми се случи да настъпя змия. Движа се безшумно. Когато беше жив, баща ми ме гледаше втренчено, уплашено, но аз знаех, че този човек не се страхува от нищо.

- Тя вървеше така. Майка ти.

Много рядко я споменаваше. Жената, на която аз казвах „мамо“ беше толкова мила, толкова добра, че нямаше нищо общо със жената, която ме беше родила. Баща ми въобще не говореше за нея, но когато ме погледнеше втренчено, си представях, че я вижда, че не може да я пропъди от главата си. – Тя спъваше така тихо. Като тебе. Затова не съм чул кога си е отишла. Ти беше на два месеца… - Баща ми ме гледаше унесено сякаш говореше на жегата, която бе изпила зеления цвят от тревата – Беше събрала всичките ми пари. Ножиците и ножовете за присаждане…

- Ти ме излъга – каза Атанас. Знаеш – думите му се разтвориха в тишината и изведнъж: – Беше ми споменала, че харесваш „Унгарски танц № 5“ - думите бяха хлъзгави като змията, която бях настъпила. – Хубаво.

Той зарови поглед в телефона си и за миг си помислих, че всичко е наред. Зазвуча Йоханес Брамс, танц номер пет, любимият на мама.

Аз никога не го бях чувал, призна баща ми. Невяна ми го пускаше понякога. Добрата жена, която се грижеше за мен и за него – баща ми все го уволняваха и тя плащаше всичките сметки. Тя ми купуваше роклички, обувки, мляко…

Невяна. Мисля, че баща ми пускаше Унгарския танц, когато правеха любов, но тя беше празна и безродна- любовта им. „Аз няма да имам дете“, беше ми казала Невяна. „Да знаеш - тук си държа парите. Ти си ми повече от дете, Сара. Ти си мечтата ми да има за кого да спестя двеста лева и да ти купя най-скъпото нещо в магазина.“ Затова обичах този танц, не знаех, че се нарича „класическа музика“.

- Слушай – започна Анастас. - Харесва ли ти Брамс?

- Да.

- Ти открадна от мене – каза той. – Ядеш храната ми, живееш в къщата ми.

След това бавно, както неумел мъж одира кожата на заек, добави:

- На лъжците им отрязват езика. Още от древни времена, Сара.

Унгарският танц докосваше кожата ми. Не можех да си помисля какво ще стане. Не можех и да го предскажа.
В ръката му блесна нож – моят, с който присаждах диви дръвчета и ги превръщах в благородни. Бях платила 78 лева за него. Исках да го подаря на баща ми, но не успях. Той умря, бъбрейки нещо объркано: – „Тя се връща. Чувам я. Стъпките й са тихи.“

Не разбирах дали стъпките на смъртта са тихи, или майка ми се връщаше при него. Невяна, която беше най-добрата жена, не успя да живее без него – отиде си седмица, след като го погребахме. Беше му простила, че непрекъснато мисли за безшумните стъпки на майка ми, че не й подарява нищо, че тя влачеше къщната работа, плащаше сметките, че тя водеше мен, неговата дъщеря, на училище и береше диви ягоди да ми направи сладко. Невяна, обичам те, не трябваше да си тръгваш с баща ми. Аз щях да плащам сметките, щях да те заведа на лекар в Радомир… Какво ли може да направи докторът срещу болестта на самотата.

„Унгарският танц № 5“ беше любимата музика на Невяна – тя и аз не знаехме, че е магическа. Беше езеро от любовта на детето, на което беше станала повече от майка - беше станала живот.

- Двеста лева – изрече замислено Атанас.

Ножът за присаждане, за който бях спестявала двайсет седмици, грозно скъп и остър, блесна в ръката му. После – после устата ми се напълни с кръв. Звучеше Унгарски танц. Няма да мога да говоря. Мисъл хлъзгава и тъмна като змията, която бях настъпила, ме скова. Не се страхувах от кръв. Баща ми ме беше научил да коля полетата – горката Невяна беше толкова глупаво добра, че като ги колех, плачеше.

Оттогава произнасям зле звуците „Ш“ и „Ч“. Беше отрязал част от езика ми, съвсем миниатюрна, колкото лещено зърно. Показа ми парченцето – лилаво-червеникава троха. Звучеше „Унгарски танц №5“.

- Крадеш – каза Атанас. Знаеше, че нося детето му. Може би се е надявал да го загубя – бременните жени били чувствителни, плашели се от всичко. Не го загубих. „Тя вървеше безшумно като тебе“ – беше прошепнал баща ми, но безшумно приближава единствено смъртта, затова не се страхувах от нея – приличахме си. Детето се роди. „Какво хубаво здраво момченце - възкликна докторът. - Честито.“

Човек не би могъл са повярва колко щастлив беше Атанас. Какво е човекът – прах по пътя, камък. Но когато завали дъжд, в праха може да поникне дърво. С много камъни може да направиш къща, но можеш да и убиеш някого. Това е човекът къща и пролята чужда кръв.

Той харесваше сина си, пееше му, носеше го на ръце. Когато се срещаше в приятели, вземаше хлапето и го показваше, като че дребният беше парче злато. Атанас беше богат, а аз не можех и никога нямаше да мога да произнеса „Ч“ и „Ш“. Животът ми беше огънат и от отрязаното лещено зърно цялата земя обрасна в непроходима, черно-зелена леща.

- Честен човек съм – каза Атанас. – Трябва да си ми благодарна. Престана да крадеш. Чувах приказките за майка ти. Не за ненормалната Невяна. За майка ти. Била красива крадла. Много мъже изгорели край нея.

Какви ли планове не свързвах в главата си. Да събера каквото има за събиране вкъщи и да изчезна. Атанас и Атанас младши (кръсти детето с неговото име, а аз исках да се казва Невян на лудата Невяна, която плащаше сметките и бъхтеше трийсет километра да бере диви ягоди да ми свари сладко). Може би Атанас е имал други жени, това минаваше край мен като камионите на „Общинска чистота“, грозни и тежки, но те не ми пречеха. Защо останах в къщата на Атанас – не заради Атанас младши. Може би ако момчето се казваше Невян, положението щеше да бъде съвсем друго, но аз съм само жена, която върви безшумно, а това е подарък от смъртта.

Помнех онова лещено зърно. Не можех да простя на човека, който ми беше откраднал звуците Ш и Ч. Толкова беден е светът без тези звуци – като че Йоханес Брамс никога не е писал своя унгарски танц.

И тогава в живота ми дойде Никола. Колко глупаво прозвуча – „дойде“. Той винаги си е бил там, съсед – слаб като кост, побелял, още от момче - и на него Невяна даваше от ягодовото сладко. Вместо да го мразя, аз му позволявах да се вози на моя велосипед. Невяна ми го беше подарила, беше спестявала - не ходеше на зъболекар, за да ми купи това колело. Никола го гледаше и не посмяваше да докосне с пръст калниците, а аз му казах - „Карай го и ти“.

Ашладисвах дръвчета, Невяна ме научи, макар че и баща ми ашладисваше. Тя казваше - защото нямала дете, дърветата й били деца и вместо да отсекат дивите издънки, тя ги правила богати, благородни и здрави. Започнах да присаждам, за да я радвам, а то всъщност радвах себе си и с това печелех хляб, ако Атанас реши да ме изхвърли. С него човек не знае. Човек не знае с никого и може да вярва само на парите. Събирах всяка стотинка, правех разсадници, запазвах старите сортове, скитах из кюстендилско, по Петрич, Смолян, Каварна – когато човек не обича никого, присажда дивачки и обичта му отива в дървото. Човек не може да оцелее, без да обича някого – ще умре, както умря баща ми, защото мама, която вървеше тихо като пламък, не се върна никога.

Продавах дръвчета, бях се прочула, идваха от градовете, от селата, отвсякъде да взимат моите праскови, череши, круши и треперех над всяка стотинка. Онзи нож, който бях купила за 78 лева, блестеше нощем – оставях го да гледа луната, да я пие. Така дръвчетата се прихващаха до едно.

Тичах при Никола да остри ножа. Човекът беше побелял много рано, мъжете в рода им бяха такива. Но когато една жена ходи при побелял преждевременно мъж да й остри нож, който няма нужда от острене, става дума за нещо друго. Много по-друго, без което никой не може да живее.

Една привечер през май, моят най-любим месец, защото тогава зрее черешата в двора на Никола, (с Атанас още не се бяхме оженили като хората. Защо е нужно човек да се жени – за да дава пари за развод?) точно в най-хубавата вечер през май, Атанас реши да пробие няколко пластмасови кофички от кисело мляко, за да засади костилки от хинап. Това веднага ми се стори нечисто – костилки от хинап и Атанас! Той никога не беше садил нищо – нито дърво, нито цвете, нито домат. Поялникът беше загрял и в кухнята вонеше на нещо, някакъв химикал. Да, в тази прекрасна вечер имаше нещо нечисто. Атанас пусна на телефона си музика, която беше превърнала част от езика ми в лещено зърно. Унгарски танц №5.

- Знаеш ли – подхвана той и думите се разстлаха в краката му. – На времето са жигосвали прелюбодейките - клеймо. Да се знае, че струват колкото кофа тор.

Унгарският танц и нощта на май се разделиха. Луната избяга. Нощта отиде в Унгария да потъне в този див, страхотен танц.

- Използвали се горяща главня.

Крайчето на поялника лъщеше в червено.

- Няма да се вижда – каза Атанас. – Ще бъдеш красива за Никола.
Заболя.

Помня, че си помислих - ще умра.

- Няма – каза Атанас.

Зная точно къде ме изгори поялникът. Не беше по лицето. Човек не обича с лицето си.

Лекарят по-късно ми каза, че Атанас му дал пет хиляди за някакви немски лекарства. След това платил още хиляда за необходимите манипулации.

- Някой му подхвърлил пари на Никола да замине в чужбина. Той приел – каза ми една вечер Атанас. – Чудя се кой ли се е бръкнал.

Мълчах.

- Мамо, набрах ти диви ягоди – обади се синът, Атанас младши.

- Вчера чух да разправят - Никол се споминал – продължи Атанас, който нямаше навика да приказва надълго и нашироко. – Намерили го. Нямал пукната пара. В джоба на ризата си държал снимка на жена. Разправят, че била твоята.

Човек не бива да говори такива неща на жена, която върви безшумно. Никой не знае къде се е отбивала такава жена. Чувала съм, че където отиде такава жена, я помнят. Особено ако е жигосана с поялник на място, което не се вижда.

Съдбата е експеримент. Присажда случки, бъдеще, спомени в кръвта на човека. Славата ми на присаждач е много по-голяма от онова, което съм наистина. Казват, че съм измайсторила някакъв сорт череша – „Невяна“, която държи на суша и киша, на мраз и жега. Разправят за ябълките ми и за някакво растение, което съм завъдила – ако го настъпиш, се молиш да си настъпил змия, а не тази папрат, която съм изровила отнякъде – тя можела да те накара да забравиш, че има случки, бъдеще, спомени. Само дето не знаеха, че бях кръстила растението „Атанас“.

Един ден докараха мъжа ми – известен бизнесмен.

Да се чудиш, Сара, защо се трепеш с тия дървета. Вече се прочу, защо не си се отпуснеш като нормална жена?Нормалните хора трябва да обичат някого. Кого, като го няма Никола, който беше побелял още от момче.

Този ден, пак беше май, но вече не е любимият ми месец, докараха мъжа ми у нас. Настъпил някакъв шип, разправят, нищо и никакъв шип, и взел да се задъхва. Направо не можел да поеме въздух. Ето го, вземи го Сара, виж какво му става.

Помогнаха ми да го сложим на леглото.

Най-скъпите, най-белите чаршафи му постлах. Само долният струваше 1200 лева. Атанас обича да разполага със скъпи вещи – например чаршафи, които облекчават потенето, възпрепятстват появата на гъбички, жабички и на всичко, което ти дойде наум.

- Как си? – попитах.

- Зле.

Атанас.

Извадих телефона си. Отидох на Google. Написах - „Йоханес Брамс, Унгарски танц № 5“.

Нима някакъв си танц може да те накара да забравиш, че се казваш Атанас?

След седем секунди музиката на Унгария се настани в следобеда на май.