Тони Николов (част 3): Интелектуалците и българската самоомраза

Ивайло Цветков Последна промяна на 12 ноември 2015 в 14:25 9736 0

Ивайло Цветков
Ивайло "Нойзи" Цветков

Първа и втора част на интервюто с журналиста, философ, преводач и главен редактор на портал "Култура" Тони Николов.

Съдбата на родния интелектуален елит: имаме ли днес достатъчно артикулативен (като на моменти в миналото), който хем гради мисловни модели, хем ги “прожектира” на своя народ? Съзнателно избягвам думата “интелигенция”, която е някак конотативно натоварена у нас от бивши провали.

Този въпрос е сякаш дали има някакви пътеки отвъд традиционната българска самоомраза, както я беше кръстил един автор от 30-те години на миналия век – проф. Константин Гълъбов. Много е трудно това поле за българския интелектуалец, защото то е полето не само на отхвърлените, но и полето на малцината.

Е, не че има страна, в която интелектуалците са мнозинство и си организират някаква Платонова република.

Да, но тук техният глас доста мъчително затихва. Ето един тъжен пример - наскоро си дадох сметка, че от Освобождението до комунизма, да кажем от 1880 до 1944, са 64 години. От тях половината са в “извънредно положение”, ако използваме термина на Карл Шмит.

Войните и братоубийствената сеч впоследствие, чак до 30-те?

Точно така – и като го пресметнем, има-няма 30 години свободно развитие. След 1944, разбира се, такова липсва в следващите 45 години. А в наши времена - поради трудно напасване, улягане, - наблюдаваме сякаш същото нещо.

Тони Николов

90-те не бяха ли вид период на съвземане? Включително интелектуално?

Да, още от 1989 – „Великото време на интелигенцията”, както го нарече Желю Желев. Сетне отлив, силни разочарования, идеята за „ненужните хора”. И така до вторите протести от 1997, Костов, болезнените реформи, новите разочарования, преоткриването от младите на индивидуализма - сп. “Егоист”... Но проблемът си остана: интелектуалецът не може да се надвиква с крясъка на тълпата, а със своите предупреждения винаги влиза в мъчителната роля на Касандра. Оттук и второто нещо, което трябва да кажем е, че тази потиснатост на българския интелектуалец, избутването му в ъгъла, тя е типично следосвобожденска, класическа. Нито Фердинанд е имал нужда от интелектуалците, нито преди това Батенберг (който си общува само с офицерите). Едва Борис III започва да прави кръг на приближени съветници. Има една голяма илюзия за българския интелектуалец - че може да влияе радикално на политиката, особено след медиатизацията на интелектуалното. Още от появата на вестниците след Освобождението – защото тя е вестникарска интелигенция тогава, – все пак влияеш с вестника и идеята, че писаното във вестника е “истината”. Днес е същото, само че някой го е казал по телевизията.

Или сравнително най-новият рефлекс - “прочетох го в интернет”. Макар че интернет-интелигенцията, уви, все още е с по-тесни, предимно градски “правомощия”. И тя сякаш недоразбира онази погнуса на Сартр – че самозатварянето в собственото мнение не води до нищо. Малко като в “Empire” на Уорхол – нищото става трансцедентално нищо, от което, разбира се, буквално не произтича нищо.

Сартр го нарича “коригираща обществена функция”. Виж, и днес има изявени интелектуалци в България, но те просто нямат обществено битие. Не забравяй, че понякога мълчанието също е обществена позиция – примерно позицията на един Атанас Далчев при комунизма. Невлизане в никакви компромиси. В същото време видяхме 2013, която за мен беше много ключова, когато една голяма част от интелигенцията, от про-демократичното, което в България е свързано с дясното пространство, излезе на улицата. Тогава от другата страна – и от център, и от ляво, и отвсякъде – се разнесоха възгласи: “абе, те ли ще ни кажат”, “какви са тези”, “как се осмеляват те да дават тон на обществения дебат”, “те не са народът”. Защото не бил излязъл целият народ – то само това оставаше, целият народ да излезе (смях). “С какво право те НИ изразяват” и всичко останало? Ами с правото на това, че някой е поел една инициатива и с някакъв граждански кураж се е осмелил да заяви нещо. Да не би навремето Волтер някой да го е упълномощавал нотариално по делото Калас, да изрази възмущението си, че се извършва престъпление?

Или пък Зола да е искал специално разрешение за “J’accuse”.

(смях) Всъщност така се е родила функцията на интелектуалеца - от това, че нямаш право да мълчиш и в крайна сметка си длъжен да изразиш негодуванието си от някаква несправедливост, щом се прекрачи чертата на допустимото обществено търпение. Ти обвиняваш – не качваш, не сваляш правителства. Твоята функция е да си в основата на дебата, не да ставаш част от политическия елит. Няма да забравя как по време на протеста 2013 хора ни спираха по улиците, виждайки професори от университета, и ни казваха - трябва да се създаде университетска или професорска партия и “вие да поемете властта”. Отговорът на разумно мислещите хора беше:
“Силата ни е в друго. Факт е, че сме се събрали за общо дело, което всъщност е „републиката”, но тук намесата ни свършва”. Ето пример за тези особени български намествания. Интелектуалците наистина – ти си прав – са интересни като лакмус на ситуацията: в кои случаи реагират и в кои случаи не. Те не са брошки или украшения на властта, както някои искат да ги представят. “Тия са моите интелектуалци, тия са вашите интелектуалци.” И да си ги пренареждат като пешки.

Но да се върнем за миг към самоомразата и принудата при българския интелектуалец. Типологична слабост или?

За мен интелектуалецът трябва да излезе тъкмо от този кръг на самоомразата – да спре да се жалва и да стоварва вината другиму, включително върху „народа”, виновен за „всичко”. С характерната реторика “анти-народа”.
Българското отрицание е много интересен културен феномен. Мисля, че това е един от основните български консенсуси през 30-те години на миналия век. Тогава мислещите хора – вляво Хаджийски, вдясно Гълъбов, другите, към които прибягваме всеки път, - започват да мислят някаква връзка с това някакво...

Едноначалие?

Да, с някакво “общо”. Мен впрочем винаги ме е безпокояло това мъчително разединение, разобщаване. Големият проблем с разобщаването на българите. Установяването на социалната връзка с ближния е най-сложното нещо. Знаеш ли, впрочем, какъв е бил химнът на БЗНС при Стамболийски? “Да вдигнем буци от земята, да ударим гражданята, онези с дето са с очилата”. Това Сергей Румянцев през 20-те години го е писал.

Нали ти го казах преди малко. Ние – аз обаче със слънчеви очила - сме одиозни на много нива и едното е, че според прекариата “не работим нищо”. Не сме и няма да бъдем приети в колективистичната култура. Което аз смятам за вид “blessing in disguise”, впрочем.

Спомни си цялата реторика на Стамболийски, изправила селото срещу града. Писателят Антон Страшимиров разказва следната история: заболява го корем край някакъв селски път, пие вода, прилошава му. Народният учител Страшимиров – това е в самия край на 19-ти век, БЗНС тъкмо се е създало. Влачи се, чува, че скърца една каруца, подкарана от едно младо селянче, и той му вика: “Да ме качиш до града, че ми прилоша”... Селянчето го поглежда с една омраза и му казва, “пукни бе, от вас гражданята теглим” и си продължава. Разбира се, днес България не е селска.

По-точно, не е селскостопанска. Иначе си е непоправимо “селска” (смях)

България е мъчително комунистически урбанизирана. И вече градовете, защото те са едни агломерации – София е една четвърт от страната, Варна, Бургас, Пловдив и още един два града, - побират почти 4-5 милиона души. Предполагам, че горе-долу това е картата на страната. Което поставя следващия проблем за периферността на урбанизацията, защото това е много характерен проблем от 19-ти век. Политиката започва да се прави през тъй наречените лумпен-партизани. Става дума за професионални агитатори, които се занимават само с това. Между другото, те са и първата гвардия на Стефан Стамболов. Той ги използва много удачно.

ГЕРБ нямат ли такива тайнствени отряди?

КОЙ знае…(смях). Някога Стамболов наема част от бившите хъшове. Стамболийски си има “оранжевата гвардия” със сопите, комунистите имат съответно червената - и като се замислиш всички те разполагат с такива устойчиви партийни клиентели. 1989-а година изведнъж се взриви модела и се създадоха различни клиентели - някои оцеляха, други се трансформираха. В момента ГЕРБ имат най-устойчивата клиентела.

Аз имах предвид, че все пак сме еволюирали – едно време лумпен-партизаните, за които говориш, са ходили с тоягите да агитират. А днес печелят с дребни банкноти.

Ние с теб достатъчно сме описвали тази днешна принуда – тя е корпоративна, финансова и т.н. И да, прав си - вече не е с тоягите. Ще я коментирам един вид “притчово” чрез една стара история за Христо Белчев – мъжът на поетесата Мара Белчева, един от най-елитните български финансисти, чорбаджийски син, западен възпитаник. Той е живял в една прочута къща на днешната, кръстена на него улица “Христо Белчев”, но е бил принуден да ходи в ъгловата кръчма (сега една пицария на ъгъла с “Денкоглу”), когато прави избори. Да пие там кисело вино, за да събира агитатори и политическа клиентела - обличайки си тип народни дрехи, с изплетеното от г-жа Белчева вълнено бельо срещу въшки. Там той е трябвало да пие с тях от киселото вино, без да му мигне окото, защото иска да се кандидатира за депутат – ето това е прогресивното на политическия модел. Но когато се прибира, г-жа Белчева гори това бельо с всичките въшки, които са се набили в него, подстригва му брадата и косите, и едва след банята и всички тези процедури тя го допуска в къщата. Защото е имал досег с българската политическа реалност (смях).

Според мен днес цари едно дълбоко неразбиране какво е “интелектуалец”, особено като отношение към властта. Днешната власт, по фердинандовски, казва, “ама ние нямаме нужда” – а интелектуалците на свой ред сякаш перифразират Бендер: “А нам грубиянов не надо. Мы сами грубияны.”

От друга страна, на властта може би това не й е работа. Защо властта трябва да разбира какво е “интелектуалец”? Интелектуалците трябва да знаят, че те не са от властта, че не са “от нейните”. Те не трябва да ползват нейните привилегии. Здравословно за обществото е те да са в ролята на някаква перманентна опозиция. Те трябва да имат консултативна роля, а не да бъдат възнаграждавани с постове и пари, защото тогава повтаряме ситуацията Борис III–Тодор Живков. Имаме една групичка за лов и от този лов в близост до монарха, до величеството, до първия, се определя развитието на страната. Това сме го изживели по някакъв начин. По-нормално е хората, ходили на лов или по мачове сега с Борисов, разказвайки си вицове с него, да не са част от хората, които наричаме “интелектуалци”. Те няма какво да търсят там.

Т.е. по-здравословното е далеч от властта, защото така би трябвало да се допринася към мисловните модели, които интелектуалците би трябвало да създават?

Точно така. Ето пример с най-големия днес български поет и жив класик - Борис Христов, той си живее отдалечен и е на своето си място там, където живее. Много щастлив е да бъде там и трябва да бъде точно там, а да не бъде употребяван от властите, да е кичен като коледна елха с ордени и показван по разни събития.

Макар че те се опитват – постоянно запращат в негова посока някакви награди.

Да, именно. И редица други примери могат да се дадат. За съжаление много от големите автори - живи класици като Георги Мишев, като Марко Ганчев, - си съществуват скромно, но все пак са на местата, на които трябва да бъдат.

И все пак флиртът между властта и мислещия човек съществува. Дори при оттегления априори човек, който обаче винаги е изкушен по някакъв начин от общественото.

Властта е много голямо изкушение, да. Преди време разсъждавахме с проф. Георги Каприев над съдбата на Богдан Филов и тогава си дадох сметка кое е основното изкушение на българския интелектуалец. То е изкушението на малката страна. Когато примерно на 30 години станеш професор, на 40 си създал българската археология и си оглавил съответния институт, на 45 си организирал световен византоложки конгрес, какво по-нататък ти остава да правиш? Ставаш министър на просвещението и вече нямаш какво да правиш повече в науката. Написал си основните си студии, книгите ти са издадени на няколко езика и властовото изкушение идва изведнъж. Дадох това като пример на негови фанатични привърженици, които от време на време организират в една-две аудитории в университета „Филови дни”. Попитаха ме: “Цените ли Богдан Филов?”, и аз им отговорих: “Ценя много археолога Филов, но политика Филов, превърнал София в руини, като продължение на една политическа археология, не го ценя никак”. Аз смятам, че той е крушението на една политика.

Но ако се зачетем в прословутия му дневник, той никога не е щастлив като политик. Да не говорим, че за лошия ни национален избор не беше виновен само той. Просто “тевтонистиката” и германофилията му изиграха лоша шега.

Разбира се, Филов е трагична фигура - това е човек, който има безспорното си място в науката и е доста трагичен като политик. Като учен е безспорен. Като политик е трагичен. Така че тези властови изкушения ги има. Нещо като “опредметяване” на ресурса.

Но не в смисъла на бодрияровото “опредметяване”.

Далеч не. Просто в една малка бедна страна този досег до властта, до телестността на властта, е много важен. Затова непрекъснато размишляваме върху тялото на властта, забелязал ли си? То е основният ни спор. С единия крак сме във властта, с другия другаде, с едната ръка посягаме натам, с едната насам... Главата винаги отсъства в този дебат. Главата винаги е отделена. Това е тяло без глава, много особено, не конник, а пешак без глава, който се движи. За краката аз вече обяснявах - ако краката са армията и полицията, ние никога не можем да кажем левия или десния крак къде е, ръцете също са много интересни като производителни сили – може би селото и града. Неслучайно в тези стиснати ръце трябваше да е единството на работници и селяни. Тази телесност на българския дебат е много особена, затова и по такъв начин се мисли през Бойко Борисов, ако ме питаш. Както преди това през Стамболийски.

През повтарящ се Homo Novus. Възходът на провинциалното, което превзема Рим.

Но забележи - този наш “нов” се мисли (и често е) роден извън или около София, критичен към големия град.

Т.е. винаги от Лациум.

(смях) Да. Стамболийски, между другото, също е полагал огромни усилия да се разграничи от „надменните гражданя” – като „прост човек”, който обича да разговаря с „прости хора”. Заканвал се е как „ще се разправим със софиянци” и знаеш ли кого е назначил за столичен кмет? Един бюфетчия в парламента - Иван Длъгнеков се казва, с думите “хак да им на надменните софиянци”. Стамболийски е инкорпорирал цялата българска политика в масивната си фигура – точно както го виждаме край Операта. И аз не мога да разбера защо винаги през телесността, в случая тази на Борисов, трябва да се мисли всичко българско и политическо в България.

Защото в момента всичко е вид български “Хелоуин”, трябва дори да има празник на “тиквариата” – нощ на кухите тикви, които гласуват за ГЕРБ. (смях)

Някак по-сложно е. Искам да кажа, че в България политиката става немислима извън телесния си носител. Вземи дори инициалите “ББ”, които в цял свят означават “Брижит Бардо”, а у нас друго. Но има много “борисовци” в политиката, аз виждам поне трима. Имаме силния Борисов, в смисъл - мускулестия Борисов и силния полицай; имаме наказващия или въздаващия справедливост Борисов в ролята на премиер; сега имаме по-скоро умерения Борисов (преди да се ядоса на втория тур на изборите и да си изпусне нервите, но то също сигурно си е част от играта му - да се скарат с Реформаторите, та да се види кой къде е и да не си менят шапките). Но въпросът беше за интелектуалците – те трябва да излязат от самоотчуждението си на малка общност, защото е много лесно да казваш “ народът е такъв, как пък не случихме на народ”. И обратното – масите казват: “тия не искаме да ги припознаваме”. Оттам нататък това е неразрушим модел. Както е било, предполагам, в Османската империя. Неслучайно - мисля, че сме го споменавали в другите ни разговори – Вера Мутафчиева беше написала, че схемата на българските пашалъци се възпроизвежда в схемата на социалистическите АПК едно към едно. Така е на картата. Сигурно има някаква териториална логика да е така, но това показва как хората са феодализирани към властта. Към различни местни феодали, които знаят как да намерят път към централната власт. И затова всички тези въпроси “защо са такива резултатите от изборите” са някак безпредметни - защото изборите са такива, каквито са. Виждаме едни места, едни градове, които намират удачно път към централната власт и се променят; и други, които не се променят. Съответно всички искат да са с централната власт, тоест да спечелят от Спорт Тото 1, никой не иска да загуби.

Ние сякаш имаме особен принос към “феодализма”, защото, как да кажа, “сеньорите” – пардон, “спахиите” - сами се избират по места, но илюзията е, че ги избират васалите и закрепостените.

Имаме и друг особен принос към феодализма, към ленната система. Българите добре са знаели, че докато спахиите се бият навън, няма кой да събира данъци. Това е много особена култура на силна автономизация и излизане от историята – част от формулата на българското оцеляване. Спахията воюва някъде, а когато се върне и пита “къде е дължимото?”, му се казва, че била лоша реколта и не му дават нищо. Бунтове в България избухват и веднага след Освобождението, когато се маха “непосилния десятък” – т.е. така наречения плосък османски данък (смях); започват да се плащат наистина прогресивни данъци, което предизвиква тотален бунт и се започва: “аз на тая царщина еди-кво си, по-добре султана да бяхме върнали, къде ще плащам данъци”, защото данъците наистина започнали да се събират.

Ерго, българинът като обобщен образ би трябвало да е изначално десен, защото най-мрази държавата да му се меси, още от Андрешко насам. (смях)

Това е хубав народопсхологически виц – Хаджийски би го оценил (смях). Уви, реалността ни сякаш торпилира дори твоя сарказъм.

Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови