„Всичко в живота, което не е предателство, си ти” – това беше текстът, написан върху обикновен бял лист, пъхнат във възможно най-евтиния плик за писма; липсваше име на подател, не бе изписано името на получателя, не беше посочен какъвто и да било адрес. Никол намери плика в пощенската си кутия, редом със сметките за парно, топла вода, електричество и интернет. Кой е пуснал спам в пощенската ми кутия ? – замисли се тя. Направи си кафе, беше събота, все още предобед. Всъщност, в живота на Никол нямаше нищо освен предателства, следователно за въпросния господин (а защо не и някоя дама), генерирал/а плоското послание, Никол не представляваше кой знае какво.

Беше собственица на агенция за преводи на художествени произведения, редактиране и генериране текстове с висока литературна стойност. Виж ми окото! Дълбоко убедена в немарливостта на своите служители, Никол плащаше единствено за свършена работа след пета редакция, без да се вслушва в пространните изложения относно безпаричието, което постоянно преследваше нейните преводачи. Беше не пестелива. Стисната беше. Това й помагаше да задържа нос над повърхността. Самата тя, в светлината на наложилата се напоследък мода, превеждаше на английски стихове, разкази, новели, които без изключение се оказваха добро приспивателно средство – след втория абзац Никол спеше като обезглавена дванадесет часа на денонощие.

Накратко, съвременната литература, обект на нейните преводачески пориви, й бе спестила толкова пари за сънотворни, че със сигурност бе съсипала бизнеса на цяла фармацевтична компания. Никол беше установила, че от произведения в стил магически реализъм заспива най-безпроблемно. Философската проза, увенчана с непонятни за масата думи, й беше любима; откъсите с цитати на английски, италиански и френски я приспиваха още с първия абзац. Ободряваше се единствено от ругатните, нанизани като връзки за обувки от съвременните есеисти сред философските размисли на Хайдегер и Хераклит.

Попаднеше ли на такъв текст, Никол се изпълваше с хладна завист към автора, който съумяваше да плюе на воля срещу всички, бележейки триумф след триумф. Естествено - отскубнатите от този и онзи философ фрази вдъхваха респект в простолюдието. Никол нямаше нищо против философите, защото таксуваше преводите на прозата им на три пъти по-висока цена. Нито имаше нещо против срещу простолюдието с литературни копнения, което купуваше такава книжнина, подреждаше я на показ в хола си и бършеше прахта от нея с усещането, че чете Кант. Никол използваше тактиката на философската проза в ежедневието – рядко срещаните думи в общуването с подчинените й я издигаха високо над тях, придавайки й мощ на вулкан.

Тя бе наясно по редица въпроси от живота. След три сериозни връзки се бе убедила, че предназначението на мъжете е да вгорчават живота й чрез многократни отклонения встрани от нейните прелести. Не че това я впечатляваше – отдавна бе убедена, че кулминацията на всяка любов е липсата на такава.

В такъв случай авторът на анонимното писмо не е един от тримата, с които беше споделяла живота си за различни периоди от време – година двеста и два дни в първия случай, 236 дни във втория, при третия – все още се гневеше, че мениджърът се бе оттеглил преди нея от общия пристан. Колко далновидно, че покойната майка на Никол беше оставила на дъщеря си апартамента, реномето и бизнеса – тази агенция за художествен превод. В противен случай Никол сигурно щеше да се види принудена да се омъжи и да заделя крупни суми за развода си в последствие.

И тримата съквартиранти в живота на Никол, мениджъри с ограничен финансов потенциал, се препитаваха в сянката на нейния филологически бизнес. Разбира се, някои поетично настроени дами в пенсионна възраст смятаха, че AMOR VINCIT OMNIA, тоест „Любовта побеждава всичко”, но любов се срещаше само в евтините романи, каквито Никол бе превеждала в зората на преводаческата си кариера в десети клас на английската гимназия.

Напълно вероятно е, реши Никол, подателят да е сбъркал пощенската кутия. Не е имал предвид мен.

Тя бе плащала прекалено дълго заплати на агресивни подчинени, а индивидите, с които бе общувала за период под три месеца, не правеха разлика между пълен и непълен член и нямаха представа от синтактичен разбор. Както много достойни дами, и Никол бе натрупала елегичен опит със зле познаващи българската граматика индивиди, но се страхуваше да отива с такива на театър, защото й се бе случвало индивидите да заспиват по средата на постановката.

„В понеделник се раждат прями хора. Аз съм роден в понеделник” – започваше текстът на следващото писмо в пощенската й кутия. „Мечтал съм Вие да бъдете майка на моите деца и баба на моите внуци”. С това писмото приключваше. Трябваше ли да тълкува въпросното послание като откровена подигравка? И тримата мениджъри, с които бе споделила част от жизнения си път, не бяха споменавали нищо за деца, камо ли внуци, което правеше ежедневието ясно и лесно. Разделяха с Никол разходите за ток, интернет и парно, за хранителни продукти и посещения в ресторант.

Никол бе имала неблагоразумието - и след дълъг размисъл бе подхвърлила нещо за дете на всеки един от мениджърите. И тримата, въпреки пропуските си по българска граматика, още на следващата сутрин си събираха багажа. Единият мениджър дори беше пропуснал да го събере. Никол продаде дрехите му за 18 лева на едно магазинче за втора употреба. Това писмо – ако въобще можеше да го нарече така – я хвърли в уплаха. Никол заподозря, че въпросният подател възнамерява да я обере. Плати да инсталират камера за видеонаблюдение и блиндирана врата на апартамента си. Социалната дистанция, наложена поради коронавируса, я успокои, но за кратко.

„Времето съществува единствено, ако във вселената има човешки същества, способни да го измерват. Ти си моето време” – гласеше текстът на поредното писмо.”Този съвсем се е отхлупил” - рече си Никол, въпреки че ненавиждаше употребата на жаргонни изрази. Неизвестността в атаките на коронавируса я плашеха по-малко от пощенските пликове на непознатия. Тя се държеше хладно с преводачите си. Никакво приятелство, никакви въпроси, никакво губене на време - плащаше хонорара им и „Сбогом, до следващия текст”. Подчиненият е подчинен, за да се усмихва. Но в петък Никол наруши принципите си.

- Да сте получавали някакви... послания по време на извънредното положение? – обърна се тя към осемнадесетте си преводачки, коректорката и редакторката, които бе свикала на видеоконференция. Но преводачите й – усмихнати мило, както подобава на филолози - не бяха получавали никакви послания. Никол изтръпна.

„Хората са измислили боговете, за да има на кого да се молят, след като са съсипали с глупостта си всички възможности за изход. Ти си моята молитва и моят изход”.

Никол сериозно се замисли върху този текст. В живота й нямаше никого – не броеше студента по индустриален мениджмънт, значително по-млад от нея. Бедният поставяше запетаи, където го насочеше усета за ритъм, от какъвто бе напълно лишен. Никол не гледаше сериозно на хора, които не боравеха със запетаи. Те бяха граматически аборигени, но точно такива заплащаха в агенцията й за редакция и превод. Наравно с презрението си към тях, тя изпитваше благодарност към системата, генерираща внушителна маса елементи с оскъден граматически потенциал.

Не поддържаше лирична обвързаност, с когото и да било. На ниво физиология не срещаше никого, изключая индустриалния мениджмънт. Не поставяше в никаква графа един бизнесмен, който пишеше „овия” вместо „увия”. Прилично висок на ръст, той твърдеше, че говори английски перфектно. Никол го чу и се зарадва, че Шекспир отдавна е покойник. В противен случай бардът от Ейвън щеше да сложи край на живота си, много преди да е написал „Ромео и Жулиета”.

... И този път листът беше бял, възможно най-евтината хартия. Ключалката на блиндираната врата на апартамента й още не беше щракнала, когато Никол прочете следния текст – „Утре. 18 часа. Пред Народния театър. Моля Ви!”

На следващия ден щеше да бъде неделя. Събота вечер валя много дъжд. Недей. Този може би е опасен, напомни си Никол.
Тя имаше богат опит с всякакъв човешки материал – писатели с его, създаващи философска, сюреалистична, постмодерна, социална, абсурдистка, реалистична и нереалистична проза. Сега самата тя се бе озовала в сюжет на плосък разказ. След хиляди страници превод, редактиране, коригиране, съкращаване, копиране, писане и изтриване на написаното, финансови удари, глоби и раздяла с нагли преводачи, й се искаше да види този тип. Или беше някоя нестандартна дама?

Пред Народния театър би било безопасно, реши тя. Би следвало да има хора. Бих могла да извикам полиция. Подобни конструкции в условно наклонение я изнервяха. Никол държеше да ръководи. Да налага. Да побеждава. Граматическите конструкции в Subjunctive и бяха категорично несвойствени. Не пуша, каза си Никол, както всеки път, когато имаше нужда от утеха - тоест веднъж на 12 години. „Никога не съм пушила. Този набег до Народния театър ще бъде моят пакет цигари за деня“.

В неделя валеше, но слабо. Пред Народния театър нямаше хора с изключение на банда тинейджъри плюс един господин, по-висок от пилона за националния трибагреник на Република България. Пилонът държеше букет проскубани рози под черния си чадър. Той изтича към Никол с букета напред.

- Аз съм Никола. Вие сте Никол! – задъха се господинът, без за я гледа. – Прочел съм всички преведени от Вас романи и сборници с разкази. Възхитен съм от прецизността и лекотата на вашите преводи. Каква мекота. Хуманност. Никъде не намерих нито една грешка. Нито една – той стискаше розите, като че имаше желание да изцеди сока както от дръжките, така и от целофана, в който те бяха обвити. – От преводите ви лъха чистота. Свенливост. Пареща нужда от закрила.

Никол го наблюдаваше изпод вежди. По-тънък от собствената си смачкана риза. Рядка брада, очила. Панталон, който е бил на мода преди осем години. Не особено добре лъснати обувки, вероятно закупени от магазин втора употреба.

- Чета всичко, което сте превели. Което сте редактирали. Само прекрасен човек може да превежда така. Аз съм програмист. Като ученик пишех стихове. Слаби. И сега пиша слаби стихове. Заклех се, че ще създам най-богатия online англо-български речник. Заради Вас. Излъчвате щедрост. Мекота, плах изгрев. Имате нужда от подкрепа.

Никол изпита желание веднага да се махне от мокрия площад пред Народния театър, където за беда се бяха появили един тъмнозелен и още два черни чадъра. Как да се оттегли? Колко още да слуша?Да звънне на някого... на индустриалния мениджмънт? По дяволите!

- Аз.... не се решавах – програмистът потъна в зле изгладената си риза. - Платих на агенция да намери Вашия постоянен адрес. Прибирате се сама... винаги. Представях си как редите думите, окъпана в тяхното меко сияние.

Никол бегло си помисли, че напоследък се унася в сън още преди края на втория абзац. С този господин се унесе след втора дума. Замисли се какво липсва в хладилника й. Маслини и кашкавал. Мършав тип. Панталон, който е струвал 35 лева преди десет години. Студентът по индустриален мениджмънт си купуваше джинси веднъж на тримесечие. Бизнесменът с перфектния английски подменяше костюмите си през седмица.
Пилонът се наведе към нея, протегна ръка към нейната, но не я докосна, слава Богу.

- Вие сте ранима – прошепна той. – Крехка. Щедра.Чиста. Цял живот съм мечтал да закрилям някого...

Никол беше чула достатъчно. Сега. Хайде. Да бяга. Веднага.

Пилонът докосна пръстите й.

- Ти! – прошепна той. - Ти! Всичко останало е самота.