Цяла вселена никога: разказ от Здравка Евтимова

Бяха вързали голямата жена за един дъб – тук, около Старо село, гората е хилава, дъбът не го бива твърде, но колкото да вържеш човек с въже за теглене на джип, става. Тя беше висока почти колкото мъжете, единият с коса като червена мухоморка, омотана около главата му на тюрбан; другият съвсем плешив, само череп бе останал от него, сигурно мозъкът вече се подаваше някъде изпод плътно остърганата кост. Топяха нещо на примус с газ.

- След малко ще е готово, миличка – каза мъжът с косата на тюрбан. – Олово. Много е горещо, като се разтопи. Знаеш ли къде ще го изсипем, любов? - Той говореше спокойно и кротко, разбърквайки врящия метал в паничка. Тюрбанът се разклати, косата се изсипа като сос по гърба му. – Ще ти го излеем там, където се прави любовта. Нали знаеш как се казва това място, миличка? – мъжът не обръщаше внимание на мекия дъжд, който досаждаше на всичко наоколо. – А знаеш ли докъде ще наливаме разтопеното олово? До пикочния мехур, миличка – той се намира ей тука – юмрукът му се заби рязко в корема на вързаната жена. - Доста си яка, любов, но оловото ще стигне до далака ти, нещо като промивка. Ето тука се намира далакът – юрукът му намери точното място.

- Заболя ли те, миличка? - подхвана човекът, чийто гол череп едва удържаше мозъка на мястото му. - О, това е нищо. Сега ще видиш какво ще стане. Наблюдавай ме внимателно, има време, докато се стопи всичкото олово. В ушите също ще боли. Така става с госпожица, която не желае да продаде честно земята си на добра цена. Но не искам повече да си цапам ръцете, миличка – той се наведе.

Взе камък. Около дивото близко село имаше камък, подобен на мрамор, но къде в тоя мизерен край ще намериш мрамор - колкото ще намериш задушени скариди в селския магазин срещу църквата „Свети Николай Чудотворец“.

- Ще ти покажа какво ядат грозните госпожици, които агитират мирните селяни да не си продават нивята – подхвана меко бръснатият и широко усмихнат блъсна камъка в брадичката на жената.

Тогава от черният джип, който беше висок почти колкото Черни връх, изпищя едно дете – стрък коприва. Писък, остър като окосено поле, гръмна през слепите черни стъкла на голямата машина.

- Не бой се, мило дете. Тя скоро ще умре – отбеляза мъжът, спокоен под червената си като език на куче коса.

- Мамо Дарино! – изпищя стръкът коприва. Хлапето беше вързано за детско столче – наистина детско, предназначено за едри датски дечица – джипът беше закупен в Дания - ала това хлапе беше много по-миниатюрно от тях. То започна да бута въжето, което го държеше неподвижно - заковано като подкова към копитото на магарето, като буря, прегърнала дърво. Само корените знаят колко струва любовта на бурята. Детето крещеше, но червената коса не го чуваше, беше се навела да търси друг камък, по-мраморен от първия. Гладката глава разбъркваше оловото на примуса.

- Миличка… – прошепна той и блъсна жената, която не беше родила и не можеше да роди свое дете. – От моето олово ще заченеш. Гарантирам ти.

От вътрешната страна на джипа започна да се вдига особен шум – дали това отвратително дете блъскаше с термоса в стъклото, дали го удряше с чукчето за лед, или пък го биеше с глава? Шефката им беше споменала, че дребното не е наред. Веднъж изяло цяла къщичка за хлебарки, за да умре. „Не обичам да те гледам - изтърсило хлапето пред шефката им. – Но няма как да престана. Сънувам те – казало. - Затова е по-добре да отида при смъртта.“

- Право е малкото говедо – констатира аленият кичур.

- Псе е, но е право. Ха-ха – съгласи се обръснатият до мозък господин.

- Ще счупи стъклото. Идиотче.

- Как квичи само. Ще ходя да я умиря.

Изведнъж дъбът, към който беше завързана грамадната, се разклати. Тази жена, която би трябвало вече да няма далак, пикочен мехур и уста, се откъсна от дъба заедно с въжето. С такова яко въже закъсали шофьори влачат още по-закъсалите си джипове. Тя тръгна много бавно напред с въжето за влачене на стойностни МПС-та. Жената нищо не каза на мъжа с коса от сплетени кучешки езици. Не взе камък, който прилича на мрамор – откъде истински мрамор в тая бедна земя?

Не събори газовия примус, върху който къкреше стопеното олово. Докосна с пръст врата, около който бе омотана боядисаната в червено грива. Този господин - жалко за хубавата му прическа - издаде тих хъхрещ звук. Същият звук издаде и човекът с наполовина остриган мозък.

- По... по.мо..щ – прошепнаха кичурите, ако въобще е възможно обагрена в пищночервен цвят коса да шепти.

- Оловото ще ти помогне – успокои го жената.

Тя отвори вратата на големия джип, отвърза детето от столчето за едрите датски дечица, взе ключа на машината и хвана детето за ръка.

Двете, едната дъб-висока, другата желъд-ситна, тръгнаха нанякъде. То накъде да тръгне човек в тая пустош, където дори лисици нямаше, нито зайци – ловците ги бяха изтребили до крак. Накъдето и да се обърнеш, все до Старо село ще стигнеш.

Но преди да поемеш към Старо село, нарязваш мощните гуми на джипа и чакаш да издъхнат съвсем. Още преди да съсипеш гумите на този прекрасен автомобил, трябва да грабнеш камък, който толкоз прилича на гранита, колкото отрязаният нокът наподобява отрязана глава. С този камък чегърташ върху лъскавия джип всички букви, които си научила, откакто леля Дарина е започнала да те обучава на трудната българска азбука. Д, Ш, А, М – чертаеш ги, дълбаеш ги, докато не започне да те боли ръката.

Драскаш по този черен джип и той плаче с цялата си аларма, но какво да правиш - азбуката е измислена за това да убиеш с нея колата, в която са те вързали на столче за послушни дечица с три копринени шала за боядисана коса. Алармата е противна, но ако върху гърба ти пишеха с камък „Д, Ш, А, М“, ти щеше да пищиш по-силно от нея.

Малко по-надолу в планината над Старо село имаше блато. Тевната дупка му казваха хората от тоя край; до брега само пясък и камъни, дето са толкоз далечни роднини от мрамора, колкото е троскотът на дъба. Хората от Старо село вярваха, че тук живее нещо лошо и зло, бяха му лепнали името Тева, но дори и на приходящите крадци гастрольори бе известно, че Тева не е нищо друго освен смъртта. Точно в Тевната дупка жената с кафявата рокля, върху която като удар с брадва бяха щампосани цветя – хвърли ключа от джипа.

Там - на самия бряг - хлапето, дръгливо като омачкания шал на дългокосия, остави камъка, който беше изровил най-страхотните букви от българската азбука върху черния джип и бе строшил на сол предното и задното му стъкло.

… - Това го чух от моята баба, Анче – започва мама Дарина.

Аз, ситната Ана, я държа за ръката. Здраво я държа, защото мама Дарина ми казва, че ръката на детето дава най-голямата сила на майката. Аз съм детето и ще ѝ дам още по-голяма сила - оттук до вселената на баира. Никой няма да може да я тормози. Тя ми обади:

– Значи, Анче-писанче, чула съм го от баба си Дара. Ако човек насади със собствените си ръце дрян в двора, тогава човекът, дето ти е скъп повече от собствената ти кръв, си остава при тебе. Например, ако човекът е болен и тръгне да си отива към оня свят, ти насади, Даринке, едно дренче. Човекът ще оздравее като куче и ще си остане при тебе.

- Аз си спомням, мамо Дарино, че ти насади един дрян още веднага като дойде у нас. Помниш ли? Аз те питах: - „Защо носиш тази пръчка, ма?”. Тогава още не ми беше станала майка и аз на тебе не ти бях станала дете. Ти ме посече до веждите. - „Не ми се пречкай, щото ще ти счупя първо левия лакът, после десния.”

- Не може да съм казала така - възрази мама Дарина. „Да възразиш“ значи да кажеш мазно на човека, че те лъже, но аз не я лъжех – мама Дарина ме е отгледала много честно дете. Отначало ме беше страх, че за всяка лъжа ще ми счупва по един пръст. После разбрах, че по-добре пръст да си счупя, отколкото да я излъжа. Лъжата ти влиза в мозъка както трън в петата, но тръна можеш да извадиш, а лъжата веднъж забие ли се, лъжеш, докато не умреш. Освен ако наблизо е мама Дарина да ти счупи първо левия лакът, после десния.

- Каза ми така, мамо Дарино. Защо насади онзи дрян?

- Не исках баща ти да си тръгне от мене, Анче-писанче. Затова го насадих. Дрянът пък взе, че се прихвана, виж го какво дръвче. Красота.

- Баща ми пие, крещи, кара ми се, по-слаб е от тебе – започнах да броя на пръстите си аз. Толкоз пръсти в цяло село не мога да събера, че да изброя подлостите в главата на баща ми. – Той е мършав като кол за зелен фасул, а ти си голяма.

- Аз съм голяма, но сърцето ми е малко без него, Анче- писанче. Сърцето ми е пълно с баща ти. Той е добър човек.

 - Моето сърце пък ме напуска и ходи при смъртта, като те няма тебе, мамо Дарино. Мама се ожени за Фил, знаеш. Три пъти се промъквах до къщата ѝ, голяма, дори страшна. Мога да броя само до седем, а над седмия етаж има още двеста и пет етажа. Не мога да видя дали мама е с вдигната глава – добре ли е? Само ти си ми останала - и за приятел, и за майка. Но сърцето ми не е пълно само с тебе, мамо Дарино. То е пълно с Шушомир. Мама ме е научила да гледам природата, като ми е тъжно. Мама е на двеста и петия етаж в голямата къща на Фил. Мисля си, че тя го взе за мъж, за да яде агнешко месо. Аз не мога да ѝ купя, защото агнешкото е скъпо. И гледам природата.

Природа са двата корена домати в бостана на мама Дарина. Наблюдавам ги и си казвам: – „Не ставаш за природа, домате. Накълвала те е кокоша, да знаеш.“

Както му казвам да не си мисли, че не знам какво е природа – що да видя! - още едно дренче забодено в природата! Малко, с два клона по-високо от мене, но и то напъва да се направи на важна клечка.

- Мамо Дарино – питам и се чудя дали не й досаждам. Още личи къде онзи с червената боя в тлъстата си коса я бе ударил – брадичката ѝ беше подута. Накуцваше. – Мамо Дарино, ами това малкото като безопасна игла дренче кой го насади?

- Аз.

- За кого? – чопля по-надолу аз.

- За тебе, Анче. Не искам да си отиваш от мене, момичето ми.

Тогава ѝ казах: „Я се наведи, щото си много висока“. Тя се наведе и я целунах. Като целунеш някого, който ти е посадил дрен, значи му казваш: – „Мамо Дарино, никога няма да си тръгна от тебе, цялата вселена ще напердаша. Ако трябва друг бряг ще изровя за реката, нови върби ще му насадя, но няма да си тръгна от тебе, мамо Дарино.

Забелязах ги, без да искам – хората от Старо село вървяха в редица един след друг, както ходят мравките преди да завали дъжд. Какво правят тия възрастни? Ето и баща ми, бащата на Шушомир, мъже - и млади, и побелели, като че някой ги е оковал в сребро - и чак тогава видях какво държеше бащата на Шушомир: сноп червена коса. Другите хора стискаха кой парцал, кой два. Баба Достена, хлебарката, носеше риза на лилави цветя – единият ръкав откъснат, другият - на мястото си. Знаех я тая риза – на бръснатия череп. Надявах се тия двамата да са ги стъпкали в копривата или заровили в дола.

- Какво става, тате? – попитах, не че се надявах да вземе да ми отговори. Той си мисли, че мозъкът ми е лещено зърно и не си струва да ми приказва – все едно да отговаря на калта, която някой е изстъргал от обувките си. Но тоя път ме грабна, като че бях пакетче със слънчоглед и какъвто е - хем тънък, хем дълъг - ме вдигна до върха на големия дрян.

- Анче - каза. После пак каза: - Анче! - После пак: - Анче! – сигурно го беше страх, че ще забрави какво ми е името. Целуна ме по челото – това се случва за пръв път, откакто го познавам, и се уплаших не на шега: да не е болен? Може да ме хвърли на камъните, както ме е вдигнал до най-високия клон на дряна. 

Мама Дарина е купила този дрян от пазара и дори да иска, баща ми не може да си тръгне от нея.

– Тате, убихте ли ги ония, дето разцепиха устата на мама Дарина с камък?

Все едно приказвах на баба Петра, дето я заровиха миналата година. Баща ми мълчеше и гледаше мама Дарина, гледаше я и преглъщаше мъчно, като че искаше да преглътне Черни връх. Но бащата на Шушомир, грамаден и страшен, с червена като Червената шапчица коса отсече:

- Запалихме им дрехите. Вързахме ги голи в джипката. Със същия камък, дето са подули устата на майка ти Дарина, подухме техните усти – той ритна една клечка, която се мотаеше като пале в краката му и обясни докрай: - Аз отрязах цялата мръсна коса на единия. Ще плаша гаргите с нея.

Но аз не исках да зная за гаргите и дали наглите клюнове ще се уплашат от един риж сноп букли, или не. Трябваше да намеря дрянов храст. Може да е малък като муха, но да е дрян. Със собствените си ръце ще изровя дупка, ще го полея.

Исках Шушомир никога да не си тръгва от мене.

Никога.

Цяла вселена никога.

Още по темата

14/07/2018 Нашите автори

Имам всичко: разказ от Здравка Евтимова

30/06/2018 Нашите автори

Две черни фланелки: разказ от Здравка Евтимова

Следете новините ни в GoogleNews