Две черни фланелки: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 30 юни 2018 в 09:34 6111 0

Бяха се хванали за ръка. Две деца, облечени в еднакви черни панталонки и черни фланелки, каквито продаваха в кръчмата на Старо село. Оттам всеки можеше да си купи боб, олио, хляб, кафява рокля на цветя, мотика, нож и дрехи от втора до десета употреба. Много хубави, евтини като калта маркови дрехи от Швейцария, където доскоро бе работил собственикът на магазина. Едното дете беше остригано дълбоко, човек можеше да обърка гладкото му черепче с буркан с кисело зеле. Друг път! Момчето бе червенокосо, та пращеше. Другото дете имаше черна коса. Двете не приказваха, подскачаха, тичаха, хванати за ръка, и се смееха. Толкова много се смееха, че този смях звучеше малко страшно в празната улица през септември, в селото, което този следобед бе затворило очи и само двете хлапета виждаха пътя към гората.

- Анче, аз знам една колиба. Оттам пъдарят пазеше да не крадем черешите. Ясно ми е къде е.

- Аз знам същата колиба, Шушомире. Какво ще правим там?

- Нищо. Но докато те бяха вземали от мене, Анче, и ти стоя в София при истинската ти майка, аз ходех в тая колиба. Седях там по цял ден.

- Защо седя там?

Момчето не отговаряше дълго време, после изведнъж закова на място. Момичето с косата като парашут от черно платнище също спря.

- Те пак ще искат да те закарат там, Анче. А аз не искам да те закарат там – каза момчето. – Тогава те вземаха от мене. Аз почнах да седя на оная стара пейка - точно дето беше седяла ти. И все едно никой не те е взимал от мене. Даже спях на тая пейка, а тя е по-стара от гората. През нощта идваше есента и ставаше много студено, нищо че още беше септември.

- Аз не знаех, че есента идва през нощта.

- И аз не знаех – призна момчето. – Но я дебнех. Седя на старата пейка и виждам - есента изсипва студ върху земята. Тате ми каза – „Прибирай се“, аз не се прибирам, седя на пейката, точно на твоето място, и все едно си до мене, както си сега. Тате се ядоса и взема, та нацепи пейката на трески, после ги запали. Така аз вече не можех да седя с тебе и да гледам как студът се кара на тревата.

- Добре – каза по-малката черна фланелка.

- Не е добре – възрази рижата, остригана до кост глава. - Ще трябва да тичаме до къщичката на пазача. Не бой се. Нея тате не може да нареже на трески, защото е на кметството.

Беше преди обед, но облаците се търкаляха върху деня и го излъгаха да се превърне в нощ. Реката предеше с вретената си от водорасли, цялата потънала в пожълтяла коприва и бъз.

- Ако искат да ме вземат пак там, знаеш ли какво? Да се скрием завинаги в къщичката на пазача! Тя е далече и от нас, и от вас – предложи щастливо момичето.

- Да! – съгласи се червената манатарка. – Ще вземем дрехи и от вас, и от нас, две стари лъжици, две стари вилици, а хляба ще го държим в кутия за обувки.

- Шушомире, ти си най-умното дете на света, нищо че са те остригали като шиле - прошепна момиченцето. – Ще ни трябват и одеяла.

- Да – съгласи се по-голямата фланелка. – Хайде.

Както си вървяха надолу към изпосталялата след пека и лятната жега река, двете деца изведнъж хукнаха като пощурели към хълмчето. Там се издигаха две постройки – и двете квадратни, яки от камък – по този край имаше повече камък, отколкото кал – каменни кутии с малки прозорци, без тераси, без милост в тях, здрави, стабилни, със стени по-дебели от тези на кметството, и дворове, оградени с яки дувари от камък – ту сив, ту кафяв, грозни и страшни. Но това им беше задачата – да плашат народа, че народът стана крадлив, невестулка, а не народ. Ако видиш някого по улицата, след като есента изтърси нощта над Старо село, значи този човек е пиян. Ако не е пиян, значи е тръгнал да краде. Най-добре го набий и бягай. Иначе ще те бие той.

Може и да се позабавиш малко, спокойно. Намираш се в Старо село, а е известно в Радомирско – от година тук живее Дарина, втората жена на Асьо, доведената майка на Анчето. Да, грамадната като джип мацка, същата, дето връзва крадците като суджуци, нанизва ги на едно въже и ги прекарва през площада. Ако смееш, кради, мерси, моля, аз не съм краднал от месец и половина, госпожо Дарина.

Едното дете, малката чернокоса фланелка, се прокрадва към едната къща, по-високата, омазана в бяло, като че ще скочи да се ожени още утре. Другата къща също е омазана, но е боядисана с много жълто, много силно, за да плаши хайдуците. След десет минути – това е времето, през което два чифта крака като котараци се изкатерват на белия и на жълтия таван – се случва нещо важно. Къщите са сериозни, сякаш се връщат от оран, тежки като жени, които чакат да легнат да раждат след месец време. От таваните на тия сериозни къщи черните фланелки са измъкнали по едно черно найлоново чувалче дрехи – много стари облекла, когато например баща ти още е тежал седемдесет кила, а сега е сто и десет; когато в бялата къща е имало жена и е обличала такава тясна рокля, в която и куче трудно ще се побере.

– Мамо - прошепна момичето на роклята. - Не се плаши за мене. В къщата на пазача ще е хубаво.

Червенокосата по-голяма фланелка попадна на едно ужасно изгризано от молци кафяво палто. Бабо, нали знаеш, ти си най-добрата баба на света. Аз ти го казвам, Шушомир. Никога не лъжа. Ти се казваш Страцимира, а аз - Страцимир, но е много трудно да си извиеш езика, затова ми викат Шушомир. Слушай, бабо. В колибката на пазача няма да ме изядат вълците. Ще ги е страх от твоето страшно палто. Ние с Анчето ще живеем там, докато дойдат да ми я вземат. Няма да им я дам. Мъжът на истинската ѝ майка, оня с бялата коса и черния мерцедес, ще си помисли: – Пазачът е там, в къщурката. Ще ме гръмне – и няма да посмее да припари насам.

Може да се оженя за Анчето, ако през това време тя порасне и се съгласи да ми стане жена и ако аз се съглася да ѝ стана мъж. Аз вече се съгласих да ѝ стана мъж. Това означава като тате да не даваш на мама да вдига тежко, да копае земята, когато се е спекла като паве, и означава, когато мама започне да боядисва къщата, ти да отидеш да вземеш четката и да кажеш: „Ти си ниска, Вяро, ходи да ми сготвиш боб с пушени ребра, аз ще довърша.“ Да си мъж значи на Коледа да купиш една дебела жилетка на мама. Така тя е по-корава от гриповете и въобще не кашля, даже по-малко от седмица кашля – набрал си жълт кантарион, лайка, липов цвят и бъз. Да си мъж, значи да знаеш къде стои бъзът и да кажеш на мама:– „Направих ти чай от бъз, жено. Ще ти мине.“ Достатъчно е мъжът да каже – „Ще ти мине, жено“ и то ти минава.

По-дребната черна фланелка едва мъкнеше чувала, измъкнат от бялата къща. В него има стари ризи, една - но огромна! - кадифена пола, въобще недокосната от молци. Ана помнеше как бащата ѝ беше измънкал:

– Дарино, махни тая пола. В нея си като кран, облечен в рокля.

По тава време Дарина още не беше станала мама Дарина, а си беше кран, облечен в рокля. Тогава Дарина нищо не каза, тя е такава - първо ти залепя един зад врата, после обяснява защо. Така и направи – удари бащата на малката черна фланелка по врата. Човекът веднага ѝ рече: – „Мерси, моля, госпожо“, обаче го глождеше някоя кост – като те гложде някоя кост в Старо село, означава, че със свещ си дириш боя – и бащата продължи да си го дири:

- Дарино, махни тая черна пола, човек носи черно, като някой умре. Аз носих черно, като ми избяга Ана. Тя не беше умряла, ама аз все черно носих, за да не ми е толкоз мъка. Но пак ми беше мъка. И като те гледам с това черно, Дарино, пак ми става мъка за Ана.

Дарина – тогава въобще не приличаше на майка, а на автобусната спирка с откъртен от бурята покрив, го плесна по врата. На такава спирка нищо не ти пази тила и дъждът те блъска ли, блъска. Дъждът има толкоз ръце, колкото са неговите капки. Затова е мокър.

- Като носиш тая черна пола, аз ще умра, Дарино – каза баща ми. - Но ми е жал, че ще умра, без да съм видял за последно Ана.

Дарина, както си разрязваше едно пиле – тъкмо го беше заклала, защото бащата на момичето в черна фланелка и на бълха не можеше да отреже главата – Дарина с ръце още кървави от пилето – (Ах, как ми се яде пилешко кокалче, мислеше си тогава момичето. Мерси, моля, Дарино, няма много месо да изям. Сипи ми цялата тенджера супа и ще мета къщата по седем пъти на ден. Мога да броя до седем, не те лъжа, Дарино.)

Дарина хвърли ножа на земята, както си беше кървав. И както ръцете ѝ бяха изцапани от пилето, свлече полата – толкоз грамадна пола, че малката фланелка се изплаши. То беше пола за планина, не за жена. Сега полата за планината беше натъпкана в черния найлонов чувал.

Дарина ми стана майка. Браво, Боже мой, ти знаеш кого да направиш майка и на кое дете да я дадеш. Заради мама Дарина вярвам, че си горе между върховете на боровете, че си направил слънцето, Боже мой, защото мама Дарина и слънцето са брат и сестра. Пускай по едно-две парченца слънце, докато аз и Шушомир сме в колибата на пъдаря - да ни свети. Като гледам в чувала тая черна рокля на истинската ми майка, няма да ми е мъчно за нея. Тате казваше – „Черното ти взима скръбта, Ано. Я ходи ми донеси черна фланелка“ – но той си нямаше черна фланелка. „Ходи ми открадни черна фланелка, Ано, щерко. Иначе все майка ти виждам - ей там, на масата. Там ли е майка ти, Ано, на масата? Не е ли?“

Бащата беше пиян. Детето ходи във втората употреба - тогава магазинерка беше леля Димитричка - и каза:
– Мерси, моля, лельо Димитричке, ето ти вода, минерална - чак до капачката на шишето! - и взема метлата, измете. – Дай ми една черна фланелка. Черното прави така, щото баща ти спира да вижда майка ти на пейката, но аз не искам да спира да я вижда, лельо Димитричке. 

Димитричка имаше една дълга пръчка и първо тръгна да опаше детето по гърба с нея, но после спря да пипа пръчката и хвана една толкоз черна фланелка, че в магазина се стъмни.

- Дай я на баща ти, пияницата – каза Димитричка. – Ето ти и на тебе едно нещо. Рокличка, най малката в магазина, хем жълта от горе до долу. Така ще ти е весело – каза Димитричка.

- Но ще мога ли с нея да сънувам мама?

- Ще можеш – каза Димитричка. – Дано не я сънуваш. Не заслужава.

Но истинската ми майка заслужава да я сънувам, Боже мой. Не е толкова яка като мама Дарина, като мен е никаква и слаботелесна. Но я пазя насън. Все ще я пазя, само ми давай да я сънувам понякога, Боже мой.

Двете хлапета се срещнаха на края на пътя, защото пътят беше мързелив и стар, боляха го краката и с последни сили успяваше да докрета до жълтата къща. По-натам потъваше в земята и от път се превръщаше на поляна. Поляната има много крака, всяка тревичка е стъпка към планината - и точно там, на полятата, цялата покрита с есен и септември, хлапетата спряха. Червенокосото хлапе, по-високо с глава от дребното, но не особено яко на вид, грабна чувала от момичето с коса, черна като калта на измършавялата през лятото река, и каза:

- Дай. Аз съм мъж - очевидно му беше трудно да мъкне двата натъпкани с вехти партакеши чувала, но момчето крачеше напред и момичето една успяваше да го догони.

- Чакай, аз съм жена. Ще ти пазя страх. Страхът е приятел на жените. Затова даже като се плашат, пет пари не дават на страха.

Двете къщи, бялата и жълтата, които приличаха на канари, си имаха дворове – и двата двора не бяха чистени, изглеждаха страшно и между тях се издигаше още по-страшна, черна, ужасна, дебела и висока стена от камъни. Имаше време, когато тези съседи не можеха да се понасят. Повечето хора из тоя край не можеха да се понасят и яките стени много им помагаха. Но на едно място камъните бяха разбутани и между двата двора, между яките, заплашителни като топове къщи имаше дупка. 

Към разместените камъни от бялата къща излезе висока и страшна като оръдие жена в рокля на цветя. Мащехата – Боже мой, защо си измислил такава грозна дума за мама Дарина! Този път много си объркал думите, Боже мой! След Дарина към дупката бавно се заклатушка висок, тънък-дълъг мъж, слаб и усукан като хавлията на баба ти. Бащата на момичето.

От жълтата къща първо излезе мъж, по-висок от зида и от хълма едновременно. Брадата му беше небръсната от много дни, червена, та люта като наниз горчиви Староселски чушки, мъж, който по-добре да беше мъж на голямата жена в кафявата рокля на цветя, въпреки че всички цветя по роклята вече нищо не струваха, защото лятото бе отлетяло оттатък Витоша. След рижата брада заситни една жена дребна, но бърза – също като Шушомир, пълна като пълна дамаджана с червено гъсто вино.

- Децата! – каза ниската жена и в гласа плисна щастливо червено вино.

- Анчето… и Шушомир - въздъхна грамадната жена с кафявата рокля на цветя, която трябваше да носи през юли, но кръвта ѝ беше силна, затова цветята разцъфтяха върху роклята ѝ дори сега, през есента. – Моето Анче...
После всъчки млъкнаха.

- Колибата на пъдаря – измърмори червената като салата с моркови брада. – Главата си режа, ако двете хлапета не издраскат дотам.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови