Царският подпис

Откакто се помня събирам фотографии. Напоследък ме интересува най-вече техниката на заснемане и сюжетите. Изключително ме радват влезлите случайно в кадър сгради зад фотографиралите се хора, които винаги са съпътствани с някаква мимоходна и отдавна забравена история около момента и мястото на заснемането. Колекционерска страст, какво да се прави.

Един от моите приятели е залитнал на друго ниво и е много запален колекционер на по-едри и обемисти неща – военни униформи. Притежава всякакви шинели, куртки, фуражки. Има и огромен шкаф с каски от всякакво време и родове войски. Десетки парадни форми, кортици, саби висят у тях във витрини. Живее като в музей.

Сборната колекция трябва и неистово да се отбранява от молците – периодично бива пръскана с някакви препарати, а двамата с жена му се изнасят на вилата през това време. Покрай неговата колекция съществува и една доста забавна историйка, свързана с кучето на моя приятел, порода американски стафордширски териер, и набора от колан плюс три паласки и портупей – кожени аксесоари на една от стражарските униформи отпреди Съединението.

Кучето му винаги е било малко комично и ми е напомняло на онези анимационни герои в мултипликационните филмчета. Иначе, въпреки огромните си размери, животинчето е кротко по природа, но и доста потайно по нрав - по някакъв начин взело та свалило от закачалката кожените изделия и ги замъкнало в леговището си под кревата. Там на спокойствие, тихичко и старателно, няколко дни дъвкало кожите. Лека полека изгълтало униформените изделия, отлежавали сто и двадесет години, че и повече. В следващите три дни, при ежедневните разходки на въпросния стафордшир в близкият парк, неговият добродушен стопанин бил леко озадачен от огромните планини кучешки екскременти. Скоро след една кратка ревизия на колекцията по закачалките кражбата била разкрита и всички оцелели колани и паласки били преместени и заключени на недостъпно място.

Друг мой приятел колекционер е запален по оръжията. Показвал ми е надписани лични генералски пистолети, всичките със затапени цеви както му е реда по закона за „колекционерските огнестрелни единици“. Сиреч обезопасени специално от оръжейни майстори. Държал съм в ръцете си един екземпляр от първата доставка на пистолети за българските царски офицери (включваща само 1000 единици) „Модел 1900“, от първите "Parabellum" от началото на серийното му производство изобщо като оръжие, представляващо много рядка колекционерска бройка. Този образец е бил от изработваните по специална поръчка на цар Фердинанд за българската армия и лесно разпознаваема версия по надписа „Огънъ” на български език, гравиран над предпазителя, а на горната част е инкрустиран царският монограм с трите лъва. Тежко, но лесно за боравене, красиво и доста интересно оръжие.

Както казах всеки има различно хоби, но на мен са ми по-интригуващи лицата от старите фотографии и мемоарните книги. Покрай униформите и личностите, които са се обличали с тях си спомних, че притежавам една малка книга с твърди корици, надписана лично от Цар Фердинанд и подарена на дядо ми, когато е бил на 14-15 години. Книгата е била на полковник Бойдев, по това време началник на българската авиация. Сетих се, че приятелят ми с лакомия стафорширски териер има тъкмо шинел и фуражка на Бойдев. Впрочем по-късно той става генерал, а разказът по-долу е за книгата му, която е сменила собственика си.

Това се случило при една среща с царската особа в средата на 30-те години при едно пътуване с влак на дядо ми и баща му до Будапеща. Полковникът пътувал по същия маршрут, командирован от нашето правителство по държавни въпроси, един от които бил внос на самолети. Когато слязъл, забравил книгата си. Дали са пътували натам или са се връщали от минерални бани в Чехия малкият ми дядо и баща му вече не помня, но по разкази, които бяха повтаряни многократно - това трябва да е било някъде по тази чужбинска дестинация, когато са се прекачвали по влаковете. Дълго време се опитвах да си спомня всичко чуто, за да го пресъздам в няколко реда. Ето какво събрах след няколко дни опити да стигна до корена на избледняващите ми вече спомени преди те окончателно да се изпарят заедно с чутия разказ на отдавна споминалия се дядо.

В очакване на трена, снимка: личен архив

„Вървяхме в страшна тъмница към далечните светлинки на перона. Стъпвахме много внимателно по острите камъни. Въпреки това, жената, която баща ми беше наел за моя бавачка, си изкълчи крака. Постояхме малко в тъмното докато баща ми ѝ разтриваше глезена, после го превърза с една кърпа, извадена от джоба на сакото му. Продължихме пътя си в нощта, а компания ни правеха само щурци скрити из тревата. Звездите и пълната луна се мъчеха да осветят пътя ни, но усилията им бяха напразни – тъмницата ни бъркаше в очите. Тримата потрепервахме от студ, който ни ободряваше и подканяше да бързаме. Някак се добрахме до перона и влязохме в гаровата постройка. Отвън не си личеше, че вътре е тъпкано с хора, полегнали един към друг с гърбовете си върху багажите. Всички очакваха влака. Някои пушеха в помещението и тихо обменяха мисли, за да не пречат на дремещите пътници. Бях дете, но помня как ме впечатли откритието, че за разлика от българските гари, които бяха осеяни по пода с люспи от семки и какво ли още не, другите, видени в странство, бяха доста чисти и приветливи. Не, че имах кой знае какъв опит в пътуването с влак, но се усещаше редът, който и до днес е непознат за балканския ни манталитет.

Наместихме се с баща ми и бавачката на крайчеца на една пейка. На развиделяване се чу страшно съскане и пуфтене, придружено с дрънчене на метални вериги.

- Тренът иде, ставайте! - възкликна радостно баща ми.

Всички се затичаха с багажа си по перона. Възрастен железничар с омазан с грес гащеризон ни помогна да се наврем в миниатюрния коридор, малко преди влакът да потегли. Докато вървяхме из теснотията по слабо осветения коридор аз се спънах и паднах по лице. Сламената ми шапка излетя и тупна на пода в едно купе, което беше с отворена врата. Изправих се и надникнах вътре - до прозореца седеше възрастен мъж с тъмнозелено офицерско наметало и черен английски каскет. Други пътници нямаше. Той ме погледна със зелените си очи и само побутна падналата на пода шапка с бастуна си. Очевидно нямаше намерение да се навежда и да ми я подава. Възрастният господин ме попита нещо на немски, отговорих му на български, че си искам шапката. Дядото каза само „ясно“ на чист български, а погледа му няма да забравя докато съм жив. После подпря бастуна си между краката, облегна се на сребърната му дръжка и обърна очи към прозореца. Разбрах, че няма намерение да се занимава с моята незначителна персона. Старецът продължи да гледа навън в тъмното, сякаш там имаше нещо, което не е за изпускане.

Реших да потърся помощ от баща ми, за да си върна капелата. Той междувременно беше намерил нашето купе, което се оказа съседно на възрастният човек с военното наметало. Заварих татко ми да слага една от кожените чанти върху мрежата за багаж. На горния рафт вече беше настанил големия ни очукан куфар. Вещите на бавачката се побраха до него. Казах му, че съм паднал в коридора и шапката ми се е търколила в съседното купе, където има само един дядо и никой друг. Признах си, че ме беше страх лично да взема шапката, която той не ми подаваше. Баща ми се разсмя и отиде да уреди въпроса.

Бавачката ме настани на меката седалка. Влакът, впрочем вече беше набрал скорост и вагонът неочаквано силно се клатушкаше. Много е удобно когато хванеш ритъма на движението и скоростта по тракането на релсите. Може даже да пружинираш нагоре надолу все едно си в седлото на гърба на кон и в този такт да се повдигаш и подскачаш върху меката седалка от кадифе. В купето се бях постоплил от нощният хлад, а тракането и монотонната песен на релсите ме унесоха толкова, че заспах така, както яздех въображаемото конче. Дори не съм разбрал как бавачката ме е завила с нейното палто и е излязла да пуши в коридора, затваряйки тихо след себе си скърцащата дървена врата на купето.
.…………………..
Събудих се от рязкото спиране на влака. Блъснах се в облегалката на дивана и от рикошета се намерих на килимчето на пода. Станах, потърках очи, отупах дрехите си и забелязах, че пътувам сам - от баща ми и гувернантката нямаше помен. В този момент те влязоха в купето и седнаха отсреща. Баща ми държеше сламената шапка в едната ръка, а в другата една книга с твърда корица.

- Подарък ти е от царя! – каза той и ми подаде книгата.

- Какъв цар? – попитах и възразих – В София сме виждали царя, той е…той е много по-млад от този дядо!

- Цар - от предишният български цар, Фердинанд се казва. Той е бащата на по-младият цар, когото ти познаваш. Старият вече не живее в България. Малък си, за да разбереш защо, друг път ще ти разкажа.
...................

Книгата се предаде като завещание от дядо ми на неговата дъщеря - майка ми, а по-късно бе предадена на мен. Днес заема почетно място на рафта с останалите ми стари книги. От време на време я отварям, разглеждам дълго красивия подпис на царя и се опитвам да си представя цялата картина, разговора в купето на оня пътуващ влак, подписването и предаването ѝ в ръцете на прадядо ми. Специално посвещение от царя за детето му - онова спящо в съседното купе хлапе с изхвръкналата сламена шапка.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник" и "Стъпки...". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews