Бягай, мислеше си тя. Бягай веднага и далече оттук. Този човека е капан. Маслото в усмивките му, славеят в гласа му. Студено ли ти е, искаш ли чай, ето вземи якето ми, вятърът е режещ. Изпрати й сърце, моделирано от глина, „за да те пази, докато ме няма“. Виж ми окото! Ния веднага изхвърли „подаръка“ в коша за отпадъци. Глината струваше стотинки и това обясняваше всичко – цената е най-мощният аргумент.

Не можеше да си обясни защо всяка сутрин я чакаше пред входа на блока – отначало дори не й купуваше кафе. След първата й поднесена чашка, Ния установи, че кафето струва лев и двайсет. Тоест качеството му е ниско, а евтината стока, предлагана й съвсем рано сутрин, беше очевиден индикатор, че Йоан е човек, планиращ победа с предварително изчислени минимални загуби. Захлупен. Стиснат. Черта, която предизвикаше погнуса у Ния.

- Почакай малко - беше й казал Йоан.

- Защо –попита го Ния. Причинно-следствената връзка беше основополагащ принцип в живота й. Зад всяко действие се крие причина с категорично подчертан финансов характер. В това отношение майка беше акуратна до блясък. Сигурността струва много, ако ти предлага финансова сигурност, може да се замислиш дали да останеш за известен период - едно лято - със съответния индивид. Той е проучил коя си ти, бъди сигурна. Известно му е чия дъщеря си. Това означава, че е устремен към експлоатация на твоя финансов ресурс.

- Искам да те погледам – каза й Йоан. Което само по себе си не й разкриваше никаква обективно съществуваща причина. Но ето, той изтъкна мотив. – Хубава си.

Не откриваше топлата вода с подобно твърдение, Ния беше хубава и го осъзнаваше.

- Какво! - възкликна майка й е се смя почти минута - това със сигурност предизвикваше бръчки около устните й, следователно смехът й бе искрен. – Бере ти цветенца от ливадката в парка? Истинското цвете има стойност, ясно обозначена върху етикета в цветарския магазин. На практика той ти предлага сено, моето момиче. А ти не си коза, доколкото зная. Друго нещо, Ния – положих усилия да те направя съвременна млада жена. Направих го сама. Баща ти, разбира се, си вдигна шапката и добре неправи, защото може би щях да наема някого да повреди бляскавия емайл на зъбите му – и емайлът, и причиняването на повредата щяха да ми струват пари – тук майка й поклати глава. Във всеки неин жест бе кодиран дълбок смисъл. - Скъпата дама струва много, дъще – спа в Милано, ски спорт в Сер Шевалие, плуване в Сардиния. Евтината жена струва чаша айран плюс баничка с извара в баничарницата на Централна гара, както и полски цветенца, каквито Йоан скубе от къра. Ти не си баничка с извара, моето момиче.

- Хубава си - посрещаше я той с чаша срамно евтино кафе. Веднъж се наведе към тротоара и задържа длани върху плочите.

- Какво правиш? - попита Ния изумена.

- Милвам стъпките ти - отговори Йоан. - Защото те те довеждат при мене.

Докосваше рамото й и сигурно беше страхлив –„Всички са безпардонни страхливци, момичето ми - твърдеше майка й. – Но ти насочвай страховете им в своя полза.“ Бащата на Ния бе напуснал живота й, когато тя беше на седем. Имаше бегъл нелош спомен от него– беше я носил на конче и тогава й се струваше, че е най-високото момиче в София.

Йоан беше страхливец, а любимата поговорка на майка й гласеше: - „Изгубиш ли пари, можеш да ги спечелиш отново, но изгубено време не можеш да си върнеш по никакъв начин.“ Следователно Ния нямаше време за губене. Целуна го първа, защо да пилее ценни минути в нерешителност и селско колебание? Отдавна е известно, че мерната единица за време са не часовете, а парите, които можеш да спечелиш през тези часове.

Той направи нещо неочаквано.

- Не вярвах, че това ще се случи - каза и очите му се насълзиха.

- Със сигурност има ментален проблем - обясни майка й. - Може би шизофрения.

- Това е най-хубавата минута в цели свят – каза й Йоан и Ния си помисли, че тази думи не са шизофрения. Над главите им стърчеше някакво старо дърво, чието име въобще не я интересуваше. Листата спяха, обърнати спокойно към небето. Харесаха й. Дори счупената пейка наблизо и хареса. Ния го целуна още веднъж. Устите й били лято, каза той.

Неговият баща също заминал някъде, по всяка вероятност в Испания, когато Йоан бил на четири. Майка му била шивачка и какви трудни рокли правела за красиви момичета. Йоан я закарвал на работата с таксито си. Вечер се връщала капнала от умора, но чистела шестте входа на осеметажния им блок. Той ходел да й помага. Учел, учел, учел, решавал задачите, давал уроци, за да спести не пари, а поне час сън повече за мака си.

- Ти приличаш на нея, Ния. Мама не може да започне деня без чаша кафе. Ти си си по-красива от нея, по-дребничка. Не трябва да носиш тежко, мила моя.

Веднъж Ния му купи един сандвич. А този глупчо направи нещо толкова тъпо и толкова хубаво – взе я на ръце и я носи чак до светофара.

- Защо? - попита го Ния.

- Защото си най-доброто момиче - каза й той.

Не откриваше топлата вода, но беше хубаво. Един мъж трябва да носи хубост в ръце.

Ти си моето момиче. Това беше много глупаво, но на Ния и хареса. Не разказа на майка си за това. На другия ден той й донесе хлебче – „Аз го опекох за тебе.“ Глетаво, сбито като паве, но Ния го изяде.

- А тази слънчева фланелка е за тебе – каза й Йоан. - Гледах къде котаракът ни Милан ляга за спи. Това е вълшебно място. Там държах твоята фланелка и сега ти си вълшебно момиче.

Мама държи роклята, с която отива на парти върху сейфа, защото парите са кръвоносната система на успеха, а сейфът е неговото сърце, помисли Ния. Но между нея и Йоан нямаше сейфове.

- Колко ограничено разсъждаваш – разгневи се майка й. - Името на бъдещето е пари. Ако в момента не ги говорят открито за цена, срокове и неустойки, значи проучват по какъв начин да одерат скалпа ти. Той просто е златотърсач, Ния. Разбери го. Най-уютният дом на любовта е солидната банкова сметка.

Майка й бе имала много контакти – тя наричаше така банковите сметки на господата, с които бе подържала поетични отношения. Ния харесваше само един от тези контакти – Панков, застраховател, който постоянно изглеждаше отнесен; според майка й не притежаваше банкова чувствителност, но разказваше приказки на Ния и я вземаше от ръцете й за час-два. Едва по-късно Ния научи, че лириката не притежава финансова дълбочина.

Повечето поети от учебника им по литература бяха умрели млади без пукната пара или бяха тръгнали да вдигат въстание. Почти винаги работата приключваше с бесилка или куршум. Наистина майка й съвсем скоро събра дрехи и принадлежности на Панков в полиетиленов чувал за отпадъци, който остави пред вход В на техния блок. Панков си отиде и нямаше кой да каже на Ния какъв е краят на приказките му. Това й се отрази добре. Порасна изпълнена с реализъм и хладнокръвие млада жена.

Веднъж Йоан й разказа две приказки. Той учеше програмиране, самотен, смазващ занаят, затова и двете му истории се оказаха къси, елементарни, с еднакво последно изречение. – „И двамата живели щастливо до дълбоки старини.“ Ния с неудоволствие установи, че обратно на убежденията си очаква евтиното кафе, елементарните му приказки на програмист и полага усилия да не забелязва старомодните дънки, които си беше купил кой знае от коя дупка, без дори да ги премери.
Този човек ще я съсипе.

Ния мечтаеше да управлява финансови потоци, да подрежда съдби. Жената е родена за това - да владее, на гради имидж, да взема решения. Да побеждава. Ако бъде честна - не й харесваха цветята, които този глупчо й носеше. Не й харесваше евтиното кафе. Ако животът ти е евтин, ще се превърнеш в айран и баничка, повтаряше си Ния думите на майка й. Човек следва да предпочете солидността и сигурността. Не Йоан. Не кафе и тъпи цветчета, които нямат етикет с изписана върху него цена.

- Утре Йоан ще срещне някоя с крупен финансов потенциал – прогнозираше майка й. - А ти ще си потънала до веждите в бебешка пудра, памперси, мръсни потничета, термометри, капки за нос и сиропи срещу кашлица. Той кого ще гледа - една надебеляла тетка, в която без съмнение ще се превърнеш - без финансов потенциал, без мозък, без нерви, без кости, чубрица за супата му и чаша ракия, която ще му сипваш вечер. Ти, миличка, не приличаш на Йоановата майчица, която метяла входовете на осеметажните блокове. Ти си такава глезла, че като изметеш две плочки пред входа на блока, ще те хване ревматизъм. Твоят Йоанчо с право ще тича подир финансовия ресурс на младите птици, различни от тлъстата матрона, която ще бъдеш ти. Кръвоносната система на любовта са парите.

. - Грижа ме е за теб, Ния - беше и писал по Messenger Йоан. Грижата ми за тебе е всичко – пропаст, кал, слънце, хляб, самота, вода, пътя до вашия блок. Ако ги няма, все някак ще преживея, но защо ми е това, ако не ти купя чаша кафе сутрин. Грижа ме е за тебе, Ния. Искам да ти е топло, когато вали и си намокрила краката си. Да имаш чадър.

- И кончето с капаци Ния кълве на чаша евтино кафе? - попита майка й. - Поне да беше предпочела по-елегантна стръв.
Трябваше да се спасява. Да бяга. И Ния избяга. Премести се в апартамента на баба си. Изтри номера на Йоан от телефона си. Около нея в АУШП (Агенцията за управление на широкомащабни проекти) се движеха хора с бляскав финансов потенциал. Възпитани, говорещи английски, немски, латински, френски и езика на остров Тамбукту. Те бяха завършили политология, финанси, международни икономически отношения, мениджмънт на транспорта и мениджмънт на вселената.

Те пиеха качествено кафе. Те не крачеха през ливади и не поглеждаха към евтини китки. Подаряваха на Ния букети, върху етикетите на които бе изписано трицифрено число. Прекрасно, така животът наистина придобива смисъл, отбеляза майка й, отново щастлива с деликатен джентълмен, който скоро щеше да гушне босилека и – „Да, Ния, той не само ще припише мезонета си на теб, но можеш да се нанесеш в жилището още утре след 10 часа предобед. Точно заради тебе търпя мощите му в леглото си, скъпа.“

Следвайки съвета на майка си, Ния светкавично подреди дрехите, козметиката и обувките си в жилището на господна, който по всяка вероятност съвсем скоро щеше да ритне камбаната и да срещне своя създател в небесните селения. Ния се запозна с редица млади господа, които общуваха помежду си на родните езици на Шекспир, Томас Ман, Маркес и Овидий, демонстрирай безупречно произношение. Един от тях й купи чаша кафе на стойност 36 евро и майка й отбеляза, че това е убедителен признак на мъжественост и благородство. Същият младеж изпрати на Ния с лимузина букет червени като светкавици рози, което също беше признак на мъжественост.

- Грижа ме е за тебе – това не казваше човекът със съвършеното произношение и розите светкавици. Иначе всичко беше прекрасно.

Защо глупавата Ния отиде до счупената пейка край онова голямо дърво, единственото наоколо, чието име въобще не знаеше. Гледай ти. До ствола някой беше изхвърлил грозен предмет, топка глина, която й се стори, че прилича на сърце. Тъпа ли си, запита се Ния. Имаше някакви сухи сламки. Не сламки. Изсъхнали цветя.

По дяволите. Човек трябва да говори английски без никакъв акцент. Трябва да управлява финансови потоци…Букетче сухи треви и изсъхнала топка глина.

Колко глупаво. Безумно. Човек трябва да побеждава. Да расте. Стойността на чаша кафе за красива жена е 120 евро.
Зад нея се плъзна сянка. Съвсем лек шум, като че откъсваш ягода. Ния се обърна. Едно момче с дънки. Старомодни, избелели. Тя беше облякла онази фланелка - стояла на мястото, избрано от котарака Милан. Заради слънцето - коките обичат да ги пече. За какво вълшебство става дума тук? За никакво.

- Здравей, Йоане – поздрави Ния.

Той остана на място, не пристъпи напред, дори престана да я гледа.

- Често едвам тук – каза.

Времето беше станало по-топло, не валеше, Листата на дървото, банално зелени, стърчаха, напълно безинтересни. Лицето на Йоан не беше интересно. Най-обикновено. Ризата му също. За маратонките да не говорим. Но това обикновено лице изглеждаше страхотно. Такова разсъждение в момента не й се стори пълен абсурд.

Ния щеше да ръководи огромен финансов ресурс. Да взема решения. Да бележи триумф след триумф. Трябваше да зареже този отвеян програмист. Затънтен отвсякъде. Метлата на майка му и входовете на осеметажния блок. Веднага да тръгва. Но… Времето беше толкова топло. Не валеше. Духаше слаб вятър. Беше направо… и тя не знаеше какво беше направо.
- Грижа ме е за тебе – избъбри Ния.