Стихове за самотни мъже - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 20 август 2022 в 08:30 4522 0

Здравка Евтимова

Снимка Сергей Антонов

Здравка Евтимова

- Ако се обърнеш към къпините през май, ще изтръпнеш - кълбо от бодили, храсталак, в който спят змии. Хората често са такива – купчина от зли нерви – каза й Марко. Зимата не си бе отишла от кафявите му очи. Погледът му не посмяваше да тръгне по пътеката през преспите към пролетта. – Но виж къпините през август! – гласът му изведнъж се стопли. – Отрупани с плодове. И с мъжа е така. В мислите му се въдят червеи, но идва краят на август – тогава той е къпина, натежала от сладост. Пристъпиш ли наблизо, ще се убодеш. Имаме отмъстителни шипове, Калина. Но и плод имаме, малка моя.

Тогава вдигна ръка - слабовата, с дълги, кафяви пръсти. В шепата му попадна бузата й като малко кълбо прежда в кошница. Това беше милувката на Марко. Странна.

Беше особен тип. Гледаш го – седи, взира се пред себе си. Губиш безценни часове, Марко – каза му тя. Изгубени пари можеш да спечелиш отново, но не можеш да си върнеш пропиляното време. Печеля време, възрази той. Защото те виждам – ти си моят август, Калина.

Но в нея нямаше августовска жега. Нямаше тъга, че денят се смалява и лятото се топи. В нея имаше мощна вода, дъждове, вятър, който целува всички пясъчни дюни в пустините и се катери по ледниците зад Полярния кръг. В нея имаше коприва и стъпки на боси деца по морския бряг.

- Не съм твоят август – обясни му тя. - Ти стоиш на едно място. Стогодишно дърво. За тебе няма значение дали си в землянка, или в луксозен хотел. Не поправяш нищо вкъщи. В апартамента ти е разхвърляно като в кошче за смет на Женския пазар – тя замълча, но след миг думите й отново затичаха към него. - Не съм за тебе. Нищо в дома ти не ми харесва – картините ти са наивни, стените не са боядисвани от години, всичко е старо.

- Но може да се промени – измърмори Марко.

- Когато махнах картината с вятърната мелница, ти се разболя –напомни му Калина. - А когато изхвърлих счупения тостер, получи обрив. Аз не съм август. Аз съм дните преди Коледа – всички ме чакат, всички се прибират у дома заради мен.

Той нищо не каза, кафявите му очи повече от всякога сгъстиха кафявия цвят на оная пътека, по която не беше минавал. Буренясал двор беше животът му. Майка му отдава бе заминала в Португалия, после в Бразилия с някакъв бразилец, очевидно заможен, защото редовно изпращал на Марко пари – Марко така и не знаеше точно колко, триста, четиристотни или двеста евро, докато бил студент. Баща му почина неотдавна – двамата се бяха гледали с Марко единайсет години. Сигурно рядко са си приказвали.

Калина така се запозна с Марко – двамата, баща и син, скитаха около Женския пазар, облечени в еднакви черни панталони, черни фланели, черни маратонки, нахлупили еднакви смачкани шапки, стари и избелели – двама дългучи, мършави, брадясали, скрили лица зад еднакви кафяви бради. Сигурно са братя, беше помислила тя. Единият от тях я поздрави – тогава Калина забеляза, че брадата му беше силно прошарена.

- Падна ви ето това - прошарената брада говореше дрезгаво, подавайки й слънчевите очила. Калина ги взе и благодари – А това е синът ми - добави високият и посочи по-младата брада. – Моля Ви, запознайте се с него. Срамежлив е.

Така се получи запознанството им, после тримата излизаха заедно на разходка – около Женски пазар, до Халите, даже край Централна гара.

– Живеем сами - обясни прошарената брада. - Затова ходим, където се събират хора и така ни се струва, че имаме приятели. Той е много свит – върна се на темата прошареният, удавил се в черната си фланелка. – Моля те да го харесаш. Добър човек е, вярвай ми.

Колко месеца изминаха, докато Калина хвана Марко за ръка? Пет? Шест? Баща му й беше казал "Отивам си, Калина".

Както казваше един приятел поет – може да си чувала за него - Димитър Миланов от село Кладница– „Ще затворя земята след себе си“. Светът ще стане още по-хубав без черната ми фланелка. Моля те, хвани Марко за ръка. Искам да знаеш защо ти казвам това – когато Жана, майка му, беше жива, тя не се оплакваше. Не казваше какво я боли.

„Добре съм, много добре съм“ - шептеше и го държеше за ръка. Затова той стана добър, истина е, Калина. И добрината му не го прави слаб както повечето хора. Не го оставяй, когото светът се събуди без черната ми фланелка, момиче.

- Направих те смел - казваше Калина на Марко. Той беше за нея шкаф с пакетчета сол, червен пипер, черен пипер – знаеше мястото на всяко нещо в мислите му. Беше се досетила, че когато облече старата фланелки на баща си, нещо не е наред.

- Как си? - питаше го Калина.

- Много съм добре – отвръщаше той и това беше знак, че трябва да го хване за ръка. Държеше пръстите му дълго, дълго, дълго и добрината му не го правеше слаб като другите хора.

- Знаеш ли какво видяхме един ден с баща ми? – попита я той. Обикновено говореше равно и тихо, нещо съвсем естествено за програмист, занимание хладно, обичащо самотата. Баща му също беше програмист. Дните в апартамента им бяха остаряла компютърна програма – ненужна и несъвместима с модерната техника. Калина живееше в новостите, изобретенията бяха мечтаният й дом.

- Защо седите така, какво чакате? - беше се обърнала тя към двете бради. - Имате пари. Можете да направите ремонт, да превърнете апартамента в палат – каза тя.

- Не искам палат – отвърна й Марко. - Искам да виждам стаите непроменени, за да срещам в тях сянката на баща си. Ако променя нещо, ще го прогоня.

После Марко отново се върна към историята, която искаше да й разкаже. Беше такъв – започнеше ли нещо, обезателно трябваше за стигне до точката в последното изречение. Но в изречението на човешкия живот някой друг поставяше препинателните знаци. Марко не вярваше в това и когато си спомнеше за някаква история, обличаше старата фланелка на баща си. Това беше молба да го изслуша.

- Добре, разкажи ми - съгласяваше се Калина и сядаше срещу него – това беше друг от странните обичаи в живота им. Когото си приказваха, баща и син сядаха един срещу друг, може би защото го правеха рядко. Винаги вървяха един до друг – до Женския пазар, Централна гара. Обичаха да стават рано и да пият капучино в кафенето на първия етаж на гарата. Жената на смяна в четвъртък, петък и събота, беше мила, усмихваше се често за нищо и никакво, и двамата бяха щастливи от това - беше споделил с Калина старият, преди да затвори света след себе си.

- Имаме стара къща в Друган, малко село до Радомир – от дядото на мама. Целият двор е обрасъл с трева – гъста и дълбока до коляно – подхвана историята си Марко. - Защо ти разказвам за тая трева – защото видях нещо страшно. Страшно красиво. Едно кълбо от змии – грамадно кълбо, по-голямо от футболна топка - змиите се въртяха, оплетени, притиснати, потънали една в друга. Гледах и не посмявах да помръдна.

Отново повдигна ръка и бузата й попадна в шепата му. Беше хубаво. Много хубаво.

- Не бой се сине, сега не хапят – обясни ми една стара съседка. - Това е обичта на змиите. Змия, но и тя търси другар да си има са имат малки. Младост се ражда, ако си намериш някого. Заради малките – и хора и , и мравки, Господ е измислил любовта.

Кълбото на змиите мачкаше тревата. Целият двор беше страшно отъпкан, като че хора са играли десетчасов футболен мач тук – Марко говореше тихо, дрезгаво. - Беше плашещо. Два пъти видях това кълбо, след седмица изчезна. Нямаше го. Беше потънало някъде. Крачех по снопове прекършена трева. Бях сам.

Къщата на мама е стара, взел съм името Марко на нейния баща. Пред външната врата има циментова площадка, само там не са избили бурени. Баща ми беше слаб, вече не можеше да върви. Отидох на село сам. В купчинката тор, край площадката видях змия, навита на кравай. Намерих змийски яйца. Белезникави. Продълговати, меки на пипане. Исках да убия змията, да смачкам яйцата й, но нищо не направих. Върнах се пеш от селото до Радомир.

Ръката му отново превърна бузата й в горещо кълбо прежда. Беше толкова хубаво. Затова се страхуваше, че ще замълчи, няма да може да му каже – „Отивам си, Марко.“

Не мога да живея с разказите ти за змийското кълбо, за тревясалия двор. Чувствам се зле в разхвърляната ти къща със скрина, в който държиш дрехите на баща си и жълтите тетрадки на майка си с рецептите за плодовите й торти. Не искам да ме превърнеш в стара компютърна програма. Ще ми бъде тъжно за тебе. Но нашето не е любов. Не сме кълбо змии. След нас няма да остане утъпкана трева.

Тя искаше да види целия свят – Париж и Буенос Айрес, Шанхай и Лондон. Искаше да среща нови хора, да прави изобретения, да има нови коли, нови стаи, да спи в светли хотели. Човек живее толкова пъти, колкото нови градове е видял, колкото непознати хора е срещнал и направил свои приятели. В колкото нови картини се е влюбил. Колкото прекрасни книги е превел на български за хората, дори колкото пъти се е скарвал с някого – скарването е скачане в дълбока вода. На дъното има остри скали и отрова. Затова сдобряването с друг човек е изгрев. Кой знае в какъв ден ще попаднем след него. Да се сдобриш означава да позволиш на другия човек да те научи да летиш.

Светът не е разходка до Женския пазар. Не можеш да живееш на Централна гара. Щастието не е чаша капучино в кафенето на първия етаж, любовта не е усмивката на беззъбата продавачка. Калина искаше да види сто кафенета в Париж по бреговете на Сена. Истинският дом на усмивките е човешкото лице.

- Трябва да ти кажа нещо – започна Марко. Беше облечен в старата черна фланелка на баща си и в неговите черни панталони. Беше гладко обръснат. Защо? Никога не се беше се появял така пред нея. Калина се опита да го хване за ръка, но както никога Марко измъкна дланта си от нейната. Държеше нещо в свития си юмрук. Отвори пръсти – малка кутийка, обвита в кадифе. Какво сега, годежен пръстен? Не. Нещо друго? Каквото и да е, Калина не трябваше да го вижда.

- Марко, отивам си – каза му тя. Не успя да спомене нито дума за градовете, които цял живот беше мечтала да види. Нито за капучиното, което щеше да изпие край брега на Сена.

Лицето му се огъна.

– Трябва – повтори Калина. Ако не го кажеше сега, щеше да остане в този апартамент, натъпкан с избелели дрехи, стари рецепти за торти, под пожълтелия квадрат на стената, откъдето беше изчезнала картината с вятърната мелница и пустия морски бряг. Щеше да потъне между плочките на коловоз 12 на Централна гара, където завършваше разходката на Марко.

- Тръгвам.

Той нищо не каза. Беше се разделил с брадата си и от това й стана тъжно. Марко вдигна ръка – голяма, с дълги пръсти. Бузата й попадна в дланта му - както всеки път. Както всеки път беше хубаво. Толкова хубаво.

Марко се обърна и с тежки, бавни крачки излезе от апартамента. Затвори външната врата след себе си. Калина остана до стария шкаф, от който често забързваше праха. Странно, Марко я беше помолил да не го прави и когато го попита защо, той отговори – „Ще видиш“. След два дни беше написал върху шкафа „В очите ти е август.“ Как би могъл да напише такова нещо, ако бе избърсала праха.

Край. Стига. Време да тръгва.

Сега. Сега. Сега.

------ ------------- ------------
Двама седяха в „Соларис“ – красиво, чисто кафене, на две крачки от Централна гара. Звучеше тиха музика. Жената беше висока, слаба, с прошарена коса. До нея се бе разположило момиче, хлапе на около пет, може би шест, русоляво, пружинка от неръждаема тел, която се люшкаше на стола, като че облегалката гореше. Очевидно дребосъчето не можеше да си намери място.

- Бабо, бабо – избъбри момичето. - Обичам те! - след това погледна жената, усмихна се - не само лицето, роклята, сандалите, косите, обичките се усмихнаха. - Ще ми купиш ли сладолед, бабо?

Мъжът беше висок, слаб, с кафява прошарена брада в черна фланелка, черни маратонки, черни панталони. До него, едва закрепило се на ръба на стола, седеше момче - хилаво, зле подстригано, в черна фланелка, черни маратонки, черни панталони.

- Това е внучката ми Мария – представи я жената. - Имам още четири внука в Германия.

Мъжът нищо не каза. Гледаше я. Гледаше я спокойно, открито, дълго, без да отклонява поглед от лицето й, като че наблизо го нямаше Лъвовият мост, нямаше Женски пазар. Нямаше я Централна гара, София.

- Татко, гладен съм – обади се момчето. Гласът му беше тих двор с кротка трева.

- Това синът ти ли е? – попита жената.

Мъжът не отговори.

- Как се казваш? – попита момичето, русо, с коса от златен пясък. Не получи отговор, но въобще не посърна, не обърна никакво внимание на тишината. – Хайде да играем заедно, момченце. Искаш ли да ми станеш приятел?

- Мама умря – избъбри зле подстриганото хлапе и вдигна длани, опитвайки да скрие лицето си. – Аз я слушах, но умря.

Дребното момиче за миг се взря в пода на кафенето. Чист под, целият от мрамор. Музика. Какво толкова има за гледане в един под? Абсолютно нищо.

- Ще играя с тебе – обяви зле подстриганото хлапе.

- Добре – момичето се усмихна, обиците му също и добавиха: - После ще ми кажеш как се казваш.

Момчето, проходил магарешки трън, още по-хилаво в безкрайната черна фланелка и черните панталони, нищо не каза. Очите чу бяха кафяви, силно кафяви, две квадратчета тъмен шоколад.

Жената се опита да прошепне нещо на внучката си, но не й се получи. Русолявото теле на пружинка се дръпна. Тя не слушаше никого.

- Ела да играем, момченце – подкани го тя. – Хайде.

Безкрайната фланелка застина на място. Неочаквано вдигна ръка. Пръстите на момчето бяха тънки, с неравно изрязани нокти. Проходилият магарешки трън сви длан в шепа. Бузата на русолявата попадна в нея като яйце на Косето Босето в гнездо от сухи вейки и слама.

Малкото момиче се усмихна.

- Аз съм Калин – каза черната фланелка.

В кафенето съвсем близо до Централна гара беше хладно. Работеше климатик.

Но каква жега пращеше в София, какъв август. Ах, какъв август!

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови