Спирки със странни имена

Десет интересни филма на спортна тематика, които навярно не сте гледали

Последна промяна на 04 януари 2015 в 10:23 10285 4

Иво Иванов

“Не можа да ме събориш, Рей... Не можа да ме събориш!” Помните, разбира се, думите на Де Ниро, изречени през кървава, разчупена усмивка в посока на смлелия го от бой съперник. Големият актьор е напълно превъплътен в образа на Джейк ла Мота. Току-що са минали 13 адски рунда и мачът е спрян поради опасения за живота мy. Как въобще Джейк е на краката си, е пълна мистерия. Лицето му е слузеста мусака от съсиреци и отворени рани, а масивни кръвоизливи са превърнали очите му в две тесни цепнатини. Джейк бе свалил гарда си още в петия рунд, превръщайки се в беззащитна мишена за най-добрия боксьор, познат на човечеството. След толкова години прожекцията на прословутата черно-бяла сцена продължава… в колективното съзнание на всеки, който е гледал шедьовъра на Скорсезе “Разяреният бик”.

Казват, че след прочутото убийство на Джими Дойл на ринга великият Шугар Рей Робинсън никога вече не е бил същият боксьор и го е било страх да използва цялата варварска мощ на ударите си. Но в този февруарски ден, познат в боксовата история като “кланицата в Деня на свети Валентин”, Робинсън определено бе направил всичко по силите си не просто да победи, а да убие омразния Джейк ла Мота. Не успял дори да го нокаутира... “Не можа да ме събориш, Рей... Не можа да ме събориш!”

Скорсезe пресъздаде момента по изумителен начин. Киносалонът бе празен... защото всички зрители до един бяха пренесени непосредствено до ринга в Чикаго в далечната 1951 г. Кадър по гениален кадър, без да използва цвят, големият режисьор бе превърнал целулоида в тотално сетивно преживяване, в... атмосфера. Разреденият полумрак, оскотялата публика, петната по ринга, потната влага, устните, мляскащи миризливи пури, подгизналите шорти, пръските от слюнки и кръв, хилещите се светкавици на архаичните фотоапарати и двамата гладиатори, разбира се – търсещи отчаяно неустойчивата слава и себе си сред погълнатия от тютюнев дим боксов ринг.

Cценитe са заснети и монтирани по неповторим начин, но “Разяреният бик” е един от любимите ми филми по друга причина. Голямата схватка се развива извън ринга. Джейк ла Мота е човек, изтъкан от комплекси, които удрят без задръжки и ръкавици. Наричали са го Бронкския бик, но всъщност Ла Мота е абсолютна развалина. Фантомни фобии, пороци и ревност са го съсипали до такава степен, че дори приятелите и роднините вече не могат да разпознаят човека, когото някога са обичали, и са го оставили да изживее разрухата си в самота. Човек не може да не си каже, че самоубийствените му двубои с Шугар Рей Робинсън са някаква форма на самобичуване и опит за изкупление. Наскоро прочетох автобиографията на Джейк, върху която е базиран филмът, и си изясних още някои неща.

Съдбата на Ла Мота ми напомни за хотел „Плиска“, който не можах да разпозная това лято. Фасадата я нямашe – там, където е имало стаи, зеeхa празни рани, през които виешe вятърът. Някога това място е било обитавано, казах си, но днес има само спирка, носеща името му, на която хората идват просто за да сменят рейса си. Хотелът не съществува, но вече е твърде късно да бъде дадено ново име на спирката. Отдавна няма светлина в прозорците на Бронкския бик… Има само спирка с неговото име. Доколкото разбирам, днес емблематичния хотел не съществува, но упоритата сграда не е била съборена и е реставрирана в бляскав бизнес център…По някакъв странен начин, горе-долу същото се случи и с Джейк ЛаМота.

Спомням си, че когато гледах филма за пръв път, имаше някои неща, които разбрах, и някои, които не съм успял да схвана до ден днешен. Това, което осъзнах със сигурност, бе, че заглавието “Разяреният бик” не се отнасяше за Джейк ла Мота, а за нещо друго, което той така недалновидно си бе избрал за съперник.
Едно от нещата, които ме озадачиха, бе решението на Скорсезe да снима в черно-бяло. Защо?! Вярно е, че лишени от цвят, кадрите придобиват документално, архивно усещане, но дали това бе основната причина? Тогава нямахме интернет и жадуваната суровинна информация се процеждаше скъпернически през Желязната завеса предимно върху страниците на списанията „Паралели“, ЛИК и „Киноизкуство“.

Оставих мистерията да се маринова неразгадана във времетo, защото по-важнитe въпроси като че ли винаги ca били свързани конкретно с Джейк. Защо Ла Мота не бе убит на ринга, отказа дори да бъде нокаутиран, оцеля в неравната битка с алкохолизма, реставрира живота си етаж по етаж, надживя Шугар Рей Робинсън с повече от четвърт век, написа няколко книги, миналата година се ожени за седми път и дори сега, докато вие четете тези редове, все още диша равномерно и се радва на деветдесет и третата си Коледа?
“Не можа да ме събориш, Рей, не можа да ме събориш!” Някои хора умират от гнойна ангина, други хвърлят пешкира, без да са нокаутирани, а трети… трети явно са конструирани така, че да не могат да бъдат съборени нито от собствените си саморазрушителни пороци, нито от Шугар Рей Робинсън, нито дори от всемогъщия живот. Безсмислено е и дори е смешно да ви препоръчвам “Разяреният бик”. Сигурно вече сте го гледали поне пет пъти. Същото се отнася и за епоси на спортна тематика като “Огнени колесници”, Hoosiers, “Роки” и т.н.

Въобще нямаше да ви досаждам, ако наскоро не ме бе разтревожила мисълта за това колко ли съществена част от живота ми е прекарана в гледане на филми. Ако сумирам всички часове, прекарани пред екрана, дали ще става дума за месеци или по-скоро... години? Абсолютно прахосничество ли е това маниакално киноугодничество? Трябва да има поне някаква малка полза от едно самозабравило се филмотечно зомби и затова реших да се заровя в прашните купчини на паметта си с надеждата да намеря някое и друго стойностно заглавие на спортна тематика, което може и да не сте гледали. Всичко е субективно, разбира се, но ето десет не толкова известни филма, които лично аз бих препоръчал поне на себе си:

Pelada (2010)

Футболът... Но не този на Роналдо и Меси, на сър Алекс и Ван Гаал. Не този под светлините на „Бернабеу“ и „Маракана“. Не, тук става дума за съвсем друга игра...

По някакво странно стечение на обстоятелствата, преди няколко години се озовах на премиерата на този филм, без да знам абсолютно нищо за него. Бях последният човек, който си тръгна от киносалона. Седях едновременно натъжен и усмихнат в полумрака и си мислех за толкова много неща, които, кой знае защо, нямаха нищо общо с футбола. Pelada e прекрасна документална авантюра - обикновен, непретенциозен пътефилм, който обаче разполага с нещо много рядко в днешно време: обезоръжаваща искреност. Двама бивши играчи - момче и момиче, ще обиколят света в търсене на играта в нейния най-изчистен вариант… и може би ще открият нещо повече.
След като са играли цял живот в училищни, клубни и колежански отбори, героите на филма Люк и Гуен са на прага на прозрението, че няма да могат да осъществят голямата си амбиция да бъдат сред шепата богоизбрани футболни професионалисти. Филмът ги заварва на перона на живота - еднопосочният влак, в който се е настанила мечтата им, заминава завинаги. Но вместо да махат с бели кърпички, Люк и Гуен решават да тичат след него... По целия свят! Двайсет и пет държави. Две раници. Една топка. Две камери. Никакви пари. И една простичка идея - да играят! Да играят навсякъде. Но не по стадиони и фризирани игрища. Гуен и Люк искат да открият неразказаните истории и безименните герои на кварталния футбол. Помните ли го? Онзи, който започва още в детството - с гумената топка от 4.50. Който господства по прашните улици, кратерни площадки и училищни дворове. С който сме израснали, който жулеше коленeтe ни, който ни научи на импровизация и въображение.

В Бразилия наричат кварталната игра “пелада”. Преведено от португалски, това означава “голота”. Едва ли има по-подходящо име, и то не защото има гол в думата „голота“. В квартала играта действително е напълно съблечена. Съблечена от пари, лъжи, машинации и условности. Това е последното място, където все още живее духът на аматьоризма. Махалата е селекционер, мениджър, съдия и кодекс. Играта е просто игра за всеки, който я обича искрено, и това я прави далеч по-могъща от всякакви лиги, организации и институции.

Някъде в опустошено от бедност и престъпност бразилско гето, застаряващ механик ще спре меко топката с бирено коремче и преди да е паднала в калта, ще я прати с гръмотевично воле в горния ляв ъгъл на вратата, сглобена от три дъски. Измъченото му лице ще се озари в слънчева усмивка.
Някъде в невъобразим затвор в Боливия, наркотрафикант ще мине с елегантен дрибъл между двама професионални взломаджии, ще изпрати свистящ външен фалц във вратата на разкаял се убиец и само за миг топката ще го понесе със себе си отвъд пропиления мy живот и отвъд решетките.
Някъде сред човешкия термитник на Шанхай, на оживена улица, бивш банкер, наричан А.К., ще се впусне в зашеметяващо жонгльорско танго с топката и ще накара тълпата да онемее от възхищение.
Някъде на прашна площадка в Техеран... Някъде на покрива на небостъргач в Токио... Някъде на границата на Израел и Палестина... Някъде в калчищата на Киншаса... Някъде... където е играта. Или, с други думи, навсякъде.

Да, Гуен и Люк ще отидат на всички тези места. И колкото и да е невероятно, ще тичат след топката с всички тези хора от всички краища на света. Не е нужно да знаеш езиците им, защото футболът е великолепен симултанен преводач.
Пелада. Има наистина такава игра. Гола, дива, свободна и щастлива. Имало я е дълго преди ФИФА да започне да продава световни първенства на битака, имало я е, преди футболът да бъде олигавен в мазна сепблатерщина, имало я е преди продадените мачове, корупцията, бюрократщината, интригите и циничната гавра със зрителите. Имало я е и винаги ще я има.

Едно от най-хубавите качества на този филм е липсата на назидателност и подсладители. Играта не винаги е романтичният общ знаменател, който така ни се иска да бъде, и филмът разкрива както силата, така и безсилието на футбола, когато стане дума за догми, предразсъдъци и вендети. Гуен и Люк се въздържат от изводи и обобщения - оставят всеки от нас да ги направи за себе си и окото на камерата остава безпристрастно. Лично аз бях очарован както от този скромен документален филм, така и от неговите герои. Те са отказали да бъдат спонсорирани от Nike и ФИФА и са създали филма си с подръчни средства, заеми от приятели а докато са обикаляли света, са се хранили с евтина, консервирана храна. Наистина - не може да кръстиш филма си “Пелада” и след това да го облечеш във външно влияние.

След прожекцията Гуен каза нещо интересно: “Ние не очаквахме нашето малко филмче да има такъв ефект върху нас самите. По пътя към играта дори разочарованията ни обогатяваха. Норман Мейлър беше казал, че по някакъв странен начин растежът зависи от това да бъдеш винаги в движение, било в едната или в другата посока”.
Уж става дума просто за момче и момиче, гонещи едно малко кълбо по повърхността на друго, по-голямо кълбо, но има някакво чисто благородство в целия този проект, което го прави далеч по-многозначителен. Когато в края на филма Гуен и Люк - две усмихнати хлапета, цели в прах и драскотини, най-после се прибраха у дома, те изглеждаха... спокойни и щастливи. Сякаш знаеха, че както повечето възрастни деца, които срещнаха по пътя си, те най-после са успели да съблекат играта и тя никога повече няма да им се изплъзне. Това са двама човека, които вече не гонят влака на мечтите cи, защото са в него… Bинаги в движение.

“Най-великата игра” (2005)

Никога не съм предполагал, че филм на тема голф може да се окаже толкова динамичен, атрактивен и поглъщащо увлекателен. Нещо повече - спокойно бих го поставил в десетката на най-добрите филми на тема спорт, които някога съм гледал! Някой беше казал, че голфът не е спорт, а просто една прекрасна разходка, но... напълно опропастена. Тъй като не съм привърженик на тази игра, допуснах кардиналната грешка да подходя към филма с предубеждение. Бях сложил летвата почти до земята, но с всяка следваща сцена се налагаше да я вдигам все по-високо и по-високо. Накрая търках очи и не можех да повярвам, че току-що съм гледал филм за голф – една уж опропастена разходка, която обаче ме остави без дъх.

Това е една майсторска във всяко едно отношение продукция. Историята, сценарият, режисурата, операторството, монтажът, актьорите - всеки елемент е рафиниран и ухае на професионализъм. Филмът следва изумителната действителна история на двайсетгодишния аматьор Франсис Уимет и кулминира с легендарното му и неправдоподобно участие в престижния турнир US Open през 1913 година. Няма да говоря повече конкретно за самата феноменална история, за да не опороча възможността да ѝ се насладите в рамките на филма. Ще кажа само, че в нея има много повече от голф.

Шая Лебьоф е великолепен в ролята на Уимет, но и останалите, по-неизвестни актьори, са перфектни. Може би най-голямото постижение на филма е озадачаващата лекота, с която сценарият изгражда пълнокръвни, триизмерни образи в рамките на няколко минути. Дори най-незначителният, петрепликов герой е плътно, дишащо, истинско човешко същество, заслужаващо съпричастието на зрителя. Сценарият гравитира в опасна близост до почти всички спортно-кинематографични клишета, но някак си успява да не се сблъска катастрофално с тях и остава до края в орбита. Някой ден се надявам да стисна ръката на автора Марк Фрост, който е свършил великолепна работа.

Не бях впечатлен, а по-скоро поразен от режисурата, хореографията и монтажа на голф сцените от турнира! Тези кадри трябва да се изучават във филмовите академии. Не вярвах, че е възможно да създадеш напрежение, ритъм и красота в екранното описание на нещо толкова тромаво и специфично, каквото е една игра на голф. Повярвайте ми - не е необходимо дори да знаете правилата, за да се насладите на този неочакван филм. Каква беше изненадата ми, когато установих, че режисьор е актьорът Бил Пакстън! Кой ли е предполагал, че точно досадникът Чет от “Нечиста наука” ще еволюира до такава степен, че да се превърне във великолепен режисьор.
Кой знае защо, този филм малко или повече тъне в неизвестност. Ако ви се отдаде възможност, гледайте го! Имам чувството, че ако не друго, ще ви достави далеч повече удоволствие от една опропастена разходка…

„Баскетболни мечти“ (Hoop Dreams) (1994)

Не мога да повярвам, че вече са минали двайсет години от деня, в който гледах тази документална класика за пръв път. Спомням си, че бях много изненадан - вместо очакваната атрактивна баскетболна притча ни бе поднесена брилянтна тричасова епикриза на американската мечта. Филмът е изненaдващ в много отношения не само за зрителите, но и за неговите създатели. Идеята им е била да направят кратък трийсетминутен телевизионен сегмент за децата, играещи баскетбол на една конкретна площадка в едно от най-зловещите гета на Чикаго. Но камерата им била привлечена от две талантливи четиринайсетгодишни момчета от квартала - Уилям Гейтс и Артър Агий.

Екипът решил да следва хлапетата по петите в продължение на пет години и събрал над двеста и петдесет часа филмов материал. Резултатът е изумителна сага - хроника на сблъсъка между страданието и надеждата. Два млади живота са поставени на изпитания, бедност, лишения и ежедневна битка за оцеляване. Въпроси и изводи валят от всички страни. Това е филм за шокиращата разлика в социалното налягане между икономическите слоеве в Америка. На две крачки от бляскавия просперитет съществува успоредна вселена - място, където всеки ден идват да умрат неограничените възможности - със спринцовка в ръката, с куршум в тялото, с шестнайсетчасов работен ден, с парализираща бедност. За милиони хора по света баскетболът е спектакъл и развлечение, но за други той е спасителен пояс. Две крехки, трудолюбиви и съвестни момчета трябва буквално да се свиват и тичат между свистящи куршуми; да си лягат на празен стомах; да живеят без електричество… И в цялата тази житейска душемелачка трябва някак си и да мислят за уроци, домашни и изтощителни тренировки. В този свят е почти невъзможно да завършиш гимназия и още по-невъзможно да изкараш матурата на гетото.

Някой наскоро нарече “Баскетболни мечти” родоначалник на риалити шоуто, но аз определено не съм съгласен. Това произведение е много, много далеч от инсценираната реалност на сегашните телевизионни формати. Постепенно героите на филма свикват с камерите и забравят за тяхното мълчаливо присъствие. Операторът се превръща в невидимо око - муха на стената. Тук всичко е сурово, истинско, кървящо. Няма лъжи, няма сценарий, няма асистиран диалог, няма задкулисие. Вече много, много трудно се правят подобни филми. Красивото в него е и очевидната и искрена пристрастност на създателите му. Те не успяват да скрият привързаността си към двете момчета и стават техни филмови родители. Усеща се колко много им се иска двамата малки герои на филма да постигнат голямата мечта - да се сдобият с баскетболна стипендия за колежа, да играят в НБА и да изтръгнат семейството си от ноктите на бедността. Против каноните на документалистиката, екипът се превръща в съпричастен запалянко и си позволява... състрадание. И в това има толкова много чар.
Един от участниците във филма, Шон Пиърсън, ми беше съсед и личен приятел. Чрез него научих още много интересни истории, свързани не само с Уилям и Артър, но и с други невъзпети и трагични герои на гимназиалните лиги в Чикаго.
Вече живеем в друга епоха - трудно се гледа тричасов документален филм, в който няма вип брадъри, организирани скандали и продуцирана драматургия. Но ако някоя зимна вечер имате малко време, дайте шанс на този филм за упоритата натура на мечтата. Защото, за разлика от другите животни, хората мечтаят. Дори в най-безумните и безнадеждни ситуации.

„Шампионът“ (The Champ) (1979)

От време на време засичам “Шампионът” по телевизионния канал АМС и мълниеносно го сменям, преди да ме е сполетяла последната, смазваща сцена. Знам точно какво ще се случи: в момента, в който малкият Рики Шрьодер вземе ръката на баща си, все още облечена в боксова ръкавица, и я сложи до лицето си, някакви стоманени пръсти ще ме стиснат здраво за гърлото. И когато съсипаното дете започне да стене през сълзи: “Събуди се, Чeмп, събуди се!”, проклетите пръсти ще се впият още по-силно в гърлото ми и ще ми бъде много, много трудно да дишам. Въпреки че съм гледал проклетата триминутна сцена многократно, реакцията ми винаги е една и съща. Не знам точно каква е физиологията на този емоционален рефлекс - знам само, че не мога да я контролирам. Самият филм в никакъв случай не е шедьовър, но въпреки несъвършенствата му (като боксовите сцени например), в края остава усещането за нещо много силно.
Притчата за грешника боксьор следва своята неизбежна парабола, но витаещата над филма атмосфера на обреченост се сблъсква с друга, далеч по-мощна въздушна маса - тази на неразрушимата връзка между баща и син. В нея се крие изкуплението.
Джон Войт, разбира се, е великолепен, както винаги. Същото се отнася и за Фей Дънауей. Но безспорното откритие на филма е феноменалният Рики Шрьодер - едно очарователно невръстно дете, което доминира във всяка сцена с присъствието си и спечели не само „Златен глобус“ с тази роля, но и сърцата на милиони зрители по света.

Дълго време си мислех, че причината да страдам толкова в края на филма е само мой личен проблем и се дължи на това, че като дете живеех в панически страх, че нещо ще се случи с баща ми, който беше филмов каскадьор. Определено имам изострена сетивност в това отношение. Спомням си, че без да съм вярващ, съм се молил тихо в ъгъла на стаята си да се върне жив у дома.

Наскоро обаче се натъкнах на много интересна статия. Оказа се, че двама професори по психиатрия от университета „Калифорния Бъркли“ - Джеймс Рос и Роберт Левенсън, са провели масивен петгодишен научен експеримент, включващ двеста и петдесет филма и петстотин човека (равен брой мъже и жени). Целта на учените е била в лабораторна обстановка да открият сцената, която провокира най-силно усещане за тъга. Оказало се, че аз въобще не съм изключение - не е имало човек, който да успее да сдържи емоциите си в края на филма. Така „Шампионът“ официално бе обявен за най-тъжния филм на света.

Вижте, този филм няма да ви смае… Правен е през 1979 година и без много средства. Но независимо от това аз бих го препоръчал, защото подобно на героя си, въпреки че страда от много слабости, точно преди да угасне, филмът печели най-важната, последна битка.

„Царят на Конг (За една шепа жетони)“ (King of Kong (A fistful of quarters) (2007)

Ок, знам, че тук не става дума точно за спорт, а за архаична видеоигра, но… колкото и да изглежда странно, в същността си този шокиращ документален филм е спортна сага. Откачена, неправдоподобна, парадоксална, приковаваща вниманието спортна сага!

В нея има всичко: ожесточено преследване на рекорди, шампион и претендент, маниакални тренировки, задкулисни машинации, съмнителни рефери, корумпирани федерации, нелегална екипировка и какво ли още не. Не знам колко пъти се хващах в абсолютно недоумение за главата, докато гледах този филм. Нима тези хора наистина съществуват?! Как е възможно да не са измислени?! Карикатурният злодей, който няма представа, че е злодей... Главният положителен герой, който никога няма да разбере, че е герой… Цялата тази комична субкултура от чаровни загубеняци... Целият този нереален свят, сякаш пръхнал от страниците на някой изпокъсан комикс…

“Царят на Конг” е феноменално приключение. Непременно гледайте това бижу - на моменти ще се превивате от смях, на моменти просто ще клатите глава, но в никакъв случай няма да съжалявате. В един момент човек си дава сметка, че филмът страда от сладка амнезия - забравил е, че е документален.

„Откъсване“ ( Breaking Away) (1979)

Никога нямаше да гледам този прекрасен филм, ако не беше една особена личност на име Сам Уитингам. Интервюирах го в някакво забравено от времето, прашно кафене в пустинята в Северна Невада и на въпроса какво го е накарало да се захване с колоездене, той отговори, че първопричината е именно този филм. Няколко часа по-късно Сам се промъкна в кабината на куршумоподобния болид “Варна Темпест”, създаден от българския гений Георги Георгиев, и смаза собствения си световен рекорд за скорост, развивайки 133 км/ч. До ден днешен това си остава едно от най-изумителните неща, които съм виждал на живо.

Побързах да гледам филма на втория ден от връщането си от Невада и не останах разочарован. Киното и колоезденето определено страдат от несъвместимост. По една или друга причина, не са много филмите, посветени на този спорт, и честно казано, не съм съвсем сигурен, че “Откъсване” е един от тях. Велосипедите играят ключова роля наистина, но тази искрена, забавна и находчива притча не е толкова за колоездене, колкото за онова толкова мимолетно, хубаво пространство между детството и зрелостта. За непоносимо кратката възможност да използваме мечтите и младостта си, за да отдалечим пристигането на ръбатия живот. Героитe на този филм са влезли точно в тази особена житейска фаза - те са едновременно деца и възрастни. Малкият град, консервативните родители и циничният традиционализъм ги дърпат към себе си. Мечтите им ги дърпат някъде другаде.

Бях изненадан, когато открих, че режисьор на филма е Питър Йейтс. Познавах го най-вече като автор на един от любимите ми екшъни от детството – “Булит”, който няма нищо общо с този скромен, романтичен и чаровен филм. Сценарият е написан от сръбския емигрант Стив Тесич и е базиран донякъде на собствените му авантюри в колоезденето и в живота. Аз лично бях изненадан, че има отделен сценaрист, и това е показателно - филмът е направен с толкова неподправена любов, че човек получава усещането, че е режисиран от човека, който го е написал. Кой знае, може би това е най-сигурният знак, че току-що си гледал хубав филм.

Като се има предвид огромният резервоар от бълвоч, с който ни залива ежегодно тукашната киноиндустрия, “Откъсване” е като чаша чиста вода… Може би с едно хубаво хапче носталгия, разтворено в нея. Какво като е правен в средновековната 1979 година?! Гледайте филма, защото посланията му са универсални и защото за всеки млад човек е важно да стъпи на педалите в точно необходимия момент и да направи едно мощно, недостижимо откъсване от пелотона на посредственост и от дребнавия шовинизъм на ежедневието. Вярно е, че човек спира да расте на осемнайсет… но само на ръст. И ако не си наясно с тази простичка истина, едва ли някога ще развиеш 133 км/ч.

„Чукът“ (The Hammer) (2007)

Едва ли въобще сте чували за този филм. Направен е за жълти стотинки, без звезди, без маркетинг и с минимална екранна дистрибуция. И въпреки това…

Първо нека ви разкажа за автора на филма Адам Карола, който едва ли е познат извън Съединените щати. Навремето Адам беше виртуозен радиоводещ и аз бях сериозно пристрастен към предаването му. Това само по себе си е много странно, тъй като неговите възгледи, политически убеждения и характер са коренна противоположност на моите. Той е саркастичен, консервативен и циничен прагматик, олюляващ се на самия ръб на политическата коректност. Често ме обзема гняв, когато започне да бълва контранаучните си социални анализи, и не съм съгласен с поне 70% от мненията му. Това, което го прави неустоим обаче, е вроденият му интелект, автентичност и най-вече феноменалното му чувство за хумор. Карола е виртуозен комедиант и мълниеносен импровизатор. Не е нужно да си съгласен с някого, за да се радваш на неговото майсторство, талант и професионализъм.

Когато поради някакви политически игри бе свален от ефир, Адам построи студио в дома си и започна да излъчва безплатен аудио подкаст всеки ден - шест пъти в седмицата. От пет години не съм пропуснал нито един от тях! Същото се отнася за десетки милиони негови всеотдайни слушатели. Шоуто му е най-популярното в този млад, но пренаселен жанр и бе включено в Книгата на рекордите „Гинес“ като най-сваляния подкаст в интернет.

“Чукът” е личен проект на Адам, който е бивш боксьор и много добър треньор.
Имайки предвид ниската монетна стойност на продукцията, очакванията бяха много ниски. В страниците на сценария се спотайват повече клишета, отколкото в стандартен футболен коментар. Освен това, въпреки че не е актьор, Адам реши да изпълни главната роля. Според всички закони на кино логиката филмът би трябвало да е пълен провал. Шокиращо, крайният резултат е повече от задоволителен в почти всяко отношение.

“Чукът” е много смешен, чаровен, романтичен и автентичен филм, въпреки че прави затворени обиколки около познати теми и стереотипи. Причината е самият Адам, който не се е поколебал да инжектира филма със самокритичното си чувство за хумор и с малки етюди от собствения си интересен живот. Тъй като познавам в детайли шоуто му и съм чел първата му автобиографична книга (наречена “След петдесет години ние всички ще бъдем мацки”), ми беше лесно да разпозная в сюжетната линия както неговата лична история, така и персонажи от миналото му. Точно като героя си, Адам е бивш строител, дърводелец, неуспял спортист, фитнес инструктор и хроничен неудачник. Фактът, че на практика играе себе си, анулира необходимостта от актьорско майсторство. Въпреки че боксовите сцени са правени с две камери и без никакъв бюджет, те изглеждат достатъчно автентични най-вече поради очевидния факт, че Карола знае много добре какво прави на ринга.

В този филм има нещо много освежаващо, от което трябва да се поучи цялата филмова индустрия: вместо да въоръжи продукцията с някоя зашеметяваща силиконова повелителка на перхидрола, Карола е избрал за своя кинопартньорка истинска, възрастово адекватна, пълнокръвна, независимо мислеща жена! В резултат романтичната им връзка мята искри и изглежда неподправена и спонтанна. Актрисата Хедър Юргенсен е чудесна в ролята.

Този малък филм няма да промени живота ви или да ви накара да мислите за мистериите на Вселената, но има голяма вероятност да ви развесели и достави деветдесет и три минутно повърхностно удоволствие… Точно както радиопредаванията на Адам.

„Песента на Брайън“ (Brian’s Song) (1971)

Приятелството. Неговият смисъл… Неговата неизчислима стойност… Неговата първична сила. Именно приятелството, в цялото си смазващо могъщество, е в епицентъра на този сърцетръсен филм. 

„Песента на Брайън“ преразказва действителната история на двама професионални играчи по американски футбол - Брайън Пиколо (в изпълнение на Джеймс Каан) и Гейл Сейърс (в изпълнение на Били Дий Уилямс). Единият е суперзвезда, другият е неговата резерва в отбора. Въпреки че са толкова различни, непоклатимостта на взаимоотношенията между двамата е изумителна. Приятелството им е стихия и съществува в свое собствено, недосегаемо измерение - далеч над предразсъдъците, съперничеството, расизма, контузиите, личните интереси, болестите и дори смъртта.

Този филм често е сочен за един от най-добрите на спортна тематика, но едва ли сте го гледали, защото е правен за телевизионния екран. Надявам се сега, в интернет епохата, да можете да се доберете до него. Заслужава си, въпреки че са минали повече от 40 години от неговото първо излъчване.
Ако сте имали голям приятел и сте го изгубили… Ако сте познавали човек, на когото сте можели да разчитате за всичко… Ако сте го имали този някой съмишленик по живот, с когото сте делили успехи, страдания, разочарования, триумфи и трагедии… Ако вашата мъка се е превръщала в негови сълзи… Вашата усмивка - в негов смях... Тогава този филм ще бъде повече от филм за вас. Той ще бъде песен... Песента на Брайън.

Преди няколко години успях да се срещна с Гейл Сейърс, който изглеждаше така, сякаш все още може да излезе на игрището и да съсипе всички. Размених няколко думи с него, стиснах му ръката. Но нямах време да му кажа колко много значи за мен неговата история, превърната в красиви, илюминиращи ноти за приятелството. „Песента на Брайън“ е болезнено тъжен, но вдъхновяващ реквием - мелодия, която се е носила и ще се носи от епоха в епоха, дотогава, докогато има поне двама истински приятели нa този свят.

„Любов и баскетбол“ (Love and Basketball) (2000)

Това е един от най-хубавите филми, правени както за любов, така и за баскетбол. Не мога да разбера защо не пожъна по-сериозен комерсиален успех и защо загубената Академия не го номинира поне за главна женска роля. Омар Епс е чудесен както винаги, но Сана Лейтън в ролята на Моника е просто изумителна! Това момиче гори като факел от първата до последната минута на филма и магнетичното ѝ присъствие остава да витае дори в сцените, в които не участва. Сана е невероятна актриса! Една от най-добрите в бранша.

Във филма се играят два големи мача в продължение на двайсет години - единият е любовен, другият баскетболен. Възможно ли е да спечелиш единия, без да загубиш другия? Може ли да обичаш еднакво силно призванието и избраника си? Това е една великолепно разказана история за сблъсъка на чувства и на мисия, проправяща си път с изненадваща, ритмична лекота през повече от два часа екранно време. В нея има поезия, чувствителност, интелект и динамитна, но лишена от всякаква вулгарност еротика.

Толкова е освежаващо да се гледа филм, в който слабият пол е повече от силен - той е мощният двигател на фабулата, нейната сърцевина. Моника е талантлива, всеотдайна, неопазима баскетболистка. С характер на победител и воля на шампион. Баскетболът вече притежава половината от сърцето ѝ. И ако има човек, на когото би дала другата половина, той ще трябва да докаже, че я заслужава.

„Несломен“ (Unbroken) (2014)

Тук ще трябва да си призная нещо леко скандално - не съм гледал този филм и едва ли някога ще го гледам. Ако и вие не сте го гледали, причината е, че излезе на тукашните екрани едва преди няколко дни. Защо тогава е в списъка? Просто историята на Луис Замперини е толкова НЕВЕРОЯТНА, толкова ИЗУМИТЕЛНА, толкова РАЗТЪРСВАЩА, че суперлативите сами се пишат с главни букви! Не знам що за режисьорка е Анджелина Джоли, но дори да разкаже тази феноменална история със слънчеви зайчета и я заснеме с айфон, пак ще ви остави без думи.

Аз няма да мога да принудя себе си да гледам филма, просто защото преди две години прочетох като ударен от гръм едноименната книга на Лаура Хиленбранд. Четях разтреперан, изтръпнал и невярващ и се питах: Господи! Как е възможно тази история да е истина?! Какво нещо е човекът?! На какви свръхестествени неща е способен?!

Това е невъзможна, побъркваща история, която не би се побрала във въображението на Барон Мюнхаузен.
Луис Замперини е един от най-добрите млади лекоатлети в света и голяма олимпийска надежда на Съединените щати. Феноменалният му аеробен капацитет го праща на олимпиадата в Берлин в един отбор с великия Джеси Оуенс. Там вечно ироничната съдба дори го среща с Хитлер. На следващата олимпиада от него се очаква да бие световния рекорд на 1500 метра, но Втората световна война има други намерения и го прави бомбардировач в летящ ковчег с печална слава, наречен Б-24. Това, което се случва, е трудно описуемо и ще бъде некоректно да го разказвам. Ще спомена само, че нито Клавел, нито Шариер биха могли да си го представят.

„Несломен“ е разказ за силата на човешката воля и на инстинкта за самосъхранение. За вродения във всеки човек копнеж към светлината, процеждаща се през решетката. Няма филм, който да може да опише тази история така, както това могат думите. Няма такива специални ефекти и актьори хамелеони. Няма по-голям творец от развилнялата се истина. Книгата е документ – хронология на оцеляването, дълбок поклон пред един героичен живот и истинско съкровище, което бих искал да прочете всеки човек. Ако започнете, едва ли ще можете да спрете, и навярно и вие като мен ще пропуснете филма. Ето защо промъкнах това заглавие в списъка - защото горя от желание да прочетете книгата и да си я запазите във вътрешната библиотека… завинаги.

Cамото заглавие издава изхода от тази невероятна приказка. Луис Замперини ще остане несломен и накрая, подобно на героя в едно друго действително произведение, ще трябва да се питаме: Защо? Защо този човек не се предаде? Защо изплува, издрапа, издържа, изстрада, превъзмогна и оцеля? Защо не загуби разсъдъка си? Защо запази достойнството си? Защо надживя антагониста си? Защо видя книгата за живота си да властва четири години в класацията за бестселъри? Защо дори успя да гледа филма на Анджелина и чак тогава реши, че е време да си тръгне? Защо празнува деветдесет и седем Коледи? Защо до края остана несломен и несъборен?

Вижте - някои хора умират от гнойна ангина, други хвърлят пешкира, без да са нокаутирани, а трети… трети явно са конструирани така, че да не могат да бъдат съборени нито от Тихия океан, нито от жестокостите на войната, нито дори от всемогъщия живот.

И ако хвърлим един поглед назад, сигурно ще установим, че филмите в списъка имат нещо общо помежду си - някаква органична, съединителна тъкан. Те всички са или взети директно от реалния живот, или имат почти тактилен допир с моите собствени житейски тангенти. Препоръчах тези филми на себе си, защото животът е най-талантливият сценарист и режисьор.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

07.01 2015 в 17:28

Благодаря ти, Иво, че точно днес, на имения ти ден, ми позволи да прекарам цял час с твоите филмови препоръки, с типичните за блестящия ти стил коментари! За мен това беше равносилно на споделена наздравица за празника ти!
Силно те прегръщам и очаквам още от талантливата ти ръка!!!

05.01 2015 в 01:18

Един свободен човек сподели мислите, мечтите за свобода и въодушевлението, че и ние можем да бъдем част от неговото преживяване. Защо не? Той е честен с мислите си и ги предава по същия начин. Ако всички в Америка искат да помогнат с нещо на България, то е да ни покажат живота там и защо си струва да искаме свободата повече от всичко друго. Струва си усилието да правим крачки напред.

04.01 2015 в 17:10

Нещо по тъпо?

04.01 2015 в 13:37

Да ви имам и простотиите и заглавията !