Шестгодишно хлапе зад волана на царски автомобил

Николай Братоев-Крижицки Последна промяна на 04 октомври 2021 в 16:35 2876 0

Годините след Първата световна война може спокойно да се определят като време за стихийно разрастване на столицата. Кварталите, до които съм израснал, като Разсадника и околните Красна Поляна и Баталова воденица, тогава са приютявали изключително бедни хора.

Пришълците са се установявали на празните места и без разрешение за градоустройство са започвали да строят импровизираните си къщички. Тъй като законът донякъде е позволявал постройка с керемиди да се счита за дом, който може да се обитава, въоръжени с лопати, дъски, пирони, греди и чукове групи от предварително уговорени хора са изчаквали да падне мрак и са започвали да строят „бързата“ си къща.

На сутринта общинските власти и техниката за рушене на пожарникарите са били безсилни пред изникналия като гъба завършен градеж с покрит покрив, затова властите не са дръзвали да го събарят. След дълги съдебни битки между общинарите и пришълците, всичко в крайна сметка е приключвало с компромисно решение в полза на агресивните „новодомци“.

Нашата къща в Красна поляна е била „зачената“ по подобен начин, макар като дете да не бях заварил първоначалния ѝ вид. Далеч преди да се родя, оригиналът от нощния масов труд е бил съборен, тя е била наново построена, законно, но вече изцяло с тухли, измазана с хоросан, а покривът - обновен с нови гръцки керемиди.

Имахме много интересни съседи. За единия от тях дядо ми Борис казваше, че е бил „див петел“ и не желаеше дори да разговаря с него. Някаква стара вражда, която така и не разбрах на какво се дължи, ги беше превърнала в комични образи. Нещо като тези вечно сърдити съседи от българския филм „Вилна зона“.

Но виж другият съсед през един двор - дядо Сава, беше много дружелюбен, и често ме допускаше до неговия хангар. За едно малко момче няма нищо по-вълнуващо от магичната миризма на автомобилно масло, каучук и бензин. Пленяваше ме блясъкът на десетките закачени и лъснати инструменти.

Помня, че някои имаха пружини и висяха заедно с гаечните ключове като суджуци, закачени на пирони по стените в гаража му. Докато махаше ръждивия катинар от халките на вратата, дядо Сава обикновено ме питаше как съм. Явно беше подочул за честите ми пристъпи на астма, при които се задушавах от недостиг на въздух и тупвах на тревата в двора, мятайки се като риба на сухо. Докато отговарях на добродушния съсед, че нищо ми няма, отвътре ме раздираше желание час по-скоро дядо Сава да ме пусне да повъртя малко волана.

След като се вмъкнех в гаража, трябваше търпеливо да го изчакам да повдигне прашния брезент от покрива на колата. Стоях отстрани и наблюдавах как бавно и грижливо навива покривалото от двете страни на автомобила назад към багажника. Това за мен бяха най-мъчителните 3 минути, които ме деляха от приключенията. Накрая цялата тази церемония завършваше с усмивката на дядо Сава, който отваряше тържествено шофьорската врата и с подобаващ жест ме канеше да вляза вътре.

След настаняване на „свещената“ кожена седалка, нетърпеливо изслушвах наставленията му. Винаги внимателно ме инструктираше да не бутам копчетата и да не натискам нищо по купето. Всеки път казваше едно и също, помня думите му и до ден днешен. Не пипах нищо, за да не сгафя, но при първа възможност започвах да намествам огледалото за обратно виждане. Въртях го във всички посоки, сякаш ще видя нещо по-различно освен сгънатия брезент на задното стъкло на колата. После дърпах наужким лоста за скоростите и, завъртайки волана, "потеглях" нанякъде по павираните улици на своите детски фантазии.

Години по-късно разбрах, че пълното име на любезния съсед е Сава Джеврев, и че е бил един от царските шофьори в гаража на Негово Величество цар Борис III. Тогава нито знаех какво е царски шофьор, нито подозирах, че отзад е седял самият цар на българите.

Цар Борис III

Всеки път при настаняването на шофьорското място в личния ми автомобил се сещам за първата ми среща с онзи автомобилен волан, мириса на масло и гуми от гаража на дядо Сава Джеврев. Често си мисля какъв ли е бил този модел автомобил в хамбара на съседа.

След много години в една книжарница случайно ми попадна малка книжка на…. Сава Джеврев! Държах в ръцете си спомените му като личен шофьор на царя. Ценно четиво, в което от първо лице Джеврев уточнява личните си впечатления от многобройните пътувания с Негово Величество. Описани са обстановката в двореца, политиката и обкръжението на „величеството“ както го нарича Джеврев. Споменават се и леките коли “Ford” и „Packard”, които цар Борис III обичал понякога сам да кара.

Няколко думи и за автомобилите, заменили конските карети.

Те са били паркирани в царския гараж (ЩАЛ), който по времето на цар Фердинанд е бил конюшня с обособени специални сервизни помещения за ремонт и поддръжка на каляските и седларска работилница за мунициите. Още при цар Фердинанд са се появили първите закупени 10 автомобила и камиони. Всичките са се помещавали по това време между улиците „княз Александър Дондуков ” и „Врабча” под невисока, но внушителна сграда, разположена на площ от близо 8 декара чак до ъгъла на бул. “Васил Левски”.

Царският гараж, архивни кадри от Стара София, 1913 г.

Освен наследените, както и по-новите "Mercedes" и "Steyr", царят закупил три американски "Studebaker"-а, единият е бил спортен модел. При завръщането си от посещение на летните олимпийски игри в Берлин през 1936г., цар Борис III придобил и един "Ford". Скоро след това при пътуване в Италия закупил и "FIAT".

Сава Джеврев пише в спомените си и за високопроходим (триосен) "Steyr". Царят го използвал за високопланински лов и се е возил с него по труднопроходимите баири, например към Юндола.

Не може да не спомена и един интересен факт свързан с друг от автомобилите на царския автопарк. Може би около две седмици след смъртта на цар Борис, който умира загадъчно в края на август 1943г., на товарната гара в столицата е пристигнал подарък от германския фюрер. Под дъсчената опаковка се оказал тежък, брониран Mercedes „Pullman“, поръчан от Хитлер и изработен специално за българския цар. Подобни автомобили от тази версия са били подарявани от Хитлер на други съюзнически лидери на държави или приближени до неговия режим.

Сава Джеврев обаче пише в спомените си, че вероятно водачът на Третия райх е искал да покаже на българите, че не е имал пръст в смъртта на владетеля ни.

Какво става с имуществото от гаражите и работилниците на царския ЩАЛ след преврата на 9.IX.1944 г.?
Всичко е било национализирано. Била е назначена специална комисия от вечния превратаджия, участник и в този пуч - Кимон Георгиев. Царските коли са се появили в описа на комисията още преди края на месец септември. Там е било записано, че са отнети в полза на държавата следните возила:

• шест автомобила „Mercedes” (от които два с подвижен покрив);

• четири „Packard”-а;

• два „Opel”-а;

• два „Steyr”-а.

Интересно е, че Сава Джеврев не си спомня в гаража да е имало автомобили „Opel“. Мое предположение е, че вероятно двата описани автомобила от тази марка са били заменени в списъка с други две коли, но от по-скъпите модели.

Тежкият брониран „Mercedes“ версия „Pullman“, подарен на Борис III от Хитлер, не е бил открит нито в списъка, нито някъде другаде. Колата мистериозно е изчезнала. Джеврев пише в спомените си, че година след преврата е разпознал само един от автомобилите от царския гараж (8-цилиндровия Packard), който се е движел по улиците на София, натоварен с милиционери.

Други източници твърдят, че този автомобил дълго време е бил управляван лично от тогавашния комендант на Народната милиция в София и известен екзекутор Лев Главинчев. Предполагам, че „Mercedes”-ът е бил отмъкнат като плячка или изнесен от страната като голям подарък от новите висши партийци при отпътуването от България на някой от съветските генерали. По онова време военните трофеи са били нещо напълно естествено.

По-късно всички оцелели автомобили от царския гараж са били прехвърлени към „Българска кинематография“ и са участвали в снимките на много филми.

Макар че вече отдавна не живеехме в съседство с дядо Сава, моите баба и дядо често гостуваха на старите си комшии от махалата. Един ден разбрах, че моят „учебен автомобил“ е последвал съдбата на останалите му събратя и е станал „кинозвезда“ в Бояна. Където и да се намира сега, би ми било интересно някой ден да надникна, за да видя как се грижат за „моята“ кола.

Източници: личен архив, „Аз бях до негово величество“ – Сава Джеврев, 1993, първо издание, блог „Един завет“ – Клуб на потомците на царския офицерски корпус

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови