Опитвам се да не бъда грубиян. В писането и в отношенията си с околните. Северозападното ми детство обаче предопредели турането на една вулгарна предпазна маска още в ранна възраст, за да не се деля от мнозинството, за да ме приемат другите в ония сурови места. Различността ми също е обусловена от много фактори. Но не е добре да си различен по принцип. Съмнителен си, ако си различен, плашещ и чужд. А не исках да бъда чужд. Та тая маска по-късно се оказа полезна – тя всъщност ме е научила на сурово мислене. На критично възприемане и съмнение. Защото е много лесно да си останеш различен. И да не ти пука за това как те възприемат. Но на мен ми пукаше. И така се самовъзпитах да съм кораво копеле. Отделно към маската ми се добави и казарменият опит. И нещата придобиха почти днешния облик – отвътре съм си все аз. Един наблюдаващ Вселената тип. Но отвън съм всичко онова, което може да оцелее – с всичките му крайности и резкости.
Требваше ми време, за да открия нежността на северозападната душа. Тя е покрита зад неколко пласта маски, наслагвания, предпазни брони против сблъсъци, железни щитове против лицемерие, оловни похлупаци срещу душевна радиация.
От малки там си растем в близост и в разбирателство с цигани, помаци, турци. Никой никога в историята не ни е учил как да се отнасяме едни към други. И докато не се появиха учители по такова поведение, ние си бехме добре. Българинът си е българин, циганинът си е циганин, турчинът си е турчин – всеки е себе си и така се чувства на мястото си. Като хора със собствен облик ние се уважавахме и се зачитахме, приемахме се. Но дойдоха спекулантите… И взеха да ни убеждават, че сме еднакви – жените и мъжете, педерастите и мъжете, циганите и българите. А ние не сме еднакви и ни харесва да не сме еднакви.
Имам едно хубаво есе – юнайтед колорс го нарекох – обединените цветове, там описвам опита си с циганите и циганската махала през ония отминали години. То можеше да бъде и разширено с познанствата ми с хора с хомосексуална ориентация. Да си ползват телесата, както намерят за добре, техни са си. Но за да не се размива циганската тематика, го оставих такова, кратко. А и не бива да се слага знак за равенство между една от спекулативните групи и друга от спекулативните групи. Хомосексуални и цигани не са с едно и също значение. Нито в обществото, нито по принцип. Нарочно не ползвам терминологията на спекулантите – малцинства, толерантност, интегриране и други подобни. Искам да избегна тия думички, защото те ме вкарват в техния речник.
А аз говоря на съвсем друг език по тая раздута от спекулантите тема. Принудих се с времето да ползвам другата крайност на езика – северозападната прямота. Некои познати я наричат шовинизъм и ксенофобия и ме обвиняват, че съм заговорил като разни политици. Но не е така. Бех принуден, за да бъда разбран правилно. Като наричам реалностите със северозападните думички, аз само казвам видимата истина с категоричността на присъщия ни стил.
Спекулантите, представящи се като толерантни либерали, успеха за трийсетина години да дресират и запада, и изтока. С техния хлъзгав и коварен речник. Дотам я докарахме, че в спор с хора, които искат на всека цена да защитят позицията си, те ползват речника на спекулантите, а ние нема какво да им противопоставим освен северозападния речник. Позицията на тези съвсем обикновени хора е, че хомосексуалните имат право на нормален живот, а циганите имат нужда от приобщаване – никога не сме отричали това. Нещо повече, винаги циганите в Северозапада са били приобщени и тези от тех, които са поискали промена, са се променили. На нашата улица недалече от центъра на Бела Слатина живеят три цигански семейства, къщите им са чисти и спретнати, имаме приятелски отношения, децата им са завършили образование и имат добра работа, ходим си на гости, веселим се заедно. Помаците на нашата улица са още повече, а те по никакъв начин не се различават от българските семейства на нашата улица. Не говорим с тех за тия неща, защото тия неща не са от значение. Не съм ги питал дали се сметат за помаци или турци, така че немам представа, въпреки че сме израснали заедно – затова ги моля за прошка сега тук и ако се сметат за турци, ще ги наричам турци. Забелезвате ли мизерията на спекулативната тенденция – те ни карат да говорим за неща, които десетилетия наред и векове наред сме сметали за маловажни. Но спекулантите биха казали, че сме потискали „говоренето за нещата“… Те искат да ни разделят. Ние сме едно цело, а спекулантите копнеят да ни натикат некакви си измислени различия в очите.
Нема да стане, бацета. Нема да стане.
Бех чул за фестивала в Бела Речка и им пратих мейл да вземем и нашата общност участие в него. Имаме си вече два броя от северозападния алманах, имаме си жив форум, имам издадени три книги – не липсва материалец за изява по темата „Северозапад“. Организаторите се съгласиха, попитаха ни как ще се представим. Предложих им да сготвя супа в котел върху огън по врачанска рецепта и покрай супата да представям и дейностите ни. Съгласиха се и ни вкараха в програмата си с анонса „супа и литература“.
И на 23 май вечерта след един много дълъг път с моята половинка, която толкова често споменавам в разказите си, пристигнахме в това кристално балканско селце, разположило се в гънките между Вършец и Враца. Кристално, защото въздухът и водата в него са кристални. В последните секунди на свечеряването успехме да разпънем палатката си в окосения двор на една опустела къща. Между сайванта и самата къща. Къщата е построена от камък първият етаж и от греди и пръстена мазилка вторият. Сайвантът също е двуетажен, целият е от гредоред и такава мазилка. Изтърбушени сгради, в които на сутринта открих пресни спомени за доскорошния живот на стопаните. Само преди десетина години тук са куцукали баба и дядо, имало е поддържана градинка и от комина се е виел дим в студените вечери. На сутринта свалих от втория етаж на къщата два прашни стола, почистих ги и седнахме край сгъваемата ни масичка под ашладисаната с бъз джанка, за да изпием сутрешното си кафе.
Още предната вечер установихме, че за тоя фестивал са надошли хора от много страни – Австрия, Германия, Италия, Полша, Бразилия… Установихме и че българският език не е много обичан от българските участници, във всеко свое изречение те вплитаха по некоя английска думичка – да не говорим за разните пърформанси, уъркшопове, проекти и други бъзикни, просто докато си бърбореха, те вмятаха, че ще се мийтнат, че са окей, че са в уъркинг прогрес, че пойнтът за случването на фестивала е едикъдеси. А „случването“ ми се провря през мозъка още през тая първа вечер. Нещата се случват, ние правим нещата да се случват, в началото беше случването и нищо не се случи без да се е случило. Случи, случи, случи… Повторете го двайсет пъти, за да достигнете до фонетичната му тъкан. Дума като дума, с която те злоупотребяваха и я ползваха на местото на десетина други нормални думички. Тинг хапенс, аман от тоя цигански английски.
И като казах те – да те са, има такъв модел хора. Запознах жена си със „сектата на шалчетата“ – без шалчета не ходят и в жега, и в пек, слагат ги и върху тоалети с рокли, и над обикновени къси гащи, за щело и нещело. Мислех си, че вече не са на мода тия шалчета и английски вплитания, че вече е отминало това повсеместно случване, че можем да си говорим на нормален език. Бех се срещал и преди с тоя модел странни създания. Либерали, ама от най-гадните. Пластмасови вегани, които като видяха печено агне, го разпарчетосаха за минути.
Три дни се забавлявахме с изтръпналостта на тая секта. Тия не знаят къде са им крайниците и главите. Техната префърцуненост ни предостави много забавления. Голем смех падна и с шалчетата, и с речника, и с дейностите им. Всеки, разбира се, е свободен да бъде луд, колкото си пожелае и те не пречат на никого на пръв поглед. На втори и на трети поглед обаче не е така. Не е така. От техните „йоги за събуждане“ и „групови сънища“ не успехме да видим много, поради алергия към подобни кухи фрази, но некак си не ми липсваха. Организаторите на фестивала се опитват да „обживеят“ „изоставения Северозапад“ с какви ли не странни акции. Но аз не съм го изоставил тоя Северозапад, защото е невъзможно той да бъде изоставен. Такова определение никога не ми е хрумвало. Моето определение за Северозапада е резерват – защото именно като резерват се опитвам да го пазя у себе си.
Селяните са им свикнали – десета година им гледат щуротията на новия модел. Безсмислието на мероприятията, провеждани от „сектата на шалчетата“, навежда на едни други изводи. Тия момичета и момчета не могат да се сприятелят с хората от селото. Твърде далече са едни от други. Три дни пренасиите се пренасят и лигавят, и накрая си отиват. Некой явно им дава едни пари да говорят на английски български, да направят два-три концерта в читалището, да издават книжки с добър дизайн, но без сърце, да не оставят следа от себе си, да не променят нищо… Иначе на сайта им нещата са представени помпозно – „кръчмата на Славчо“ се оказа обикновено селско кафене с надут до дупка попфолк и нелюбезен съдържател, „кухнята на Гергана“ се оказа обикновен селски бизнес, залъгващ само дирещите екзотика чужденци. И името на фондацията им е показателно за сектантската им същност – „нова култура“ – и не говоря за религиозна секта, а за културна такава. Като видя нещо анонсирано с думата „ново“, ме нападат ужасни асоциации – „нов живот“ ми напомня за йеховисти и евангелисти, „нов дом“ ме подсеща за погребално бюро и ковчег… Та „новата“ им култура е само едно маскирано нищо. Съжалявам, че се налага да го кажа, ама се налага. Фен съм на старото. Северозападът е консервативен, а аз съм северозападен. И не си давам консервативността за нищо на света. Йога за събуждане не правим. Обичам жена си и тя е от женски пол, а аз съм от мъжки. За събуждане може да правим други неща, но не ги наричаме йога. Ядем месо. Всички тия фактори са като че ли недолюбвани от „новата култура“, на тех не се гледа с одобрение и привържениците им са сметани за ретроградни и ограничени. Поемам риска, какво толкова. Заради политическата коректност не бих си премълчал. Само за да съм в добри отношения с шалчетата не мога да преглътна омерзението. Изкуството требва да бъде естествено. Да се представя с лекота, без напъни и изнасилвания.
Капсулирали сме били Северозапада, казват те, с определението „резерват“ – не, не го капсулираме, драги шалчета. А го съхраняваме в сърцата си. И констатираме. А те какво правят – показват ни фосфоресциращи кълчотения на разни гееве и ни обясняват, че това било изкуство. Кое е изкуство? Гавра е това, а не изкуство. Тая пуста къща, дето се чеплезеха геевете, заслужава повече уважение. Нейните мъртви стопани изобщо не са доволни от гледката, вервайте ми. Не за това са я построили некога, не за това. В къщата имаше лястовиче гнездо, геевете беха затворили вратите, за да се подготвят за кълчотенията, лястовичките отвън се побъркаха, че не могат да стигнат до децата си. А на забележката, отправена към геевете, възмутеният им отговор гласеше - лястовичките били природа, ами ние не сме ли природа?
Ха-ха. Фестивали като тоя, прокламиращи „слоу фууд“ в замена може би на „фаст фууд“, могат да омагьосат единствено разни стерилизирани чужденци и други градски кухи лейки, неизпитали никога нищо първично. Хора, за които паленето на огън на открито е редък феномен. Саксиени хора. Не спирах да се питам какво правя там през тия три дни. Но знаех задачата си – да представя нашия алманах и да им сготвя врачанска супа. И го направих с големо удоволствие. На вегетарианците, които ме питаха има ли месо в супата, отговарях злорадо, че има пилешко, а пилешкото не е точно месо, все пак нали не е свинско – хилех се срещу тех, а те премигваха неразбиращо. Горките пиленца… ах, ах… горките тревички, лучета, чушчици, доматки, всички те страдат, като ги варя върху тоя огън. Ах, как страдат. С какво са заслужили пилетата да бъдат изяждани? Ние да не сме повече от тех, че ги ядем? Колко сме жестоки ние хората – да ядем животните. А супата стана неповторима и на първия ден, и на втория. Във втората супа дори сложих манатарки. Гостите и месоядците се скъсаха да хвалят творбата ми, превърна се в хита на фестивала. Карлос от Бразилия се нареди пред опушения ми бакър неколко пъти за допълнително. Докато накрая го записах на видео как на чист португалски заявява, че на света нема по-добра супа от моята. И те така те.
Немаше как да ни отмъстят по друг начин организаторите, освен като не ни представиха официално пред публиката в читалището и забиха прожекцията на документалния ни филм чак за третия ден следобед, след излъчването на некакви аматьорски, неясни и банални клипчета, които разгониха и най-издръжливите. Но нищо, халал да им е. Ценен опит придобихме, те със закъснение се усетиха, че нас не могат да измамят, а ние разбрахме, че и лицемерите си падат по истинската северозападна супа-саламура. Фестивалът на спомените си остава в спомените.
На втората вечер недалече от палатката ни, през улицата от задната страна, зад храсталаци, дървета и много зеленина купонясваха некакви местни младежи. Беха надули сръбската музика, а аз лекомислено се залъгах, че ще издържим докъм четири сутринта на техната глъчка. Надявах се, че повече не могат да издържат, все едно не помня ние как сме осъмвали некога. Към седем сутринта напиваньето прерасна в прибиванье. Заформи се класическо северозападно напиванье с прибиванье, целото село беше вдигнато на крак, чужденците кокореха очи пред въргалящите се по асфалта пияни момчета, хвърчаха кръв, разкъсани дрехи и псувни. Дойде полицията и успехме да поспим два часа. Един немец после ме попита: „Николай, какво стана сутринта? Много беше грубо и страшно.“ Че маймуните ако сега не си покажат маймунджълъците, кога? Докарали са им отбрана публика от толкова далече, сърце им не даваше да пропуснат такава възможност. Омазаха се до плешките.
Не, вие само си представете – разни софийски и немски кукувци в съчетание с местните безработни хулиганчета – перфектна комбинация. Хората от „новата култура“ се вживяват в измишльотините си и си верват. Некои от тех печелят пари по тоя начин, а други са там само за идеята. Основното обаче не са парите, а техната непробиваема вера в „новата“ им култура. Но на кого е изтребвала думичката „нова“? Какво ѝ е на старата култура, традиционната? „Нормалното“ хранене, „нормалното“ отношение към живота са били присъщи за предците ни. Не е ли най-правилно да се върнем към културата, от която сме произлезли, към устоите си, към това, което ни е запазило и благодарение на което и ние дишаме въздуха и се радваме на тоя свет? Като я наричат „нова“, те все едно откриват колелото за първи път и турат черта на всичко предишно. Нема лошо, интересно се получава некак си, ама тия културни сблъсъци и шокове понекой път може да се отразят нездравословно на некой келтско-скандинавски беломуняв пуяк. Разлиствам книжката им от 2005 – направена с вкус, естетски. И стигам до големия извод, който хлъзгаво ми се изплъзва през целото време – както са хлъзгави и шалчетата: ако махнат самоцелната претенциозност, ако отстранят високомерието си, ако не се опитват да манипулират с йоги, психодинамични теории и други изтънчени спекулации, те всъщност ще бъдат един свеж фестивал, на който бих повервал, че иска да „развива Северозапада“. Но ако ги нема всичките тия неща, какво ше остане от тех? Едно нищо. Защото те са единствено претенция.
„Ориенталски танци с Мурат“ имаше всеки ден след йогата, все едно ние не знаем какво са ориенталски танци и какво са цигански танци. Дошел Мурат от Турция, за да ни преподава как да си въртим задниците под негов съпровод на тарамбука. А нашите дедовци се преобръщат в гробовете си. Те са мрели, за да не си въртим задниците, а днес разни английски говорещи безполови същества ни карат да го правим за развлечение. „Моето тяло – моите избори“ е друго техно заглавие – тялото, казват те, си е само твое, и можеш да си правиш с него всичко – да го унищожаваш, да го превръщаш от мъжко в женско и обратно и така нататък. За „новата култура“ дадености нема. Не сме се родили с нещо определено като телесност, а можем да станем каквото си поискаме. Колко жалко твърдение. Произлизаме отникъде и не отиваме никъде.
На третия ден си събрахме партакешите и отпрашихме накъде Бела Слатина, защото бехме поканени на сватба на големата щерка на първата ми братовчедка. Преди Враца на една бърза отсечка изведнъж в колата забуча нещо необичайно – спукахме задна лева гума. Смених я за десетина минути – беше се забил клинец в гумата. Клинецът е гвоздей, с каквито се закрепва подковата за копитото на коня. Жена ми ме наблюдаваше с възхита колко умело се справям. В неделния ден успехме да намерим отворен магазин във Враца и да купим подарък. И в три следобед вече играехме хора и се веселехме така, както само на сватба може да се весели човек, хем радостно, хем малко тъжно. Играхме право хоро, северозападно право хоро, дайчово хоро, чичово хоро, еленино хоро, ръченица, наиграхме се един път. Нашите беха направили голема сватба… Голем сватбен проект, исках да кажа. Пърформънс с трайни последици. Имаше около 150 души – роднини, приятели и съседи от улицата. Сред тех и цигани, и турци – празнувахме заедно. Щото на нас не ни требва нова култура, за да го правим. Така както винаги сме го правили.
Да ви се не видат и пърформансите тамън!
