Счупеният меч на богинята Нике

Често по някакъв повод минаваме покрай паметника на Цар Освободител Александър II. И поне за миг съзираме изключителните пластики на фигурите. Има нещо магично в застиналите им движения. Сякаш за секунда са спрели и всеки момент ще се раздвижат, ще слязат от местата си и ще тръгнат нанякъде. Това е един от най-величествените паметници в България. Ето каква е историята му.

Инициативата за издигането на монумента е на Поборническо-опълченската организация, чиито членове се намират основно в София. В края на IX век (1898 г.) те единодушно взимат решение за съставянето на специален комитет, който трябва не само да набира необходимите средства, да контролира харченето им да е по предназначение, но и да помисли за запознаването на художествените среди в Западна Европа с изграждането на мащабен бъдещ паметник. Той трябва да е посветен на Освобождението, на главните участници във войната, да олицетворява победата и да покрива куп критерии.

Кой обаче да отговаря за всичко това? За председател на комитета, като най-опитен и същевременно запознат с историята отвътре, е избран известният революционер и главен апостол на Трети (Врачански) революционен окръг Стоян Заимов. Останалите членове на журито са изключително талантливи български скулптори, архитекти и художници. В него например влизат Антон Митов (художник), Марин Василев (скулптор и преподавател в Рисувалното училище, днес Художествената Академия), както и неговият колега, също преподавател там - скулпторът Борис Шац (заминал от България около година преди откриването на паметника), страхотният арх. Никола Лазаров, автор на много популярни сгради в София.

Цялото жури под председателството на княз Фердинанд I Български

Във връзка с този грандиозен конкурс, комитетът създава и тиражира в страната и чужбина изданието: „Кратъкъ исторически очеркъ на събитията от Освободителната война, които ще бъдатъ изразени в барелефи и алегории върху паметника на Царя-Освободителъ".

Брошурата е отпечатана на български и на френски език. Целта е е всички потенциални участници, майстори на скулптурата от близки и далечни държави, да се запознаят със събитията. И не само това - да видят подбран каталог с униформите и въоръжението на руската армия, на влизащото в състава ѝ Българско опълчение, знамената, щандартите, символиката и т.н. Идеята е пред тези среди да се представи нещо, по което майсторите да се ориентират и да опознаят лицата и характерите на главните действащи герои от тази война, важните детайли и историческите тънкости. Условията описани в брошурата са следните:

- крайният срок, в който гипсовите проекти в определен мащаб трябвало да пристигнат до София - е 14 септември 1900 г.;

- състезанието е анонимно, затова е забранено върху моделите да се щамповат името или инициалите на автора;

- моделите от гипс да се доставят със запечатани с восъчен печат пликове, надписани с проектното име на композицията, а вътре да има лист с името и точния адрес на автора.

В този анонимен международен конкурс вземат участие 29 конкурента от 12 държави: 9 от Франция; 5 от Италия; 3 от България; по 2 от Чехия; Германия, Швейцария, Австро-Унгария; по 1 от Турция, Холандия, Дания и Португалия.
Паричните награди са следните:
- II награда - 4 000 франка
- III награда - 3 000 франка
- IV награда - 2 000 франка
- V награда - 1 000 франка

Проектите пристигат в София в 120 огромни дървени сандъка, по тогавашни изчисления с обща тежест от около 22 тона. Освободени от огромните кутии, гипсовите макети са изложени за широката публика в Княжеския манеж (по-късно се именува като Царския манеж), за да бъдат огледани в продължение на две седмици: от 1 до 15 септември.

Конкурсът е спечелен от Арналдо Дзоки, роден във Флоренция, завършил Флорентинската художествена академия. Майсторът се прочува още на 19-годишна възраст в родината си със страхотните барелефи в „Последните дни на Помпей" и „Гарибалди". У нас е автор на още няколко скулптури, които и до днес красят различни градове на България - преди този конкурс, Дзоки участва и печели в Севлиево (1894), а след композицията на Цар Освободител в София - следват творбите му в Русе (1908), Оряхово, Ловеч, Пловдив и Видин.

Втората премия от 4000 франка е определена за германския скулптор Густав Еберлайн, третият е за французите Антониен Лару и Гастон Мале.

Има няколко истории за счупването на меча, който държи богинята Нике във фронталната фигура на снимката.

Първата история е преразказана от покойния вече архитект Диков, запален историк по призвание. Знае се, че след спечелването на конкурса, фигурите за монумента са отливани във Виена, после опаковани в огромни дървени кутии и превозвани по Дунава с кораб до Лом.

Според архитекта, мечът е счупен още по пътя от Лом до столицата, когато опаковките са транспортирани върху каруци, теглени от волове. Тогава все още пътищата не са напълно шосирани или павирани, както става 30 години по-късно. По онова време дали от икономии или от традиционната кражба на средства, се полага само повърхностно загладен и утъпкан ръчно пласт макадам (натрошени чакълени камъчета и пясък) и при при лек дъжд калта отдолу избива, а пътищата до покрайнините на София стават непроходими. При едно фатално наклоняване на каруцата, сандъкът скъсва въжетата и изпада отстрани на пътя, а меча (и с него богинята Нике) претърпява инцидент. Така за пръв път се чупи мечът на статуята.

Вторият път е през 1905 година, преди откриването на паметника на 30 август 1907. Тогава композицията е почти наполовина сглобена, завършването на монтажа на челните фигури е в заключителен етап. Монументът е инсталиран на площада, както и днес, заобиколен с дебела, дъсчена ограда. Само че по време на една силна зимна буря, цялата дървена конструкция се събаря и пада върху статуята. Острието, което се вижда днес в ръцете ѝ, е третия поред отлят екземпляр.

За щастие и последният опит за счупване е неуспешен. Действието се развива в началото на края на социализма у нас. Доста почерпен с коняк приятел от компанията, с която минаваме покрай монумента, хвърля шапката си с идеята да я закачи на меча на богинята Нике. Някак успява да го направи. И шапката му тържествено увисва там, а той ликува и танцува с въображаемо дайре в ръка около паметника. В един момент решава, че няма да се прибере гологлав в къщи. Зима е, дяволски студено е, и докато се усетим да го разубедим, той се покачва по хлъзгавите фигури, за да стигне шапката, която триумфално виси от меча на Нике. Хваща се с едната ръка за него, а с другата победоносно сваля и нахлузва шапката на главата си.

Богинята гледа сърдито, а генералите мръщят металните си лица с неодобрение. На обратния път към земята „алпинистът“ засяда между генералите и не може да слезе. Пиянският Еверест се оказва не по силите му, а в тихата нощ отеква синият буркан на приближаващия се милиционерски патрул. С кратки напъни и два скъсани джоба на палтото му, униформените успяват да го свалят на твърд терен. И на клетото копеле пак му провървява! Него го прибират „на топло“ в патрулката, а ние мръзнем още час на нечовешкия студ, докато ни разглеждат паспортите и ни разпитват. На другата сутрин алпинистът-неудачник го пускат, разбира се, и го таксуват като хулиганска проява.

Една незавършена история

Освен паметника на Царя-Освободител, комитетът иска да създаде музей на Българското възраждане и да построи, с набрани допълнително средства, дом за старите, осакатените или просто бедни и безимотни поборници-опълченци от борбите за освобождение. Благородна задача, но такъв военно-инвалиден дом, какъвто има във всяка европейска държава, у нас все още не е построен. 

Най-големият подобен комплекс е в Париж. Тази историческа институция свързва няколко здания за подслон на осакатените от войните, като включва още църква, музеи и паметници на военната история на Франция. На парижани е известен като „Инвалидите“ (Les Invalides) и представлява огромен архитектурен паметник, посветен не само на живите тогава поколения френски военни, но и на загиналите във войните.

Въпреки неосъществените си амбиции, българският комитет успява все пак да изгради с остатъка от набраните средства Параклис-мавзолея и Скобелевия парк в Плевен, да преобразува в музеи къщи в Плевен, Пордим, Бяла и Горна Студена. През лятото на 1908 г. старият поборник, председателят Стоян Заимов, е назначен за пръв директор в новата история на България на „Управлението на военно-историческите къщи-музеи и паметници“, със седалище в Плевен. Заимов заема длъжността до края на земния си път през 1932.

Много от истинските поборници за българска свобода мизерстват след Освобождението. Правителствата им подхвърлят празни обещания, пенсиите им са унизителни. Известният и от филмовия сериал капитан Петко войвода например подава безброй прошения още при княз Александър Батемберг. Пенсия му е отказвана всеки път. Едва през 1897 г., когато заседава конгресът на поборниците и опълченците, се признава официално съществуването на четата му (общо са регистрирани 14 чети), но скоро след това подписът на министъра на финансите премахва неговата поборническа група от списъка, с което се слага край на надеждите му за получаване на каквито и да било държавни средства.

Същата пенсионна неуредица сполетява и преживелите Освобождението двама големи войводи - Филип Тотю и Панайот Хитов, които получават по пощата на няколко пъти съобщения, че им се намаляват поборническите пенсии… наполовина. Не много известен факт е, че и по-малкият брат на Апостола Левски - Петър Кунчев, се сражава като опълченец на Шипка, където е ранен тежко в крака и остава инвалид за цял живот. След Освобождението, вместо да има привилегии или поне порядъчна пенсия, Петър буквално гладува и проси из улиците. Никога не съставя прошение да му се отпуснат пари и си отива набързо от туберкулоза.

„Хубава работа, ама българска“ – би казал дядо ми. Аз бих казал същото.

Източник: Списание на Бълг. инж. арх. дружество, год. VI, кн. 3—4, стр. 68

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков",10 и "Нисим", бул. "В. Левски 59" или да я поръчате онлайн тук. 

Следете новините ни в GoogleNews