Сън в Шар планина

Иво Алексиев 01 април 2023 в 08:00 6395 1

Снимка Иво Алексиев

С Емил Енчев и Венцислав Милушев се запознах по препоръка на близки. Наричаха ги „особено посветени планински водачи“. От опит знам, че хората често говорят. Особено, когато искат да се самозитъкнат. Да преувеличат преживяно. Вече бях наясно, че Емил и Венци водят на места, които разпалват мечти. Когато обаче превъзнасянето зачести, любопитството нараства. Човешко е… Така ми се случи и на мен. Реших сам да разбера повече за тези водачи, за които „пътят бил важен, колкото целта“. Така се изразяваха водените. Обадих се на Емил. Уговорихме среща. Разказах му какво търся в зимната планина. Беше спокоен. Делови. Излъчваше равновесие на опитен планински водач. Човек, знаещ, какво върши. Но … към онзи момент не можех да съм сигурен. Не го познавах. Внимателно ме изслуша. Каза, че организират с Венци зимен траверс в Шар планина. Целта била македонския първенец Титов връх. Техен специалитет, който други рядко предлагали. Венци щял да води. Според него щяло да ми хареса, а и щяло да добави към уменията ми във високата зимна планина.

И - ето ме няколко седмици по-късно в бус, управляван от Венци. Пътуваме към възпятата Шар планина. Към курорта Попова шапка – начална точка на изкачването. Ръми дъждец. Венци успокоява: меторологичната прогноза е с нас. За утре в Шар планина предвиждала ясно, слънчево време с температура около -2 градуса. Още на срещата с Емо усетих благост в общуването. Старание за вникване в нуждите на събеседника. Откривам същото и у Венци. С течение на времето професията деформира немалко планински водачи. Трудна им е професията. Носят огромна отговорност. На моменти работят под неописуем натиск. Ако не си видял сам, не можеш да разбереш. Освен очаквани рискове, всяко изкачване крие подводни камъни. А водачът е длъжен да върне водените живи и здрави. В това има много групова психология. Групова динамика. За да си свърши работата, трябва от самото начало да се наложи като безпрекословен лидер. Да накара групата да осъзнае риска. Да я дисциплинира. Да я мобилизира да следва указанията. Наблюденията ми показват, че немалко водачи го правят по армейски - авторитарно. Подхващат групата като командир полк. Предполагам, че това е препоръка, дадена още в професионалното обучение. Венци сякаш няма нужда от това. Дългогодишен опит и природна дарба му помагат да води без да повишава тон. Без остри думи. Без команди, който колкото и разбираеми да са от гледна точка на казаното по-горе, отнемат от удоволствието на планинското преживяване. Започвам да разбирам, защо Венци и Емо са наричани „особено посветени планински водачи“…

Наближаваме Гюешево. Венци събира личните карти, за да ги предаде на граничаря. Предупрежда, че на тази граница връчват глоби за нарушени правила на движение. Замислям се. Не се сещам да съм „газил лука“. Сега, незнайно защо, ми се разминава. На връщане ми припомнят… Влизаме в Македония. Хора от групата коментират, че братята македонци от години не успяват да завършат пътната отсечка до границата. Въпреки че сме станали рано, настроението е бодро. Всеки се представя. Разказва за опита си в планината. Оказвам се заобиколен от напреднали планинари. Повечето многократно катерили над 5-6.000 м в различни точки на планетата. Млад мъж блажено си спомня за екзотичен трекинг в Исландия, на който Емил го бил водил преди броени седмици. ИТ Мениджър описва изкачване на Чимбурасо (6268 м) - също под водачеството на Емил. Описва и впечатления от Еквадор, където се намира върхът. Споделя за сполетели го лични неволи, които за малко не осуетили пътешествието. Само дни преди тръгване вирус го повалил. Заминал, въпреки че организмът още не бил напълно укрепнал. Хвали еквадорските водачи, които Емил наел да помагат в експедицията. И опитни, и отзивчиви били. Въпреки че не бил съвсем в притежание силите си, умело му съдействали да изкачи върха. На въпроса защо Чимбурасо, а не първенеца на Латинска Америка Аконкагуа (6962 м), отговаря, че му бил мечта от детството. Още в книжките за деца се говорело за него. Чимбурасо бил специален и защото бил най-отдалечената точка от центъра на Земята.

На 20-тина километра от границата Венци спира за кафе почивка на неголяма новопостроена бензиностанция. Докато стоим пред машина за кафе, нейн служител пита дали сме българи. Потвърждаваме. Радостно споделя, че и той бил българин. Споглеждаме се. На фона на новините за агресивен македонизъм не знаем какво да отвърнем. А човекът е спонтанен, непринуден. Не прилича на провокатор. Усеща, че предпочитаме да не разговаряме по темата. Не настоява. Става малко конфузно. Тръгва леко разочарован от хладния прием на сънародниците си. Докъде ни докара политиката. На живо се убеждавам как междудържавен конфликт съсипва междучовешки отношения…

Докато пътуваме, Венци импровизира. Спонтанно измисля изненади извън програмата. При това … без да нарушава графика. Групата е доволна. Кой не обича бонусите… Влизаме в Тетово. В града трудно осъзнаваш, че си в Македония. В централната част надписите на магазини, ресторанти и всичко останало са на албански. Неразбираеми и за нас, и за славянофонните македонци. Тетово въобще прави впечатление на мюсюлмански град . Докато го прекосяваме се виждат само джамии. До голяма степен така беше и по пътя от Скопие до тук. Повечето нови – в саудитски стил. Етническата принадлежност на тетовци маркират албански знамена. Веят се на обществени места, в частни дворове - навсякъде. Според Венци преди десетина години били повече. Той спира пред супермаркет. Дава възможност да купим и опитаме местна храна. На излизане от супермаркета поглежда часовника. Обедно време. Търси в интернет подходящ ресторант. Пита минувачи за съвет. Успява да намери може би най-добрия в града. Хапваме блажено. На вид дребно нещо. Но нали дребните неща правели щастието…?

Пътят към Попова шапка е стръмна планинска серпентина. Криволичи през вилните зони на Тетово. Някога лифт над пътя е свързвал града с курорта. Разрушен е по време на последния въоръжен конфликт. Стигаме до нов семеен хотел, в който ще нощуваме. Чувам другите да си говорят, че Емо и Венци винаги настанявали комфортно. Нещо, което в планинарството - обикновено разчитащо на спартански хижи - е рядкост. Разпределяме се по стаите. Венци предлага да загреем за утрешното изпитание. Да повървим два часа по заплануваното трасе. Казва, че не може да е сигурен, какво ни очаква. Може да се наложи да правим пъртина. Качваме се в буса и за по-малко от 5 минути стигаме централния паркинг на Попова шапка. В единия край на стръмна ски писта стегнато тръгваме нагоре. Следобедното слънце вече изстива. Появява се мъгла. Когато набираме височина, задухва вятър. В утрешния ден продължава неуморно да фучи по петите… Бързо преодоляваме голяма денивелация. Достигаме горна станция на неработещ лифт. Решаваме да продължим до следващо било. Шар планина вече гледа морно. Готви се за сън. За последно открехва през мъглата тук-там мимолетни гледки. Награда за усилията ни? В здрача прилича на девойка, срамежливо разсъбличаща се за вечерен тоалет. Вятърът се усилва. Пронизва. Венци дава знак. Започваме чевръсто спускане в надпревара с мрака. В джамията на Попова шапка мюезинът запява вечерна молитва.

В хотела сме се настанили в петък. Оказваме се единствени гости. Работен ден – местните са на работа. Ресторантът работи само за нас. Обгрижват ни, глезят ни. Все едно сме на гости на собствениците. Безплатни ракийки. Безплатно мезе към тях. Е, как да не дадеш бакшиш…? Традиции на обслужване, закърнели при нас по време на соца, тук явно не са прекъсвани. Вкусно! Чуват се коментари, че в Македония като страна извън ЕС храната била все още чиста, вкусна. Че химията на съюза още не била я превзела. Може и да има нещо вярно… На връщане към България го чувам и от македонски сервитьор. Твърди, че познава България. Бил български зет.

Нощта е кратка. Затова пък сънотворна. Рядко сънувам. В Шар планина се случва. В съня си виждам жена на средна възраст. Надвесена от прозорец на висок етаж в блок. Нервно оглежда тълпа от хора, минаваща по улицата пред блока. На отворен прозорец на отсрещен блок, на има-няма 30-ина метра разстояние по въздушна линия, на нивото на етажа на жената е застанал мъж. Също средна възраст. И той старателно преглежда минувачите в ниското. Някак разбирам в съня си, че всъщност търсят един друг. Спешно. Че се безпокоят един за друг. Че така се залъгват, че се грижат за някой. Че са нужни някому. А в съня си виждам, че дори не се познават… Линеят в самота. Не се намират, защото не вдигат глави. Не срещат погледи. Изгубени на близко разстояние. Случайност? Правило? В съня си искам да помогна. Не чуват. Не виждат. На всичко отгоре малко преди да звънне будилникът в съня се случва и заметресение. Леко, но достатъчно за суматоха. Будилникът иззвънява. В просъница дори не съм сигурен сънувал ли съм, не съм ли. Бързо скачам. За около 40 минути се обличам. Стягам екипировката. Тръгваме, както Венци е заложил, точно в 4:45 ч.

Мракът е непрогледен. Призрачна тишина. Единствена светлина са фаровете на буса. Спътниците ми още се събуждат. Мълчат. Стигаме на паркинга в Попова шапка. Слагаме раниците. Венци дава последни указания. Без да губим време поемаме на челници по вчерашния маршрут. Снегът е фирновал. Държи стъпката. Мюезинът запява сутрешната молитва. Напевът изпълва долината на курорта. Скоро започва да виделее. Вървим с гръб към заявяващ се над Скопска църна гора и Якубица изгрев. Венци обявява, че вече можем да изключим челниците. Бялата в снега пътека се вижда. Някой от групата се обръща. Патетично възкликва. На хоризонта се била разляла коприна. С цвят магма. Спираме. Обръщаме се. Зачеващата зора спира дъха. Мистика за секунди заковава на място. Пред очите ни трансцендентно се сдобива с форма и цвят. Влиза в нас. То си знае как. Чисти мисли и утайки от долния свят. Подготвя да влезем в Горния. Ритуал? Мисия? Как да разбереш безмълвното…?

Венци вижда, че стоим като посечени. Обявява пауза за снимки и поставяне на котки. Докато слагаме котките, бавно идваме на себе си. Снимаме за спомен. След това тръгваме в колона по стръмния фирн. Водачът интуитивно усеща средните възможности на групата. Съобразява темпото. След около половин час достигаме горната станция на неработещия лифт. Утринното слънцето все по-грижовно свети. Прогонва мрака от последните му укрития. С хрускането на фирна се връща споменът за съня. Какви бяха онези двамата, обречени да не се намерят? Толкова близо, да са толкова недостижими един за друг! Стоят един пред друг, а се търсят настрани в празното. И накрая това земетресение…? Оглеждам се. Шар планина отново напомня на девойка. Пробуждането ѝ е чиста еротика. Отместваща се утринна мъгла бавно разголва снагата. Зора осветява форми. Рисува оттенъци. Вятър-ревнивец се бунтува. С виелица опитва да отблъсне. Да запази красотите за себе си. Скоро стигаме до заключено миниатюрно заслонче. Венци дава 5 минути почивка на завет до постройката. Хапваме. Мажем се против изгаряне. Изведнъж ми хрумва, че девойката в съня не излъчваше еротика. Но как? Беше хубава? Мъжът пък беше женствен. Иди ги разбери сънищата… Цялата сцена трябва да е била алегория, казвам си? Но на какво? Хрумва ми, че в сцената има нещо от това да умираш от жажда пред кладенец със студена вода…

Венци дава знак да потеглим. Снежни кристали блестят по земята като накацали светулки. Тук, горе се затъва до над глезен. Шар планина явно не пуска лесно… Затова пък продължава да мами по женски. С гледки. Изкачваме билото на връх Церипашина. Има още цели четири била до Титов връх. Маршрутът се оказва безкрайно качване и спускане. Венци пресмята. Общата денивелация на прехода е над 2.000 м в една посока. След траверсите по Джамджиев ръб и Кончето от последните два уикенда си мислех, че отивам на разходка. В края на деня се оказва, че сме вървели десет часа и половина… Настроението обаче е борбено. Групата - добре подготвена. Водачът мобилизира сили като с магическа пръчка. Неподозирани дори за самите нас. Гледки помагат като попътен вятър. След връх Антените влизаме в сърцето на Шар планина.

Поглеждам две далечни била. На хоризонта изглеждат сякаш отдалечени едно от друго на същото разстояние като жената и мъжът в съня ми. Близостта на върховете е оптична измама поради това, че ги гледам отдалеч. Близостта на онези в съня ми беше истинска. Но бяха омагьосани… Имат нужда един от друг. Търсят се. Близо са. Невъзможно. Непостижимо. Зла вещица като в приказките вкаменява. Его-математика. Вещицата отучва от умението да дадеш. А от там и от умението да обичаш. Двамата изглеждат, сякаш вече не се справят дори със значението на думата любов. А вещицата знае - любовта ѝ е враг. Разваля магията. Затова се бори двамата да не разберат, че се постига с щедрост. Отдаване преди получаване. „Дай и ще получиш“, казал някога мъдрец. А вещицата отвътре крещи: Взимай! Добре ще си, ако се награбиш! Ограбвай без да се замисляш и чувства, и вещи! Ламтежът, увещава тя, е математически доказан път към щастието. Подчини, изяж! За да не бъдеш подчинен и изяден. А усетиш ли, че ламтежът не приближава до желаното, а напротив, ти крещи: Не ламтиш достатъчно!

Жал ми става за онези двамата. Не могат един без друг. Страх ги е обаче и един от друг… И си линеят в самота. Глупав, насаден от времето страх. Да не би да дадеш повече, отколкото да получиш. И чувства, и вещи. Досещат се. Това, което крещи злата вещица в собствената глава, крещи и в главата на другия. Страх ги е, ако се допуснат един до друг, да не се изядат. Съвременна любовна канибалистика. По англо-саксонски. С аксиоматична его-математика. Резултатът: хем жадуват, хем страхуват. Докато… умрат от жажда пред кладенец с вода.

Докато си мисля това, неусетно сме изкачили Син връх. Слизаме на премка между него и Карабунар. Виелица прави пореден опит да ни върне. И този път надвиваме. Част от билото на Карабунар е височинно плато. Хванало е тънка ледена коричка. Блести на слънце, като кристална поляна. Сядаме на равното да починем. Да пореем поглед. В далечината Якубица и Кораб предизвикват красавицата Шар. Това, което излагат на показ, е не по-малко очарователно. Слънцето е нарочено за рефер. Венци обаче скоро дава знак да продължим. Не остава друго, освен да догледаме междупланинското състезание на връщане. Вътрешно сякаш вече стискаме палци на Шар.

Ставаме. Потегляме, обръщайки гръб на Якубица и Кораб. Титов връх вече се вижда добре. Проличава и колко много път има до там… По ръб с натрупана снежна козирка тръгваме към билото на Бакърдан (2712 м) – втория по височина в Шар планина. Венци умело дозира темпото. Силите трябва да стигнат и за връщане. На Бакърдам вече сме лице в лице с Титов. Снимаме. Тласъци на виелицата на места са толкова силни, че водачът придържа дама от групата да не отлети. Умора осезаемо натежава в краката. Стигаме склона на Бакърдан, обърнат към Титов. Шар планина не се дава. Слага последно препятствие. Стръмно е. Склон около 40 градуса. До голяма степен обезснежен от виелици. Отчасти покрит с подвижен чакъл. Изпод снежни петна стърчат остри каменни отломки. Венци бавно повежда в серпентина. Следваме. Всяка стъпка е добре прицелена. Справяме се.

После вървим по премката между първенците. Подсичаме огромен жандарм, запречил пътя. След него вече сме на реброто на Титов. Отново стръмно. Няма ли край…! Запълзяваме нагоре. Брули виелицата. Така и не можахме да се сприятелим с нея. Да я умилостивим… Венци върви нагоре. Проправя зигзагообразна пъртина. Изнемогваме стъпка по стъпка след него. Почиваме. Катерим. Почиваме. Пак катерим. В дясно от ръба, по който вървим, е бездна. Само 5-6 крачки в страни… Надничам. Виждам циркус, който може да се мери и с наши красавци. След около половин час стигаме върха. Готвили сме се да се скрием от виелицата в красивия му заслона. Наистина красив... Кръгла кула от дялан камък. Разочаровани сме. Заключен е… Оставяме раниците на стъпалата. Вратът и раменете благодарят. Отдаваме се на заслужена почивка. Разхождам се около кулата, за да погледам гледките околовръст. Вдъхновяващи - сякаш сам Бог води. В страни от заслона откривам пирамидата на върха. Доближавам. Виждам, че върху нея е изрисувано албанско знаме. Над него надпис: UÇK… Рани от миналото са се домъкнали чак до тук.

Правим снимки за спомен. Спътниците ми са колкото уморени, толкова и одушевени. Лицата са доволни от успеха. Постижение си е… Вадят от раниците нещо сладко. „Зареждат батерии“. Венци също е видимо доволен от групата. Траверсът не беше лесен, но всички стигнаха върха. Изненадва с пореден бонус. На връщане към България обещава излет до каньона Матка. Там с корабче до пещерата Врело. Толкова награди! И от върха, и от Венци. А Венци ще добави по-късно още една. Пътьом, малко след Скопие, намира крайпътен рибен ресторант с развъдник. Настаняват ни на полянка до езерцето, от което ловят рибата. В беседка, построена върху висока дървена платформа. Нещо като крайбрежна наблюдателница. Такъв пържен шаран не съм ял от години…

Сядам до раницата на горното стъпало на заслона. Сега и краката благодарят… Разтегнат от слънцето, на хоризонта не му се вижда край. Мислите поемат в безбрежието. В някакъв миг се сещам за двамата окаяни от съня. Замислям се. Неспасяеми ли са? Шар сякаш нашепва: ако се затриете, така ще е. С его-математика. С безлюбие. Привижда ми се комичен лозунг: „Математиката - враг на любовта!“. Усмихвам се. Безлюбие. Бездетие. Без нас. Така учи Шар планина. Или който и да ѝ подсказва. Може просто да съм се уморил. Пък и – сънища…

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

205

1

REXX

01.04 2023 в 12:42

Ето една страхотна песен за Шар планина

https://www.youtube.com/watch?v=uT__qL_FeYo

А иначе съм потресен че върха и все още се казва Титов връх. Явно македонците са застинали в 1950 година и нямат никакво намерение да се променят.