Сага за дядото

Николай Братоев - Крижицки 17 февруари 2024 в 09:41 5460 0

руска гимназия

Снимка Личен архив

23 юни 1924 г. , ученици и преподаватели от Руската гимназия в София

Една пролет преди много години, със сина ми излязохме на поредната експедиция из града. Този път с велосипеди. Целта беше недалечна – да караме по алеята покрай булеварда и да стигнем право до планината Витоша, по-точно до Княжево, където трамваят има обръщало. Имаше и второстепенен план - да превземем някой баир като се изкачим с велосипедите нагоре, докъдето ни стигнат силите. Но всички схеми се провалиха от рукналия изведнъж дъжд. Наложи се спешно да се приютим в синята църквичка „Свети Великомъченик Пантелеймон“, която се намираше тъкмо по пътя ни малко над Околовръстното шосе, до което се бяхме дотъркаляли.

Хората тъкмо излизаха след приключилата църковна служба и подгонени от едрите капки дъжд бързо се разотиваха в различни посоки. Някои притичваха през двора и се шмугваха в малките еднотипни къщички, други пресичаха булеварда към спирката на трамвай номер 5. Апропо, тези къщички винаги са ми приличали на извънградски вили, строени по стандартите на 20-те или 30-те години на миналия век.

След време (няколко години по-късно) установих, че тези двуетажни къщички наистина са били вили, построени от строителното дружество „Балканъ“ и финансирани от руски емигрантски организации чак от далечна Франция. Даже след кратко ровене намерих семейни фотографии, заснети на същото това място в някоя от вилите, на които присъстват майката на прадядо ми в компанията на двама достолепни ветерани от руската царска армия. Така са описани на гърба - „1921, с двамата участници в Руско-турската война“. Отзад на стената виси календар с логото на същото строително дружество „Балканъ“. Всички присъстващи на фотографията лица са емигранти след революцията в Русия, намерили пристанище за последните си дни у нас, но за жалост не разпознавам никого от присъстващите освен лицата на роднините.

Но нека се върнем на онзи ден и дъжда, който тогава ни изненада, но и ни заведе при вилите. Портиерът на това учреждение за дементно болни хора явно ни забеляза и се раздвижи. Приближавайки се към нас, строго ни попита кого търсим. Казах му, че спасявайки се от проливния дъжд, случайно сме се оказали на това място. Но понеже така и така сме дошли, та може ли да ме информира дали има някой жив от руснаците, които са обитавали това място. Поясних накратко, че отдавна знам от семейните истории, че свекървата на прабаба ми и нейният брат Константин, както много други емигранти са обитавали това място. Било е някъде в средата на 20-те години на ХХ век. Помислих си, че дори и да кажа каквото и да е име или фамилия на пазача, те едва ли ще му подскажат нещо, защото тези хора, за които си спомнях, са били тук преди повече от 80 години и много отдавна са погребани и забравени.

Дъждът продължаваше упорито да се изцежда от небето. Портиерът ни огледа още веднъж от глава до пети и явно се смили от вида ни на мокри кокошки, защото ни покани и настани на дивана в неговата опушена стаичка. С удоволствие приехме този малък жест и временен приют. Щеше да ни се отрази добре малко да се подсушим. Човекът каза, че тук все още има един възрастен руснак и се зае с вътрешния телефон.

След около десет минути дойде белокос дядо с къса и добре поддържана бяла брада, захапал лула с дълъг мундщук – беше точно като изваден прототип от рисунките на холандските мореплаватели. Представи се като Сергей Гльокке. За пръв път чувах такава фамилия. Беше малко глух и се наложи няколко пъти да ме пита как се е казвал дядо ми и въобще кого очаквам да намеря на това място. Разказа, че той самият отдавна обитавал това място, но всички негови познати и дори някакъв съученик, когото заварил тук, отдавна са се споминали и преселили в другия свят.

Та кого търсех? Казах му фамилията на родата, а той се хвана за главата, каза едно „Ой ля ля! Виж ти!!“ Старческите му крака омекнаха и той приседна на дивана. Натъпка бавно и старателно лулата си и я запали. Въздъхна и започна да разказва. Оказа се, че двамата с дядо ми (и по-малкия му брат) са били в едно и също училище, а по-късно и като курсанти в немската школата за ускорени офицерски курсове в Сърбия – това в края на Втората световна война. После и тримата наивно се прибрали в България при семействата си, за да продължат живота си. Но, естествено, били арестувани и попаднали в лагери, като обвинени в колаборационизъм с германците. Така пътищата им в онези години окончателно се разделили. Не само техните, а и на семействата им – всички интернирани, както му е бил редът.

Дядото не знаеше за по-нататъшната съдба на никого от моите хора. Следваше да го осведомя. После той отново взе думата - след лагерите в Ножарево и Белене, някъде в средата на 50-те години, новият ми приятел разказваше, че го заселили в шуменския край без право да припарва до столицата и до областен град. Махнали и това „Гльокке“ от паспорта му – било много германско, оставили му само бащиното „Александрович“. Префасонирали го на „Александров“. И така на определеното от властите ново жизнено място и с новото си име започнал работа - като коневъд в завода „Кабиюк“. Впрочем този така наречен конен „завод“ съществува и до днес и изглежда е най-старият такъв у нас – бил е основан за отглеждане на товарни и щурмови породи коне за турската армия още през недалечната 1864 година, дело на дунавския валия Ахмед Шефик Мидхат паша, известен у нас и в Османските архиви като голям реформатор и строител за онова време.

Дядото изведнъж загаси лулата си, погледна часовника и ми се извини, че се увлякъл, а го чакала още много работа. Имал много натоварен график. Уговорихме се да намина другата събота, за да продължим разговора си, но преди да си тръгна се заинтересувах какъв може да е графикът на един повече от 80-годишен човек, живеещ в пансион, който трябва само да си гледа старините, да слуша радио и да се разхожда в градинките. Работата била следната: взимал от цветята, които собственоръчно засаждал и търпеливо поливал и отглеждал около алеите, както и в задната част на терена. Сетне ги носел на пазара „Красно село“, където криво-ляво ги продавал, а с получените пари купувал провизии. Към закупената храна слагал в торбата по нещичко (с разрешението на продавачите) от щайгите с бракуваните плодове и зеленчуци. Като пчеличка мъкнел всичкия този товар обратно в пансиона, после варял супи и готвел на котлона си в стаичката разни бързи картофени манджи с малко месо. И финално, по съответен график, минавал през стаите и дохранвал с лъжичка всички лежащи неподвижно старци, на които стандартният порцион не стигал и вечно се оплаквали, че гладуват.

Този човек, с необикновената си доброта, вършеше невероятни чудеса и сигурно много лежащо болни хора от сградите зад нас очакват с нетърпение неговото появяване. Затова реших да не го занимавам повече със спомените и дядо ми, приготвих се да си тръгна и двамата със сина ми подкарахме велосипедите обратно към дома. Така изглеждаше този ден, в който случайно или пък не, открих възрастния човек, истинска самоходна история, роден и живеещ в два века, а сега скромно обитаващ малка стаичка от 10 квадратни метра със сутеренен прозорец.

С нетърпение броях дните до уикенда, за да отида до пансиона и да се срещна със саможивия обитател. Най-сетне часът ми настъпи. Влязох в двора откъм църквата, седнахме на пейката и разказът на дядото продължи там, където беше прекъснал. Започна с кратка история на храма зад нас. Разказа как „Св. Великомъченик Пантелеймон“ е бил основан от офицери* от емигрантската белогвардейска диаспора, към която принадлежахме и двамата, които намират убежище в България след гражданската война в Русия през 1917-1921 година. По стените на храма е имало множество изключително стари икони, всички донесени в куфарите от Русия. За жалост след 90-те до иконите били обрани от крадци до последната. Сега в скромното помещение, с почти нов резбован иконостас, единственото останало старо и оригинално нещо беше една незабележима, вградена в стената миниатюрна икона на Исус Христос, останала извън полезрението на крадците. Що се отнася до сградите, то изначално всички тези архитектурни постройки в стил крайградска вила (около 6-7) са били наети от Съюза на руските военноинвалиди, а с времето надстроявани с още един етаж. Всичко това с финансовите инжекции и средства от клоновете на същия този Инвалиден съюз, разпилян по онова смутно време из цяла западна Европа, даже в двете Америки и Китай.

Разказът плавно премина към детските години на дядото с холандската брада и лулата - родителите му напуснали Русия веднага след революцията (1917) и така той се родил на остров Принкипо* в кал и мизерия. Останал много рано кръгъл сирак и така попаднал в България, където се оказал в едно сиропиталище заедно с други деца с подобна участ. Когато тръгнал на училище, всички деца в класовете били на различна възраст, имало и такива, които са били преминали много над нормалните ученически години заради мобилизация в армията или доброволчество. Така са учили и малки, и големи в доста смесени класове. Един от тях е бил бъдещият френски писател Гайто Газданов (Gaito Gazdanov). След няколко години той се преместил и установил в Париж, където се раждат цели девет романа и планина от журналистически статии.

Ще се отклоня да кажа, че у нас някъде след 2010 г. се появиха няколко произведения на Газданов преведени на български, например „Вечер при Клер“, „Призракът на Александър Волф“. „Пътища в нощта“* я класирам за мой фаворит, а самия автор го вписвам в първата ми десетка любими писатели. Впрочем на фотографията се вижда тъкмо смесеният клас от различни възрасти. Там са двама бъдещи професори, трима машинни инженери и Гайто Газданов – все скорошни звезди, а бялата врана е… дядо ми.

снимка: личен архив

Скоро тази Руска гимназия в град Шумен, както и останалите училища, основани за емигрантските деца, в провинцията са бил закрити поради липса на финанси. Действаща останала само Руската гимназия в София, но и тя била на ръба на катастрофата и оцеляла до 1925-1926 г. при доста особени сложности: заемала само следобедната смяна от 14:00 часа веднага след сутрешната смяна на българските ученици в зданието на „2-ра Мъжка гимназия“. Намирала се е на ъгъла на улица „Хан Аспарух“ и булевард „Царица Йоанна“ (Витошка).

На снимката се вижда сградата, преди през 30-те да я замени модернистичната сграда, позната ни и до днес с адрес бул. „Витоша". 59., личен архив

Ще се отклоня да спомена и няколко думи за нея - доколкото съм запознат, носи също така името „Цанковата кооперация“, защото министър-председателят Александър Цанков е обитавал жилище на 4-ти или 5-ти етаж. Друго, което отчасти си спомняше баба ми за Цанков е, че разминавайки се с него по софийските улици, го е виждала да се движи без никаква охрана. Но винаги плътно придружен от два огромни петнисти немски дога. Така е - видът на тази порода е достатъчно внушителен и респектиращ. Е, представете си политическата персона, известна с прякора „Кръволокът“ в добавка с двете породисти кучета на улицата. Като стана въпрос за кучетата на Цанков, изглежда в друг период е имал немска овчарка, която кротко е придружавала професора дори на лекциите му в Университета и когато някой студент се изправял да попита нещо - кучето ставало в готовност да скочи срещу стърчащия човек и започвало да ръмжи. Изглежда след това в залата не е имало повече въпроси.

Но да се върнем към сградата на училището и неговите възпитаници от емигрантските семейства: всички в гимназията на ул. „Хан Аспарух“ носели задължителна униформа – момчетата черни панталони с кожен колан и черни сатенени ризки (типични за руските училищни униформи преди Революцията) и шапки с твърда козирка с метална значка, представляваща буквите „СРГ“ разположени между два житни класа, тоест „Софийска руска гимназия“. При момичетата същата гимназиална значка е била закрепена върху черните им баретки, а униформата им се състояла от сатенени черни престилки с бели якички, бели блузи и завързана само по определен начин голяма черна панделка. Финансовата криза обаче се отразила и на благодетелите от чуждестранните емигрантски фондации на гимназията, които през 1926-27 г. намалили субсидията, което наложило класовете да бъдат преместени в сградата на училище „Васил Априлов“ (на ул. „Оборище“, което е там и до днес). Междувременно и българските ученици мигрирали от сградата на „2-ра мъжка“ на ул. „Хан Аспарух“ в новите помещения на построеното 22-ро училище, което съществува и в наши дни.

През 1931 г., около 13-14 годишен, Сергей е бил един от избраните от инициативния комитет четирима отличници с добър успех, знания и рецитиране на стихотворения на чист български език в официалната делегация, която отивала до Демирхисар (Гърция) да препогребе на костите на Димчо Дебелянов. Както знаем, поетът е загинал през Първата световна война, а гробът му се е намирал в двора на българската църква в Демирхисар (днешното Сидирокастро). Тогава погледнах очите на стария човек - бяха се напълнили със сълзи при далечния детски спомен за този тържествен миг. Апропо, акцията на комитета наистина успява и костите на поета са пренесени в България.
……………….
Още на другата ни среща започнахме с дядото да обменяме книги. После при следващите уикенди някои му ги връщах, други оставаха за дочитане, а той ми даваше и някои нови. Историите на живота му, разказани на онази пейка, патилата и митарствата от град в град се сипеха като сняг. Някои от тях записах в тефтерчето си, други съм забравил, трети са на аудиозапис, но от време на време си спомням по някой епизод и един ден наистина ще седна да въведа ред в хаоса. Но най-главното, което успяхме да направим за краткото ни приятелство бе, че открихме един отдавна изчезнал човек.

Как стана това чудо? През една от седмиците получих поредната порция книги. Между тях бе една със спомени от войната, издадена от емигрантската руска диаспора в Бразилия, Аржентина и САЩ. Зачетох я с интерес. На последните страници имаше кратка биография на повечето оставили спомените си в този сборник, подредени по чин и звание, придобито в германската школа в Сърбия. Имаше данни за всички. Повечето бяха заминали от Европа след войната и приютили се в тези държави. Забелязах две-три познати имена, които подлютиха любопитството ми – името на дядо Сергей, моят дядо, на неговия брат и на изчезналия баща на моята леля (Александър К.). Реших да задържа още малко книгата, в случай че ми потрябва за повторен прочит на някои житиета - битиета или адреси. Междувременно скицирах едно кратко послание, което след дни преведох на английски, немски и руски. Залепих марки и го изпратих по старомодния начин – по крилата на пощата, разпращайки го до редакционните адреси посочени в книгата. В белите пликове беше сложено писмо с кратко описание на съдбата на човека, когото търсим, компилация от няколко датирани снимки, принтирани на хартия, резюмирана история как е попаднал в България, какво е учил и работил до 1943 г. Накрая и последните моменти покрай семейната кореспонденция и фактът, че е решил да не се връща като другите в България след войната. Общо взето писах, че от 50 години търсим усилено бащата на леля ми чрез Червен кръст и какви ли не още организации. Бях добавил и нашите домашни телефони.

Същата седмица заминах за Черноморието и оставих историята да отлежава с надеждата скоро да получим някакво известие. Точно след две седмици получих съобщение, че дядото от дома в Княжево се е преселил в по-добрия свят – блъснат от автомобил на булеварда, когато се е прибирал от пазара. Валяло дъжд привечер, а той вероятно пресичал, улисан в мислите си, в така нареченият си „график“ да посети своите лежащи питомци. Натъжих се много, сякаш бях изгубил много близък човек, който ми беше и нещо повече от приятел. Стори ми се, че сякаш с неговата кончина се прекъсна и единственият мост с миналото.

След два месеца получихме няколко писма от членовете на редакционния съвет на въпросната книга, както и една картичка от Холивуд – от някакъв дядо, комуто предали едно от моите триезични послания. Пишеше, че познавал издирвания човек, бил с него в Южна Америка, само че към момента нямал никаква информация за него. Все пак имал предвид някого, който може да знае нещичко. Непознатият от далечната слънчева Калифорния обещаваше да предаде щафетата нататък. Тази картичка разведри очакването на новините и малко тъжната картина, породена от кончината на дядо Сергей. Тъкмо се чудехме дали уравнението с многото неизвестни по издирването на нашия роднина някой ден ще се реши, когато изведнъж получихме писмо от... един от двамата му сина родени отвъд океана! Явно холивудската формула от картичката проработи! Оказа се, че човекът, когото издирвахме през годините, е създал ново семейство в Южна Америка, а по-малкият син, от когото получихме известието, е живял с родителите си до тяхната кончина и очевидно е знаел историята на живота на баща си от игла до конец.

След година братът на леля ми кацна на софийското летище. Прекарахме чудесно време с него и съпругата му. Подарих му снимки на баща му от неговата младост – оригинали и компилации. Синът никога не беше виждал татко си като млад, защото след войната заминал от Европа за другия континент без да се обърне назад, зарязвайки всички, всичко, както и миналото си тук. 

Книгата на дядо Сергей е на почетно място на шкафа ми, полегнала пред няколкото стари семейни снимки. Поглеждам я всеки ден и ми идва една и съща мисъл - че от малките неща като нея понякога стават големи чудеса.

*армията на генерал Врангел

*“Chemins Nocturnes” – френската версия на заглавието „Пътища в нощта“ от Гайто Газданов, смятан за руски писател и издал първоначално романа си на родния език в Париж.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник" и "Стъпки". Книгите може да бъдат закупени в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови