Беше огромно дърво – круша, с нарязана кора и клони, които скриваха цялата планина. Всяка година раждаше като луда, жълти, страхотни плодове. Рано, когато тревата беше сребърна от роса, аз се мятах на клоните, напълвах торбичката, после триех с памучна кърпа крушите, за да излезе напред златото им, подреждах ги в щайга и сядах на пътя, още преди работничките във фурната да тръгнат за първа смяна.

– Тука ли си, лисиче?

- Тука съм, како – казвах. - Няма ли да си купиш крушка? Само двайсет стотинки.

И жените си купуваха - всички до една, някои по две круши - джобчето започваше да звъни като камбана. Това бяха моите стотинки и ги събирах да видя света. Знаех, че светът започва зад баира, по който се катереха пътят и слънцето заедно, защото и те искаха да видят откъде почва той. Тате беше заминал за света и всяка сутрин, когато слънцето се връщаше оттам и идваше при моята круша, аз знаех, че е виждало някъде тате. Мама също бе отишла по света. Един следобед, тъкмо когато ставаше студено, тя ми каза – „Върни се Ано, ще настинеш. Вземи тия вафли.” Аз въобще нямаше да настина, защото крушите на моето дърво грееха и ме топлеха. Бяха грамадни като луната и много по-жълти от нея, а това означава, че е юли. При мене винаги беше юли, а през юли никой не настива.

-Ти ги вземи, мамо - казах й аз. - Нали ще ходиш по света, там сигурно няма вафли.

Колко ли бе страшен светът оттатък баира? Бях решила някой ден скоро, когато събера един чувал стотинки и аз да отида там – мислех си, че светът е нещо като стая и там ме чака тате. Беше ми обещал акордеон. Често сънувах, че свиря, сънувах акордеончето, което бях виждала в магазина и свирех - а крушите, като ме чуеха, сами падаха в торбичката ми. Мама ми остави кутията с вафлите, една кола се показа, взе я и тя замина за света. Аз останах на пътя при моите круши и се молех светът по-бързо да свърши, за да се върне мама, после тате с моя акордеон. Цял ден чаках на пътя, светът не свърши и никой не ме извика за обед, защото баба я болеше главата.

Заедно почакахме да й мине, аз й пеех песничка, но я пеех наум и наум й свирех на акордеона, който тате щеше да грабне от света и да ми го донесе. Стоях на пътя и си пеех наум за онова място зад баира, където мама никога не тръгва с оная кола или ако тръгва, си взема две вафли и ми казва – „Утре ще си дойда.” Аз знам кога е утре.

Утре е, когато няма никой край безкрайната круша на дядо Григор, пълня си торбата и никой не казва – „нахално дете” или „напаст недна!”. Всеки ден правех по една стъпка по-нагоре към баира. Аз и слънцето се катерехме заедно - аз отстрани по пътя, но не съвсем, защото някой лош човек само това чака: да види глупаво хлапе като мен и да му изпие кръвта. Баба, когато не я болеше глава, казваше, че по пътя бродят върколаци и пият кръв. Аз също видях няколко върколака зад ябълките и като минавах край тях им рекох: – „Кръвта ми не е хубава, върколаци. Мама щеше да ми купува витамини, но отиде по света и сега в мене няма нито един витамин. Аз не ям сирене, заклахме козата, изядохме я и няма сирене.” Те не ми изпиха кръвта, затова заедно със слънцето продължавахме да се катерим - то отгоре, върху облаците, аз отдолу, по асфалта.

Събрала съм доста парички в джобовете, ще си купя билет до света – сигурно не е голям тоя свят, щом се побира в нашия телевизор. Пусках го и гледах по цял ден, докато баба я болеше глава - дано видя някъде тате как носи в една ръка акордеон за моя рожден ден. Дано видя някъде мама - да й кажа, че съм изяла вафлите и много пазя кутията. Казвам на кутията всяка вечер – „Лека нощ, мамо”. Щом ти ми я даде, значи кутията е за спомен. Спомен според мене е човек да помни кога узряват крушите. „Добър ден” - казвам и кутията ми се усмихва. На нея има едно момиче - аз го нарисувах с молив. Това момиче съм аз.

Баба каза, че рождения ми ден ще дойде, когато пресъхне реката – това ще стане в най-голямата жега. Аз всеки ден я чакам да пресъхне, докато продавам круши на жените от фурната. Мама от кутията ми се усмихва наум – тя всичко прави наум, за да не я чуват хората и да не й се смеят. Добър ден мамо. „Баба ти умря”, така каза комшийката Аз не знам какво точно означава това, сигурно и баба е тръгнала по света, защото не я виждам в къщи. Не знам къде да я търся, рових - под крушата, в шкафа и в кухнята. Щом някой замине за света, кой знае кога ще се прибере. Само дано по-скоро пресъхне реката. Тогава е рожденият ми ден, а баба нали каза, че тате ще ми донесе акордеон и аз ще свиря на жените, които отиват на работа във фурната. Една от тях, леля Неда, понякога ми дава кравайче съвсем без пари, аз винаги отчупвам къшей на кучето Гашко - той се върна от света и ходи след мене, за да ме пази от върколаците.

Здравей мамо, казвам на кутията, аз не трябва вече да бера крушите - дядо Григор ги пази за ракия, но аз не обичам ракия и бера. Някъде към трийсет и осем часа следобед, когато слънцето е голямо колкото капачка от бирена бутилка, аз пак продавам круши на жените - те си тръгват от работа, а аз мога да познавам само двайсет стотинки, но те ми дават и по-големи стотинки. Щом напълня кутията от вафли, ще .натрупам достатъчно пари за билет и ще дойда при тебе. Понякога обаче така ми се прияжда шоколад, че взимам една шепа пари и тичам до будката на автогарата. Жената ги брои един час – един час е времето, през което така искам шоколад, че небето се люлее, я тя брои ли брои. Някой път шепата ми била малка и парите не стигат, друг път ми връща стотинки и аз за благодарност й пея на ум оная песничка, дето ти ме научи, мамо, преди да си заминеш за света. Почти съм покрила дъното на кутията с пари!

Мамо, взе ме Неда, оная жена от фурната. Тя има само един гардероб и хич не я боли глава. Много е уморена, но ми разказва приказки. Не трябва повече да ставаш преди петлите и да береш круши, Ани, казва. Аз ще ти купувам гевречета, ще ти правя манджа с картофи. Тя не знае, че искам да напълня кутията и да стигна до света при тебе. Като завали дъжд е най-лошо. Реката въобще не пресъхва и кой знае кога ще дойде рожденият ми ден.

Ела да видиш, каза ми Неда - тя живееше сама като нашия Гашко, кучето, което ме пазеше от върколаци, преди и баба да тръгне по света. Виж ти чудо – реката пресъхнала! Неда ме заведе много далече - зад пощата – там зееше грамаден ров и в него нито капка вода! Значи имам рожден ден!

-Да, имаш - рече Неда, усмихната, като че реката бе пресъхнала заради нея и рожденият ден бе неин, а не мой.

- Значи мама и тате ще си дойдат от света?

-Да, със сигурност. Ти само легни да поспиш следобед и после ще видиш.

Когато се събудих, на масата имаше акордеон - малък, с кантове, целият от злато.

- Тате ми го е донесъл! – извиках.

Имаше и рокличка – мама ми я е купила, реших веднага. Но защо, лельо Недке, рокличката е същата като онази, дето аз и ти гледахме в нашия магазин?

- Защото и ние сме свят, момичето ми - каза Неда. - Майка ти и баща ти идваха, докато ти спеше, после пак заминаха по света.

-Ами реката? - попитах аз и скочих. Пресякох моста и що да видя - реката течеше ли, течеше.

Рожденият ми ден бе свършил. Нямаше слънце, добре, че жълтите круши грееха на дървото, та бе светло и топло като през юли.

————————————————————————————————————————————–

ЗДРАВКА ЕВТИМОВА е родена в Перник на 24 юли 1959 г. Завършила е английска филология в Университета „Св. Св. Кирил и Методий”, Велико Търново. В България са публикувани 4 нейни сборника с разкази и 3 романа, като романът „В студената ти сянка, лейди” печели награда за съвременен български роман на Фонд „Развитие” 1999 г., а романът „Четвъртък” – наградата на Съюза на Българските Писатели през 2003 г.

Сборникът й с разкази “Bitter Sky” (“Горчиво небе”) е публикуван през 2003 г. от издателство Skrev Press, Великобритания. Същото издателство издава през 2007 г. сборника й с разкази „Госпожица Даниела” (“Miss Daniella”).

Романът на Здравка Евтимова “God of Traitors” (“Божество на предатели”) е издаден от Books publishing, Тексас, САЩ през 2008 г.

Сборникът й с разкази “Някой друг” (“Somebody Else”) е публикуван през 2004 г. от издателство MAG Press, Калифорния, САЩ, и спечели наградата за “Най-добър сборник с разкази от утвърден автор”, издаден от издателството през 2005 г. Този сборник е номиниран за американската награда Pushcart. През 2008 г. издателство Astemari, САЩ публикува нейния сборник с разкази “GoodFigure, Beautiful Voice”. Издателство VOX HUMANA, Канада/Израел, публикува нейния сборник с разкази „Блед” и други постмодерни български разкази” (“Pale and Other Postmodern Bulgarian Stories“) през 2010 г. През 2012 г. в САЩ бяха публикувани два сборника на Здравка Евтимова „Стари коли и други разкази“ (“Carts and Other Stories”) Fomite Press, щата Върмонт, и „Време за косене и други разкази“ (Time to Mow and Other Stories”) All Things That matter Press, щата Мейн.

Разказът й “Твоят ред е” е един от десетте наградени разказа в световния конкурс за къс разказ на тема “Утопия 2005” в град Нант, Франция. Този разказ е включен в антологията “Утопия 2005 – Десет писатели от цял свят”.

Разказът й „Васил” е един от десетте разкази, спечелили в конкурса за къс разказ от цял свят на радио BBC, Лондон за 2005 г.

Разкази на Здравка Евтимова са публикувани в литературни списания и антологии в 27 страни по света.

Още по темата

01/05/2013

Нашите автори

Вано

24/04/2013

Нашите автори

Моливче

17/04/2013

Нашите автори

Остро

10/04/2013

Нашите автори

Най-доброто момиче