Quantcast

Res XXII: Пффф

Ивайло Цветков Последна промяна на 11 май 2016 в 21:30 13494 0

Принс от самото начало сякаш планираше вид self-centered кросоувър. Първите му два албума се подчиняваха на “модното” – танцувалния прото-R&B и глада за тежка, романтична баладичност. В същото време, той на практика придърпа полифоничните синтезатори на “прото-електрониците” в комерсиалната попмузика, които заместиха хармонизиращите брас-партии на черната Мотаун-естетика. (По-късно, разбира се, той ще си служи и с грандиозна духова секция, заради чийто аранжимент самият Майлз Дейвис ще го нарече “новият Дюк Елингтън на нашето време”.) Да не говорим за китарната му гениалност, която се чува още в “Why You Wanna Treat Me So Bad?”, както и факта, че към всичко това той добави андрогинната си сценична персона, която отначало шокираше, но след това се превърна в staple. (Спомнете си “I Wanna Be Your Lover”.)

***
Ако смятате, че КОЙ залязва, think twice: империйката на Пеевски си е непокътната. Единствената разлика – пробутана от самия премиер на средния, обгазен от дирижирани медии българин като “той си отива” – е много проста: “спряха” го от поглъщане на още парчета от КТБ.

***

Постепенно светът (още в средата на 80-те, но дори метасветът на Тwitterati-те днес) осъзна, че Принс не е просто чудовищен китарист, мултиинструменталист и специфичен певец, а и велик композитор. И с течение на същите тези 80-те, се превърна в попинтелектуалец.

***

Принс продължи старата идея за концептуални поп-албуми и в този смисъл е нещо като – the sacrilege, the sacrilege! - наследник дори на Sgt. Pepper или Freak Out!. В същото време, неговият фюжън от поп, соул, фънк и какво ли не разпалваше либидото: особено с онзи невротичен фалцет, който винаги подсказваше за извънмерно еротично удоволствие.

***

КОЙ ще бъде новият Пеевски, хем касиер, хем нещо като CEO на модела? Имаше и има различни “кандидатури”, но аз лично бих “сложил” на разградския Флорентино Перес - Домусчиев. В момента тече “рефинансиране” на поувехналите му начинания с бюджетни средства. Т.е. очаквайте скоро нещо като “зомби Кирчо”, който се изравя сам от “гроба” като в Thriller, само че с ваши пари.

***

Изборният кодекс: това, което имаме като бай Ганьо, не иска некви отворковци от Запад да му се месят в игрите и изборната машина.

***

Впрочем на икономическия изгнаник у нас възмутително се изгражда образът на човек, който се отрича, отдръпва се и се таи, примирен със съдбата си, с участта си на отломка. Българският емигрант, ако изобщо можем да обобщим, се люшка между злощастието на изгубения “дом” и хюбриса на по-доброто съществуване, злорадството на успелия. Т.е. много често този успех вътрешно се валидизира чрез неуспеха на “оставащите”. И това води до инфлация на скрития, непризнат ужас на “оставащите”.

***

В последно време винаги съм мислил, че в сублимацията на обикновената простотия, кристализирала във власт, имаме само един недостижим шампион. Но след публикуваната стенограма от заседанието за промените в ИК ми се струва, че имаме нов победител – “булгар, булга-ар”-ът Валери Симеонов. В сравнение него бившият шампион на моменти звучи по-мъдро и от Клеки-Петра.

***

Симеонов е в състояние дори да обогати типологията по Майерс-Бригс, но най-вече е пример за “омаготворяване” на личната си баналност чрез националпопулизъм.

***

My dears, the unspeakable vulgarity.

***

При ПФ (който аз, когато не съм в настроение, наричам “Пффф”) въобще не става въпрос за никакво чуждестранно гласуване и никакъв Изборен кодекс. Става въпрос за нещо много по-жалко: при коалирането ПФ получи НЕК, за да се захранят, но НЕК се оказа в тежко състояние и там няма какво да се яде. Фигуративно казано, Борисов обеща на ПФ поне единия заден крак на агнето, но в крайна сметка получиха предимно зелена салата с репички. Hence, циркаджилъците около кодекса и заплахите за излизане от коалицията.

***

Това леко прилича на сделката за БТК: там се “основа” цял олигархичен консорциум, който да я глътне чрез двамата братя и “златната ябълка” Спас Русев; но сега некви неприятни англичани нещо слагат крак на въпросната сделка.

***

Как никой не се сети, че кръстът на Исус – според римската подигравателна традиция, още от Републиката - е вместо престол? По същия начин, по който римските войници Му слагат трънен венец вместо царска корона, за да Му се подиграят, че бил “цар на юдеите”?

***

Междувременно: говорим за гербаджийски списък от уж “техни”, дело на мегалофрена Цветанов, които трябва да бъдат “бушонирани” – ама лекичко, колкото да се хвърли прах в очите на масите, докато се имитира борба с корупцията. Нещо като пътищата – вместо 30 см асфалт (примерно), 20 см – за да има после лапане и от ремонтите.

***

Вторият мандат на ГЕРБ: повече опасни завои (curve pericolose, повечето от тях - a sinistra), отколкото по прекрасното рубенсово тяло на Лили Павлова.

***

В суматохата около промените в Изборния кодекс се изгуби нещо важно: че прагът от 4% всъщност пази статуквото. Никой дори и не се сети да подложи на критика тази наглед дребна безсмислица.

***

Измамените камилчета в сериала “подаръци ще има за всички от сърце” се оказаха ДБГ, които също получиха леко, така, данайски дар – образованието. Но за беда съответната програма (“Наука и образование за интелигентен растеж”), от която чакат реколта, все още не е верифицирана от Брюксел. А пък вече почнаха да подменят “апарата” със свои назначения. Засега им остава да ядат боб и да се уповават на Сун Дзъ с неговото предписание за търпението.

***

Уви, критиците и протестиращите срещу модела #КОИ приличат малко на феновете на “Еспаньол” – и по брой, и заради техния гениален leg-pulling плакат “Shakira es de todos” в каталунското дерби. Докато премазващото статукво си ляга с нея.

***

Не забравяйте обаче и онези великолепни граждански графити в Сиудад Хуарес, една от наркостолиците на света: ¿Y si traficamos amor?

***

Трудно е да се обобщи каквото и да било за Принс - pop prodigy, funk lord и т.н. Да опитаме обаче с най-великия му опус – рок-операта Purple Rain, и с факта, че саундтракът към този филм е продал над 25 млн. официални копия. Самият филм, разбира се, е напълно негледаем – бледи актьорски опити, осемдесетарско cheesу позиране и т.н. Но е велик заради музикалните изпълнения на “The Kid” – например “When Doves Cry” и “Let’s Go Crazy” (Принс дори спечели “Оскар” за Best Original Song Score). Междувременно, дребничкият гений тогава сложи на картата минеаполиската музика, т.е. Twin Cities music – включително Zen Arcade на гениалните хардкор-пънкове Хъскър Дю и Let It Be на Дъ Риплейсмънтс (а Пол Уестърбърг сякаш е писал “Androgynous” тъкмо за Принс). Самата песен “Purple Rain” пък е в състояние да просълзи и най-коравите сред нас.

***

Проблемът с българската съдба: липсата (или загубата, някъде при комунистическия експеримент) на християнско морално faire de nécessité vertu. Когато го няма, всичко априори почива на погрешна теза.

***

Класическа българска приказка, като онази за медената питка. Няма шансове да бъде изучавана в пети клас, но ето: имало едно време един, който спрял поръчка за магистрала. Но той бил жертва на безотказния си гаргантюански апетит (нещо като последния Плантадженет Ричард III, който от гроба “спечели” титлата на Лестър Сити), затова разработил лека схемка – спряната поръчка не само нямало да издържи в съда, ами придворните му щели да получат десетки милиони като компенсации, от които – и това било условието – да го почерпят с едно 60-70%. И така всички заживели щастливо. Но демонът на алчността никога не затваря очи - на всичкото отгоре щяло да има и още по-нова поръчка и още по-нова схемка. Всичко това, разбира се, не е вярно – ma se non è vero, è ben trovato, това им е хубавото на приказките.

***

Принс първоначално предлага на Стийви Никс (русата от Флийтууд Мак) да напише текста на “Purple Rain”, но нейният отговор като че казва всичко: “Прослушах я, гениална 10-минутна песен, и се изплаших, че няма да се справя”. Днес приемаме, че филмовата персона на Принс – The Kid – пее за проблемите си във връзката си с Аполония (изиграна от едноименната Аполония Котеро), любимата му във филма. Но Лиса Коулмън, клавиристката му в началото на 80-те, казва, че според нея Принс има предвид нещо като ново начало – purple, в смисъл на небето при изгрев, и rain, дъждът, който ни очиства от всичко лошо. Каквито и да са конкретните обстоятелства, хладният романтик в мен смята, че това е една от трите най-велики поп-песни изобщо. (И в добавка, едно от най-великите китарни сола.)

***

САЩ и ЕС не са ви виновни, че избирате модела #КОИ. Носете си кръста и стига мрънканици. В крайна сметка, заприличвате на така любимия си ромски етнос – смятате, че ви се дължат права и привилегии, без да имате принос.

***

ЦГМ в София, едно строго гербаджийско “предприятие”, тип “хранилка”, би трябвало да е отделна cause célèbre. След онова “бушонче”, което изгърмя, процедурата за голямата концесия за спирките на градския транспорт си тече – и тръжната й документация се подготвя от юристите на... “Лафка”. Това е толкоз просто и логично.

***

Ето и нещо за по-дълбок размисъл. Мъдрото въздържание на Сократ и до днес разпалва по-големия ум; но дали разбирате сократическата революция, откритата война с тогавашния вариант на разум? Едновременно мъдър и импровизиращ, Сократ ни се надсмива и до днес; ние се люшкаме между рационализма, детерминизма и капитулацията пред революционния демон. Ницше, впрочем, смята този сократически избор за нищожен, дори се глуми с него, смята го за нещо като философски комедиен скеч.

***

Или сте вид антидетерминисти, които вярват в свободната си воля и че влияят на собственото си битие, или не сте. Не е толкова сложно.

***

Сократ, впрочем, е първият философ, който говори за силата на случая, и поставя въпроса за искреността. С други думи, това означава, че всички сте жертви на случайното, но въпреки това можете да постъпвате искрено. Особено в днешна България, в която нагонът за “fast relief” изцяло заменя трудния път на познанието.


***
Принс: iconoclastic trickster, който промени попмузиката, докато всички се кланяха на по-традиционни икони като Майкъл Джаксън. С други думи, Принс за 80-те беше като Боуи за 70-те.

***

Но да не забравяме най-важното - че под цялото това “етикетиране” имаме гениален музикант. Най-добрите му песни, подобно на купища черни артисти преди него (Джеймз Браун, Стийви Уондър), са микс от the sacred (госпелът) и the profane (сексът). Но и това не го обяснява достатъчно: той промени отношението към расизма и хомофобията в попкултурата, чрез особен вид фюжън-соул. Над 30 албума, пет саундтрака, три главни роли, купища видеоклипове (част от които режисира сам), продуцент на десетки албуми за други артисти (Шийла Ий, Шийна Ийстън, Мейвис Стейпълс, Ванити, Дъ Мери Джейн Гърлз, и най-вече, Дъ Тайм)

***

Малцина в историята на поп-а са толкова велики композитори, едновременно celebratory и reflective. Той можеше сам, в студиото в Пейзли Парк, да изсвири всички партии и да изпродуцира албум – единствено с помощта на добре подбран звуков инженер.

***

Като цяло, поп-артистите си избират вид профил – примерно или отхвърлят света, за да се превърнат в нещо като трагични герои (Кърт Кобейн), или се опитват да завладеят низините (Спрингстийн), или пък просто са толкова “извънземни”, че превземат всичко. Принс избра третия “вариант” - служеше си с градската черна музика (и black gay attitude), но някак я филтрира до бялата midwest-култура, за да стане идол на всички. Оттам го разви до гениална двойственост - male and female, gay and straight, black and white – за да стигне до висините на нещо като универсалистка,“черно-бяла” попмузика.

***

Гласът му? Фалцет, който препраща към класическите бели crooners, тип Слай енд дъ Фемили Стоун (“Don’t Call Me Nigger, Whitey”) или Мел Торм, но и на моменти raspy като онзи на Дейвид Ръфин.

***

Разбира се, Принс не беше “политик” или preacher, ако сте го слушали внимателно – единствено в
“Ronnie, Talk to Russia” (1981, в която се пее за Рейгън и “Star Wars”), и “Sign ‘O’ the Times” (1987, в която се говори за наркотици и бедност) се чува нещо подобно. Но той беше “политик” в друго измерение – стана идол на всички още в началото на 80-те, далеч дори преди ние в България да го чуем. Не подозирахме за “черно-белите” проблеми в САЩ, свързани с музиката му, както и за “стратегическата му дълбочина”. Чак сега феновете като че проумяват текста на “Controversy” от 1981: “I just can’t believe/ All the things people say/ Controversy/ Am I black or white?/ Am I straight or gay?/ Controversy/Some people wanna die/So they can be free.”

***

В края на живота му вече нямаше елегантен синтез от черен соул и бели китарни сола; сякаш беше изгубил великия си insouciance.

***

Но да не бъдем твърде опечалени. Както той сам казва в началото на “Let’s Go Crazy” (1984): “You dearly beloved, we are gathered here today to get through this thing called life – and electric word, life; means forever, and that’s a mighty long time”. Принс не само “премина през живота” – той, в един мета-смисъл, го промени. Затова да му кажем: sleep tight, you eternal, licentious androgyne of a music genius.

Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.