Радан Кънев (част III): Москов, Вълчев, Хюм и новият проект

Ивайло Цветков Последна промяна на 12 март 2016 в 16:30 14762 0

Ивайло Цветков

Когато Аснар дойде на власт в Испания, каза - най-общо - “не мога да нарека себе си десен, защото в нашата страна това означава, че съм обвързан със селските католически ценности. Народната партия трябва да бъде реформаторска партия от центъра, защото ние имаме страшно много работа за вършене”. Което някак подсказва следващия въпрос – новият ти проект, макар все още само контурен, консервативно-прогресистки ли е? Или неволно leftist-ска, либералистка ала-бала, която ще ни замерва с клишето за “пазарния фундаментализъм”?

Аснар е добър пример за ново, не архетипно дясно мислене, но споделям до голяма степен и консервативно-прогресистките ти десни ценности, за които говориш. Все пак, нека да оставим засега новия проект на мира, докато придобие телесност – и обещавам да го изговорим, когато трябва. Засега да кажем просто, че е за хора, които виждат нуждата от еволюционна промяна. Всичко е серия от избор след избор и никога не можеш да знаеш предварително. Трябва да се внимава и да се учи. Имаме зловещ исторически пример – в първите дни на 1933 социалдемократите в Германия категорично отказват коалиция с партията на католическия център (основата на бъдещите християндемократи), на базата на лични идеологически противоречия. Това води до нови избори.

На които Хитлер и NSDAP обаче не печелят мнозинство, да бъдем точни.

Но, забележи, в следващия момент компромисът, който не е направен между социалдемократите и Zentrumspartei, се случва между Zentrumspartei и нацистите. Центристите отказват да участват в управлението, но дават гласовете си, за да има правителство. Т.е. ние виждаме един отказ от компромис, който има своите основания, но е катастрофален - и едно съгласие, което сигурно има своите основания, но е катастрофално. Едно след друго. Такива неща преобръщат историята и те често пъти са въпрос на избор на един отделен човек.

Да не забравяме, че по същество проблемът с избора си остава онтологически. Ти ще кажеш, “да, ние винаги имаме избор и зависи от нас”, но някак си това не се възприема като присъщо в България. По-скоро дори се самонасажда впечатлението, че няма никакъв избор. Особено при този политически impasse в момента.

То е така. По тази причина всеки човек в политиката има някакви граници, надявам се - или поне трябва да ги има. Т.е. трябва да е способен на компромиси до определена граница и неспособен да прекрачва някакви линии. Примерно случаят на разтурването на нашите отношения с ГЕРБ беше много ясен – ние участвахме в управление с тях, което за нас е много трудно решение под условие.

Кои “вие”? Това е въпросът.

ДСБ.

Той и Петър Москов е член на ДСБ.

Аз затова казвам, че всичко накрая опира до личен избор.

Хайде да бъдем честни. “Вие” сте ти и част от Гражданския съвет – Гроздан, Пепи Славов, Мартин Димитров. В по-широк смисъл – може би и ген. Атанасов. И горе-долу е това.

Може би си прав. Но тъкмо ние поставихме условие пред целия РБ. И то беше пълноценното провеждане на съдебната реформа. Това условие беше свързано с т. нар. “исторически компромис”. В момента, в който си поставил условие и то бъде нарушено - и ти продължиш да подкрепяш властта, - това вече е друго.

Т.е. ти си в състояние на перманентен компромис, така да се каже. Вече не и исторически. Защото постовете, заети от хора на ДСБ, изглеждат непоклатими.

Когато няма ясни условия, си е подчинение, а не компромис. Тъкмо заради това аз се разграничих - в лично качество. И понеже настояваш за новия проект: “партия” означава да има много солиден екип утвърдени личности, експерти в различни области, хора, които в много области са по-добри от лидера си – това е смисълът, това е екип. Дали ще успея да изградя подобно нещо? Не знам, но в момента изцяло работя в тази посока, и, за разлика от други хора, аз ще помагам на другия, а няма да водя сам някаква мини-дружинка.

Т.е. това е добре описаният още от Хюм дисперзен модел на властта - срещу централизирания, лидерския? Номинализмът на Хюм – “сами по себе си, абстрактните идеи са индивидуални, макар че винаги има опасност да станат и общи - в качеството си на разпръснати представи”?

Ти знаеш по-добре философски – аз знам само, че трябва да е ясен екипът, да е ясно, че там има силни хора в експертността, в икономика, в правосъдие, в отбрана, във вътрешен ред, във всички важни сфери за хората. Нали не можем да си представим един човек, който съчетава познания и политически умения във всички тия сфери? За да не се стига никога повече до двата кабинета на Бойко Борисов - министри да се търсят по ниските етажи на изпълнителната власт.

В момента върлува теория, че Москов, укрепнал финансово чрез министерстването си и с решителната подкрепа на Борисов, ще изземе властта в ДСБ – възползвайки се от твоето самоостракиране. Че и дори ще стане новият лидер. Коментирай.

Нали знаеш, че следя медиите, забелязах тази "теория". Имам и своето обяснение откъде тръгват тези слухове. На #КОЙ му се иска да създаде самосбъдващо се пророчество. И слуховете не тръгват от ДСБ - хората в ДСБ познават устава си. Т.е. това са глупости.

По-сериозни неистини изрече премиерът Борисов. Но получи отговор и от мен, и от двама достойни мъже, които недостойно намеси в политическия разговор помежду ни. Имах възможност да изчистя темата в личен разговор с него. Надявам се, няма да се повтори.

Добре, представи си за момент, че ДСБ – или новият проект - управлява с мнозинство и ти си премиер. Изброй няколко спешни действия.

Не ми се говори в спешните порядъци. Но все пак има неща, които са задължителни. Първото е консолидирането на мнозинство за много сериозна промяна в прокуратурата, но това беше част и от предишния ни разговор. Второто е радикална акция по прочистване на службите, защото в тях има много читави хора, но те са “запушени” от хора некадърни, корумпирани, и често пъти с достатъчно сериозни основания за връзки с чужди служби. Както казва един приятел, партийните секретари на предприятията и на администрациите в България и ЗКПЧ-тата в армията станаха шефове на отдели “Човешки ресурси” след промяната (смях). Просто им се промени името, а не длъжностната характеристика. При всяко положение, много бързо – стига да има воля и смелост - може да се осъществи административна реформа и електронизация на управлението. Тук искам да подчертая, че Румяна Бъчварова с екипа си свърши страхотна работа, но в същото време не вярвам, че ГЕРБ има волята да наложи тази реформа.

Но и още нещо: по моему дори част от симпатизантите на ДСБ не те подкрепят. Представи си как изглежда отстрани, съвсем опростено: аз съм женен за жена си (ДСБ), дори през повечето време си спя вкъщи, но в същото време ми се иска нещо друго, нещо по-младо – новият проект “Радан”.

Съвсем основателно допускане. Дори вътре в ДСБ има хора, които изпитват точно такива опасения, но това е, защото ние в ДСБ нямаме претенции да сме съвършени. Просто виждаме огромната необходимост от разчупване, от отваряне на кодовете на всяка една организация навън. Така че когато аз говоря за нов проект, това не означава, че изоставям ДСБ и правя нова партия – сякаш същата като ДСБ, ама лично моя. Както казах, последното нещо, което бих направил през живота си, е “партия на Радан Кънев”.

Ако позволиш, това с кодовете не е само да са open source – а по-скоро да се получи code switching, както казват в лингвистичната наука.

Ето – има нужда тъкмо от подобни напомняния, и новият проект би трябвало да почива на тях.

Но все така остава въпросът кой ще дойде, кой би те последвал, откъде ще се намерят хора. Най-логичното е, че трябва да са от ДСБ.

ДСБ трябва да бъде интегрална част от един много по-широк десен, а и дясноцентристки политически субект. ДСБ е много ясно дефинирана общност. Тя е в голяма степен биографична - рядко ще видиш в ДСБ хора, които не са наследници на пострадали от комунистическия режим семейства.

Да не бъдем наивни.

Не, защо - ДСБ е много ясно дефинирана, дори в еднозначно положителното си отношение към управлението на ОДС от 1997 до 2001. ДСБ като общност ще съществува винаги и не е склонна на кой знае какво разширяване. Тя обаче трябва да изгради трайни, некоалиционни организационни партньорства, включително със структурите на легитимния бизнес в България, със структурите на гражданското общество. Тези структури, въпреки твоя известен цинизъм, съществуват на много нива.

“Кинизъм”.

Добре, кинизъм. Но ние работим на интелектуално ниво - в общностите на преподавателите, на културно равнище, във всеки един град около читалищата в България, около училищата, около театрите. Безкрайно много организации жадуват политическо представителство и инструментариум да наложат ценностите си. Има ги почти във всеки български град. Модерната партия, особено пък дясна партия в Европа, е точно това. Тя е сбор от общности, а не една общност, която – естествено - не може да се разширява безкрайно. За да гониш висок резултат, ти трябва да си готов да работиш с различни хора. А да не говорим за структура примерно тип Републиканската партия в Щатите, в която съжителстват крайни религиозни фундаменталисти с икономически либертарианци и какви ли не още противоположни по същността си групи - и то в 50 щата на една федерация.

Какво е това всъщност - базисно разширение на дясното, в което ДСБ се влива по някакъв начин в сегашния си вид? Тачъристко оконсерватворяване или поредния курс към laissez-faire, маскирано зад традиционни ценности? И, ако използваме фигурата reductio ad absurdum, как ще се справиш с общия “климат”, че дясното е малцинствено априори?

Такава конструкция не е проста. Аз много исках РБ да бъде началото на един такъв широк десен проект, това, което се казва catch-all, и имаше такива предпоставки. Гражданският съвет беше спойката между партиите и възможността за неограничено разширение, защото партиите не могат да достигнат до всеки, но дясната гражданска инициатива може да достигне до почти всеки човек в България.

Не ми отговори.

Напротив – казах, че не е лесно.

Хайде пак: може ли да се каже, че РБ не ви се получи като “нова десница”, и ти – Радан Кънев – ще пробваш пак?

Отчитам всички сериозни грешки, които аз лично допуснах и които заедно допуснахме до този момент. Но и, преди всичко, една важна грешка: ние допуснахме в процеса на подреждане на листите за парламентарни избори - (и това е най-тежкият момент за всяка партия или коалиция) – партиите почти да изядат Гражданския съвет. Ако не беше съпротивата на ДСБ, щяхме да сме го “изяли” изцяло, и в момента нашата група щеше да е разцепена и безлична. Гражданският съвет поддържа и единството, поддържа и лицето. В този смисъл аз вярвам, че докато го има Гражданският съвет, ще го има и Реформаторският блок. Напускането на нито една партия не може да бъде фатално за блока.


Въпросът обаче беше дали искаш да повториш модела, избягвайки вече направените грешки, но в съвсем отделно тяло.

Не знам. Все още мисля по въпросите, които задаваш. Партийно-коалиционният модел никога повече не бива да бъде водещ – за сметка на модела на изграждане и присъединяване на граждански структури.

Новият проект минава ли през еманципация от Иван Костов?

Костов не присъства в процеса на взимането на решения в българската политика - от момента, в който се оттегли. Той е изключително принципен човек в това отношение. Но когато говорим за еманципация, не трябва да говорим за еманципация от личности. Аз тук винаги се обръщам към етимологията на думата “еманципация” – тя е “освобождаване от робство”. Никой не е бил роб в ДСБ и никой не може да бъде. Такива са реалните отношения. Нашите хора са изключително вироглави, свободомислещи, със собствено мнение.

Имах предвид силно лидерската партия като контрапункт на дисперзния модел, за който стана дума. Костов е най-знаковата фигура на дясното – и все още влече със себе си основните гласове. Съответно, “отказът” от него все още изглежда самоубийствен за всеки нов десен проект.

Костов през 2013 година направи нещо уникално - отказвайки се от лидерския пост, гарантира смяната на поколенията в ДСБ. Това всъщност е единствената партия в момента, която ефективно и безболезнено е сменила поколенията. Ние нямаме лидер в сянка, неслучайно той категорично отказа поста “почетен председател” на партията и осмя много грозно Доган. Тогава по-скоро това изглеждаше като елемент на личната им ненавист, само че като виждаме какво прави Доган в момента, това не е било елемент на лична ненавист, а на много трезва преценка какво трябва да се случи в политиката. В момента средната възраст на ръководството в ДСБ е под 40 години. Това, естествено, означава известна неопитност в политиката, но означава и че ние сменихме поколението, без да загубим нито един гласоподавател. Избирателите, които бяха с нас през 2013 година, са и сега с нас, но сме добавили много, които никога не са били при нас - включително отнемане на гласове от СДС. Ние се отворихме към съвсем нов тип хора в българската политика.

Позволи ми да не се съглася съвсем. Тихото съглашателство на РБ с Борисов и оттам с модела “Кой” “поантилизира” сегашното дясно в кафяво, въпреки твоя жест на оттеглянето. Казвам го с известно раздразнение, впрочем.

Виж, аз мисля, че това е процес - който вече премина без всякаква загуба на ядро. Имаше достатъчно ясен процес на приемственост в рамките на партията. Тя е най-видима в политиките. Ние виждаме в ръководството на ДСБ изцяло нови лица и все повече и повече нови лица на областно и общинско ниво, но не виждаме отстъпление от нито една ключова политика. В момента, ако погледнем политическото говорене на ДСБ и политическите дейности на ДСБ в парламента, ще видим 100% приемственост с неща, които са записани в учредителната декларация през 2004, или с позициите ни за съдебната реформа от 2011 и позициите ни за горивата от 2009. Всички тези позиции са същите, просто защото това са серия от битки в обществото, които още не са спечелени. Ние продължаваме една доста последователна борба. Как да загубиш хора, когато си верен на политиката си?

Да се върнем към принципния проблем при десницата – нали тя трябва да е консервативна и да изповядва устойчиви, християнски, семейни ценности? А сега се създава впечатлението, че не РБ, а ГЕРБ е припознатата като този тип партия – консервативната, а пък РБ (с теб или без теб) се възприема като някакво либерално сборище, на всичкото отгоре вид прилепало към огромното туловище на властта по уж скритата ос ГЕРБ-ДПС. Т.е. пак имаме единствено нещо като “интелектуална десница” извън властта, опряна единствено на етични и философски категории; и няма връзка с действителната политика.

Нито ГЕРБ, нито БСП, нито ДПС някога са били част от този дебат. А истината е, че модерната прогресивна десница предстои да възникне: опряна на здравия разум и на добрия стар морал. Защото няма нов морал. Почтеността е абсолютно ясна категория, тя не е релативистка, тя опира до това да не вредиш на другите и да не крадеш от другите. Здравият разум повелява, че няма как да си посветен на изхранване на партийния апарат и да си полезен за обществото. Партията трябва да е слуга на обществото, властта трябва да е слуга на обществото, за да може да допринесе с нещо. Това е модел, безкрайно чужд на късния соц и на пост-социалистическия период. Това е обществена етика, която в момента възниква и се утвърждава.

Т.е. моралът не е категория в развитие? Да извикаме ли на помощ Кант? (смях)

Не - мисля, че ме разбра.

След серията от проби и грешки, как на практика ще се бориш с девалвацията на категорията “десен”?

През ясна програма. Ако си спомняш, много преди да влезем в управлението, аз твърдях, че доверието в българското общество може да се върне по един-единствен начин и той е през отказ от властта. Толкова дълбоко е вкоренено недоверието, че то има нужда от ясен жест на ново политическо поведение. Затова и моето самоостракиране – както сполучливо го нарече. Слизането обратно по стълбата е нещо, за което Смирненски не пише. (смях)

Възможно ли е изобщо властта у нас да бъде упражнявана в името на принципи и на публично признати цели, а не на интереси и на скрити зависимости? По моему – не, дори звучи някак наивно.

Възможно е, да, ще ти опонирам. И това минава не само през моите разбирания, но и най-вече умните и справедливите да бъдат убедени. Този процес няма да е лесен, но аз искрено вярвам, че оттеглянето на ДСБ от участие в управлението е важен старт на процес, който в момента набира сила, но тепърва ще става водещ. Други партии ще трябва да последват този пример, ако искат да оцелеят.

Не трябва ли да се започне с една по-рязка катартична крачка – да се заяви категорично, че изобщо оставането на РБ в кабинета беше стратегическа грешка?

Аз нямам никакво съмнение, че всички колеги, които останаха в орбитата на управлението, направиха политическа грешка. Дори и тези от тях, които правят най-смислени неща в момента, като част от властта.

Москов ли?

Да, и той. Защото те не дадоха възможност на целия РБ да извърви този път на излизане от властта и връщане при програмата и при политическите цели. Но не можем да искаме всичко наведнъж - и по тази причина и аз не бих се изказал категорично за бъдещето на РБ. Аз не съм дал пред себе си отговор дали за РБ си струва да се борим оттук нататък - или е загуба на време и усилия. Тук искам да отбележа, че много внимателно обсъждам с партията си – като казвам партията си, имам предвид широки събрания, а не само ръководството – този въпрос, той не е личен вече.

В едно ново “раданово” тяло 2.0 има ли изобщо място за някакви части от сегашния РБ?

90% от РБ, по моя преценка, е здраво политическо тяло. Грешката на ДСБ със скандалното напускане на СДС от 2004 – напускане с война – никога не трябва да се повтаря, защото това е травма, непреживяна все още, въпреки многото коалиции, с които след това подписахме.

Това някакво чувство за вина ли е? ДСБ сякаш носи родилното петно на разцепилите дясното?

(смях) Използвах този израз пред партийни активисти в Плевен вчера, точно думите “родилно петно”. В очите на много десни избиратели и на много десни активисти ДСБ носи вина. За мен това не е лесно обяснимо, защото тогава не съм бил част от ДСБ. Т.е. аз лично нямам подобна травма. Но днес лично аз нося огромна отговорност и пред партията си, и пред избирателите на Блока в голямата им част. И вярвам, че мнозина допуснахме грешка през лятото на 2013-а – заради нея е възможно в момента Меглена Кунева и Даниел Вълчев да се правят на лидери на РБ.

Да подчертаем – “да се правят”?

Нищо лично. Но истината е, че министрите от тройната коалиция, а и изобщо хората, които са заемали висши политически постове през последните 15-20 години, не могат да почерпят обществено доверие. Те вредят на формациите си априори и неслучайно казвам, че цяло едно поколение в ДСБ се оттегли неоцапано, но с ясното съзнание, че вече не може да бъде полезно - защото никой никъде не казва лоша дума за Веско Методиев или за Катя Михайлова. Но те отлично знаят, че вече могат да бъдат прекрасни съветници в политиката, но не могат да носят гласове със себе си.

Кунева и Вълчев, в такъв случай, са част от мъртвата тъкан в РБ?

С този твърде ясен въпрос ме вкарваш вече в политически скандал. Може ли да замълча? (смях)

Ето ти още нещо: Даниел Вълчев сякаш действително вече преживява себе си като лидер в сянка на РБ. Създава някакви капиталови кръгове, ще усвоява образователни фондове и пр. Има ли опасност той да изземе дясното говорене, че и част от пространството?

Тежка, фатална илюзия е това, че в днешна България можеш през злоупотреба с властта да трупаш политически капитал. Този период е безвъзвратно отминал. Не е случайно, че уж перфектната политическа машина ГЕРБ губи скорост на всеки завой. Просто защото българите сме тотално отвратени от концепцията за употреба на властта за трупане на политически капитал. Точно това имам предвид като казвам, че обременеността от времето на Тройната коалиция не дава възможност за трупане на доверие. Това е приключен мач.

С две думи: ДБГ има ли място в това, което наричаме “новото тяло” на Радан?

Няма да си позволя по никакъв начин да се намеся в процеса на взимане на решения на друга партия, защото би било много лош вкус. А дали пътят ни ще се събере или ще ни размине, бъдещето ще покаже.

Има ли някакво лично, лидерско напрежение за надмощие между теб и Даниел Вълчев в РБ? Въпреки сегашната ти вече самоостракирана позиция?

Даниел се отказа от политиката през есента на 2014. Оттам нататък в него може да има много напрежение, за което не отговарям. Ако има напрежение, то е с решението му – дали всъщност живее добре с това решение за оттегляне от политиката или не. Що се отнася до мен, аз имам много ясен източник на напрежение и то е в това до каква степен лидерът на РБ се казва Бойко Борисов. Защото процесът на утвърждаване на неговото скрито лидерство в Блока започва през лятото на 2014 и сякаш с променлив успех продължава и до ден-днешен. Това е нещо, което – естествено - ще довърши Блока, защото Бойко си има партия, която обича повече. Той на Блока може да бъде само мащеха.

Може ли да се каже, че Даниел Вълчев е основният съглашател с ГЕРБ?

Ти го казваш. Аз просто смятам, че луфтът вдясно от Борисов и в реформаторска посока – защото не е задължително да е дясна – е в посока на прогрес. Дали РБ ще го запълни, дали ДСБ ще го запълни или дали съвсем други хора ще го запълнят – това вече е отделен въпрос. Естествено, лидерството на Борисов, участието му в процеса на взимане на решения в Блока ще го лиши от възможността да търси тези избиратели. Някой друг ще ги намери.
В момента, в който Блокът в продължение на три години упорито отказва да пресрещне въпроса с лидерството, то лидерството се упражнява от фактори извън Блока. Но лидерство винаги има в политиката.

Самоостракирането плод ли е на факта, че ти си се почувствал неразбран? Ако не броим провалената съдебна реформа като твоя лична кауза?

О, не. Това е моя трайна, шестмесечна позиция. Тя продължи от юли до декември. Всеки човек, който ме познава, знае, че не умея да блъфирам - и би трябвало да си дава сметка какви ще са последиците, ако ГЕРБ се отметне от подписа си под юлския тъй наречен “исторически компромис”. Не съм се чувствал неразбран - и съм убеден, че в нито един момент не съм бил неразбран в блока, бях много добре разбран. Мен не ме интересува властта тук и сега, която ми е паднала, а гледам на политиката стратегически и гледам на десницата в България не като придатък на ГЕРБ, а като носител на една промяна в бъдеще.

Борисов прилича на дебелото bully, което бие по-малките и им взима стотинките, докато Радан е по-скоро отличникът, който опитва съвсем друг тип говорене. Т.е. мачисткото дуене, “политиката по къси гащи от Банкя” - срещу рациото и многоизмерността. Коментирай.

Примерът е интересен. Но аз никога не съм бил отличник. Истината е, че винаги съм имал позиция в махалата - като съм се бил един път през живота си.

С какъв успех?

Със завиден – като за един път (смях). Даже мога да бия и на карти, между другото.

Как ще се финансира бъдещият ти проект?

Тук се преплитат две теми. Едната е за прозрачността на финансирането, другата е за държавните субсидии за партиите - и тези теми са много болезнени за обществото. Ние вече в ДСБ през последните години имаме завиден опит в организацията на прозрачно финансиране. През лятото на 2013-а, когато нямахме субсидия и бяхме в един момент с неиздължени заплати към служителите си, въведохме модела на дарителски вечери по американски тертип. Аз тогава се срещах с представители на бизнеса, водихме дълги дискусии, обяснявах им накъде сме тръгнали в онази ситуация на обществен протест, какви са гаранциите, че няма да се изметнем. Те даряваха суми между 500 и 1000 лева. Направихме първия дарителски бал в България и събрахме 40 000 лева преди изборите. Това е една традиция, която в голяма степен продължава. Но тук този публичен, легитимен контакт с бизнеса и изграждането на една реална предприемаческа структура е много важен, защото в политиката трябва да влязат хора, които не чакат от нея, а са готови да дадат. И аз бих казал, че ако един предприемач дава например съвсем официално 100 лева на месец членски внос, той всъщност си плаща за нормална среда за бизнеса си - или поне за по-нормална среда за децата си.

Пак да не бъдем наивни. Всеки, който дава 100 на политическа партия, очаква при определени обстоятелства поне 150. И така е, общо взето, в цял свят.

Е, ти си непоправим “киник”, явно (смях). Но тук има и друг въпрос – за държавната субсидия. Аз съм привърженик на това, че в България са високи субсидиите. Те все пак дават възможност на една партия да съществува - на база на някаква обществена подкрепа, без нелегално финансиране. Защото независимият бизнес в България страни от партиите засега, тази връзка не е установена. И страни донякъде защото го “страхуват”, когато не страни. От друга страна нещо, за което не се говори, когато става дума колко са високи субсидиите в България – а те са високи за европейския стандарт – е колко струва една кампания в България. Подобен разгул няма никъде в Европа, само в три страни - Сърбия, България и Румъния, а като гледам накъде е тръгнала Румъния, подозирам, че скоро ще го регулира по централноевропейски модел. В Чехия частните телевизии изобщо нямат право да излъчват рекламни клипове. Ние плащаме, да не те излъжа, но по спомен, над 10 хиляди лева за 30 секунди хроника при предизборна кампания. Подобно чудо в нито една европейска държава не може да се срещне. Като крайната форма е в най-оформената демокрация – в Англия единственото нещо е публични събирания и дебати по обществено радио и телевизия. Частните медии са тотално извън купона, а при нас те съществуват почти изцяло благодарение на този купон.

“Какво правим със средната класа” според мен е най-важният въпрос от гледна точка за този твой нов проект. Тоест работата по съсловен принцип – с лекари, учители и т.н. Плюс работата с малкия бизнес, защото той би трябвало да е с предимство пред големите инфраструктурни проекти, или поне “наравно” с тях. Но имаш и друг огромен проблем - че сегашната средна класа, където би трябвало да търсиш основно гласоподаватели, има някакви средни доходи, но е почти изцяло на заплата. Което предполага зависимост.

Да. България се превърна в страната с най-малък процент на предприемачи на глава на населението в ЕС. А не беше така. Така че действително този гръбнак на обществото, семейното предприемачество, малкото предприемачество започва да изглежда много слабо.

За сметка на възхода на чиновничеството.

Точно така. Надали има друга държава, където толкова много хора със собствен бизнес да са готови да приемат позиция в държавната администрация, както е при нас. Но това ме връща отново при “краставицата” (смях). Тук става дума за състоянието на българското правосъдие, на българската администрация и на върховенството на закона. В държава с огромен проблем със законността и с високи нива на административна корупция няма как хората да създават бизнес.

Как да подадем ръка на диаспората зад граница?

Ако ги гледаме като избиратели, вече сме ги загубили. Въпреки че аз съм привърженик на електронното гласуване. Но възможността да гласуват електронно не е достатъчна мотивация да го направят, защото, за да пуснеш гласа си – независимо по каква технология – е нужно да имаш доверие към този, когото овластяваш. Въпросът за взаимоотношенията между българската държава и българските общности извън нейните граници и особено тези в ЕС, които не са баш в чужбина вече, всъщност е може би най-важният национален въпрос. Т.е. ако ние в момента говорим за национална кауза или за патриотизъм, трябва да го гледаме в две посоки. Едната е единението на политическата нация в различните етнически и верски елементи на територията на България. И втората - нещо, което правя, за съжаление твърде бавно, но доста упорито – е създаването на клубове в чужбина, т.е. на хора, които да са организирани и с тях да се поддържа.

“Приятели на РБ”?

Така се наричат, да. Но в момента - с нов проекто-устав на ДСБ, дай боже да се приеме на събранието ни. Ние създаваме партийна организация по модела “32-и избирателен район чужбина” - т.е. “32-а партийна организация”, която е насочена изключително към общностите в ЕС и САЩ, и започваме да правим реални партийни структури със съответните възможности за електронна комуникация при взимането на решения, със статут на общински организации, на градски организации на партията, от които аз искам ние да излъчваме политици. Да търсим от тях участие в реалното взимане на решения, в реалното формулиране на политическите послания, но и да излъчваме хора.

И тук опираме до един друг стар въпрос - че някак си у нас във властта трябват повече технократи, а не хуманитаристи.

Истината е, че в много сфери на живота - като тук включвам и икономиката, и финансите, и медицината, но и правото, и публичната администрация - българското образование така е изостанало от френското или немското, да не говорим от американското, че нашият основен човешки капитал в момента не живее в България. Това е национален приоритет.

Не страда ли десницата и от това, че никой така и не формулира доктрина, не остави тезисен документ с поглед към поне средносрочното развитие?

Това е може би най-важният въпрос. Истината е, че идеологическият дефицит е огромен в българската десница, но това не е нещо изолирано. Съгласен съм, че българската десница все още се лута в някои объркани либерални концепции.

Даже, парадоксално, ляво-либерални на моменти.

Да, докато основният опонент ГЕРБ е здраво вкоренен в държавната концепция на късния социализъм и изглежда някак си по-здраво стъпил на земята, ама всъщност точно като късния социализъм е напълно на глинени крака. Това не е проблем просто на България. Всички източно-европейски държави започнаха трансформацията си към пазарна икономика, към правова държава, интеграцията си в ЕС, изграждането на ляво и дясно в ранните 90-те, когато бяхме напълно подвластни на няколко вече отпаднали парадигми. Първата е “Вашингтонският консенсус” по отношение на икономическото развитие на държавите и обществата, а вторият е “Краят на историята и последният човек” по Фукуяма – оказа се, че историята не е чак толкова свършила, колкото изглежда.

Е, Фукуяма не казва непременно, че след победата на зрялата, “либерална” демокрация, няма да има войни или проблеми. Той просто иска да сложи точка на съществуващите идеологии. А и Дерида беше прав - сякаш провиждайки в бъдещето, - че това, което наблюдаваме в момента с бежанската криза например, всъщност е проста, наивна християнска есхатология. Но хайде да завършим така: минали сме вече няколко години през въпроса “кой”, минахме с теб и през въпроса “какво”, затова да се опитаме да обобщим въпроса “как”.

Отговорът е, че е напълно ясно в българското общество къде е политическата енергия. То е демографски твърде изкривено – и поради ниската раждаемост, и поради голямата емиграция. Така че реалният ресурс на обществото е в ръцете на хората, които са постигнали относителна икономическа независимост, които са раждани през 70-те и 80-те години и не са тежко обременени от комунистическия режим и разочарованията, които го последваха - и тези хора не са толкова много. Има едни 5-6 хиляди души, които трябва да бъдат консолидирани да работят заедно - и едни 500-600 хиляди, чието доверие трябва да бъде спечелено, за да има тази работа плод. Т.е. преминаването от състояние на получател на обществен ресурс в създател на личен ресурс. Тук е здравият разум, който седи в основата на дясното: докато над 50% от хората не създават личен ресурс, няма как да има обществен – просто няма откъде да дойде. Еврофондовете не могат да ти решат проблема.

Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови