Разходка до старата католическа черква

Да знаете, че съм поръчал хубаво време за днешната ни разходка. От сутринта тайничко се моля да не вали, защото предишния път подгизнах от силния дъжд, а горкият ми китайски чадър не издържа, счупи се и бе достойно погребан в най-близкото улично кошче.

Заставам фронтално пред Римо-Католическата конкатедрала „Свети Йосиф“. Внушителна е, май засега е най-голямата от католическите сгради в България. Виждам обаче и призрака на стоялото тук преди това здание. Далечната история е започнала много преди тази модерна постройка, облицована с прекрасен полиран камък. През 1875 година, малко преди Освобождението, монсеньор Франческо Риналди, със седалище гр. Пловдив изпраща някой си отец Тимотей в София. Ролята на падре Тимотей е на епископски викарий. Дребният на ръст човек, пристига в града ни с малкия си прашен, дървен куфар, вързан с каиши от груба биволска кожа. Багажът е пълен с религиозна литература, но не е само това. По-важното е, че емисарят идва с плановете в главата си час по-скоро да поеме грижите за живеещите и работещите тук католици. Впрочем, главната причина да дойде е, че през 1873 г. с откриването на железопътната линия Цариград - Пловдив - Белово и най-вече с превръщането на София в водещ държавен център, вече достатъчно число католици от околните европейски държави обитават града ни. Разчита се тъкмо на тяхната лична помощ за строителството. Вероятно и на техни дребни финансови пожертвования. Само така, през 1875 година отец Тимотей би могъл да положи основите на нова енория. Другата причина да дойде е, че към паството най-естествено ще се причислят занимаващите се с дребна търговия многобройни хървати и албанци, които са ревностни католици, живеещи от десетилетия тук в града и околностите.

Нека все пак погледнем какво показва първото преброяване в Княжеството към 1 януари 1881 г.: от 20 500 жители на града във вероизповедно отношение се подразделяли 14 052 православни, 4274 израилити, 1258 мохамедани, 714 католици и 136 протестанти.

Което означава, че количеството вярващи католици е било напълно достатъчно за оформяне на църковна обител и формиране на енория, което всъщност са целите на командирования отец Тимотей.

Три години по-късно, тъкмо малко преди Освобождението, тук трескаво се полагат каменните основи на бъдещия църковен градеж. Работата кипи, носи се материал, наоколо пращи от ентусиазъм. На обед терзиите и помощниците им са насядали по околните тревни площи, за да похапнат набързо от донесените бохчи с храна. Сядам и аз до тях само като наблюдател, но ми подават парче хляб и ме подканят да оглозгам едно пилешко бутче. Докато обирам месцето по кокалчето, майсторите вече слизат при основите, за да продължат с тежката си работа. Гледам, че темела на черквата е бил на абсолютно същото място, както и днес. Но виждам, че градежа е с по-скромни размери, а предназначението му е за малка църква с аскетична пристройка за бъдещото обитание на отците. Проектът е особен за времето си, предполагам причината, и затова отварям една скоба, за да поясня. Вероятно е заради промяната в правната система в залязващата вече Османска империя, което е свързано с публикуването на Хатихумаюн* от 1856 г. Разрешението донякъде позволява достатъчно свободи за живеещите в Империята, а в него се съдържат и правилата за религиозната основа. А пък едно от тях е, че на християнските храмове може да бъдат поставяни камбани. Така че, за проекта на черквата тук е предвидено да има и камбанария. Не можах да открия, за съжаление, кой е архитекта на построената тогава църква, вероятно това ще стане през някоя от следващите ни спирки. Напомнете ми по някое време, когато спрем за кратко кафе.

Ако се върнем в онзи период по време на строителството през 1880 г., ще разберем, че въпреки сградите да не са още завършени окончателно, нетърпеливите енориаши настояват черквата, колкото може по-бърже да се освети. Искат да е отворена час по-скоро, за да влизат за всекидневните служби на латински и български. Впрочем до днес са на тези езици, плюс полски. Мога да твърдя, че новата катедрала има чудесна акустика, посещавал съм някои хорови и музикални концерти, организирани там. Та, по онова време, почти завършеният енорийски комплекс включвал освен църква, но и манастир за отците-капуцини. Също и малко училище заедно с концертна зала. Сградите са напълно завършени през 1889 г.

Отвътре: изографисването на старата разрушена по-късно сграда (малко по-надолу ще разберем защо е разрушена) е било в типичния стил, както се вижда на снимката с вътрешния изглед.

Пренасяме се бързо от момента на освещаването на новата черква с три десетилетия напред. Пускайки въображаемата „кинолента“, виждаме картината от 25 април 1925 г. Минали са точно десет дни след атентата в църквата “Св. Крал”, която се намира на 200 метра оттук (днес се нарича „Св. Неделя“). Кубето на взривения храм грозно стърчи. Съвсем отблизо до останките на черквата все още мирише на изгорени дървени греди, а всичко наоколо напомня за страшния гърмеж. Дори обичайните градски птички не се чуват и не се виждат да прелитат, явно всички са някак рязко подплашени и предпазливо кацат по съседните покриви, избягвайки допира със стените на страшната църква. Следобед е, идва една голяма група хора, а покрай тях деца с цветя в ръце. Начело на групата с бърза, бодра крачка енергично върви неизвестният никому пратеник на папата, апостолическият делегат в България - монсеньор Джузепе Анджело Ронкалли. Той не подозира (а и никой тогава впрочем), че съвсем скоро, в едно недалечно бъдеще самият той ще бъде избран за папа. Ще е именуван Йоан ХХIII и ще бъде наричан от всички “българският” папа. Силна личност, с чието име, усилия и авторитетна дейност тук в България, се свързва спешната организация и помощ след разрушенията на Чирпанското земетресение. Но не е само това, разбира се. Днес няма да се впускам в издирване на подробностите от житието-битието му тук, но ще спомена една интересна случка с него и свързана с това земетресение. В момента, в който Ронкалли прекрачва предверието на църквата „Свети Лудвиг“ в Пловдив става първият трус. В следващите две секунди вече е съборена главната фасада на църквата, а след миг падат и двете малки кули. Но всичко се срива покрай папския пратеник, а той остава абсолютно незасегнат. Ронкалли само е потънал в бяла прах, няма дори една драскотина. Стават чудеса, нали? За Анжело Ронкалли може да се пише много, но това е за друга тема. Днес ще отбележа, само че преданата управа на София се е отблагодарила с наименуването на една улица на негово име.

(Отляво надясно): Дамян Теелен - Никополски епископ, Викенти Пеев - Софийско-пловдивски наместник, Анджело Ронкалли - Нунций на Ватикана в България, Епифаний Шанов  - български униатски свещеник, епископ на Македонския български апостолически викариат от 1895 до 1921 година ( явно е поканен за тази среща като почетен гост, защото отдавна се е оттеглил, а снимката е около 26-27 - ма година), Кирил Куртев - пръв епископ на Софийската апостолическа екзархия

Движейки се назад във времето, нека да отидем сега и още двадесет години напред, в годините на войната. На 30 март 1944 г. църквата „Св. Йосиф“ е ударена с пряко попадение и е разрушена при една от англо-американските бомбардировки над София. На снимката се вижда, че сградата вече няма покрив след пожара. Отдясно е ул. „Луи дьо Лавеле“, отляво е улица ул. „Княз Борис I”. Това едва ли ще ви ориентира, но нека само ви илюстрирам остатъците от градския ландшафт по онова време. Сградата после е доразрушена и не е възстановявана в оригиналния си вид. Интересното е, че от огъня оцелява статуята на Дева Мария от Лурд, запазена е и до днес. Стените с красивите стенописи, за съжаление, не са оцелели. Между другото, фотографиите са много редки, извадени са от пожар, бяха ми предоставени любезно от Ордена, за да може да ги видите и вие.

Тъкмо сега е моментът да добавя една малка историйка за тези, които са хвърляли бомбите. Ще я преразкажа накратко, но естествено, чувствата на участниците няма как да бъдат пресъздадени с прости думи. Оставям го на вашата фантазия. И така, на този фатален ден са долетели във формация от 450 бомбардировачи и 150 изтребители, пуснали са 3000 разрушителни и около 30 000 запалителни бомби. Отдолу, всичко в града е потънало в пламъци…...
А около 45 години след войната, някъде в края на 90-те, в Католическата черква на ул. “Кн. Борис I” влиза един възрастен чужденец. Той е канадец. След дълъг задушевен разговор с падрето - отец Франц Нонов, изявява своето желание да влезе в изповедалнята. Преди обаче да влезе в малката дървена кабинка, човекът споменава на преводача си (от когото знам тази история), че е дошъл като обикновен турист, но винаги е искал да се върне в София и да поговори с някой, защото...

Защото по време на войната е бил част от екипажа на бомбардировач, сипещ бомбен товар върху града. Рейдовете отдавна са приключили, но ехото от войната очевидно все още не е заглъхнало. И ето в наши дни, този възрастен човек, бивш пилот, е дошъл, за да сподели, че е живял през всичките тези години с мъчителна си мисъл за ужасно деяние. Трябвало е да намери мир със себе си. Да, това доказва, че никога не може да избягаш от съвестта си, което е неоспорим факт.

Присъствах, макар и отдалеч през 2002 г., при посещението в България на папа Йоан-Павел ІІ, когато благослови строежа на новия храм, а четири години по-късно, новопостроената сграда бе открита тържествено и осветена от пристигналия специално за случая държавен секретар на Ватикана - кардинал Анджело Содано.

Николай Братоев - Крижицки

Може би вече огладняхте. Или зверски ви се допи кафе. Но за тая цел ще трябва да станете от компютъра, зарязвайки мислите ми да висят недочетени на екрана. Всъщност, май вече е време и аз да потеглям яваш-яваш към дома си. Оставям ви, но не забравяйте, че ако имате да казвате нещо на някого – сторете го навреме. Недейте до отлагате като онзи пилот, който се е мъчил цял живот.

PS:

Другият път ще се качим по стълбите на Богословския Факултет на пл. „Света Неделя“, ще видим защо и как е изчезнала цялата сграда на църковна библиотека. Къде ли са пренесени старите книги и какво се е съхранявало в сейфа на Митрополията....

*Хатихумаюн - султански ферман (заповед в името на султана) от 1856 г., гарантиращ свободата на религията на всяка религиозна група. Същата заповед защитава безпрекословно поданиците на империята да не бъдат принуждавани да променят религията си и да не бъдат преследвани за убежденията си. Указът позволява на християните свободно да изповядват своята вяра, както и да започнат масово строителство на богато украсени църкви (Wikipedia)

Източници:

Светлозар Елдъров. Униатството в съдбата на България. С., 1994,
Феликс Каниц. Дунавска България и Балканът. Историческо-географско-етнографски пътеписни проучвания от 1860-1879 г.
Йосиф и Влас Чапликови. Католически софийски владици. Календар "Св. св. Кирил и Методий", 1922,
Официален сайт на Католическата Енория „Свети Йосиф“ в София
Сайт на Братята капуцини в София
Вестник „VERITAS”, издание на католическата църква в България

Снимки: Архив на Константин Катранджиев, Личен архив

Следете новините ни в GoogleNews