Текстът е провокиран от решението на Васил Василев – Зуека на 56 години да емигрира от България, което дълбоко трогна и замисли авторката.

Момичето слезе замаяно, дотътри огромния си куфар пред вратите на гигантското стъклено летище, спря, седна отгоре му и загледа с изцъклен поглед ясното синьо небе. Този ден беше вечен, този полет бе безкраен, то го преживя с много вълнения, натъпкано на една от осемте седалки в средната широка колона в самолетния салон, докато самолетът ѝ си играеше на гоненица със слънцето. Това беше полетът към новата, обетована, непозната и обещаваща всичко страна. Момичето си представяше, че е страна на децата – хората там изглеждаха много по-наивни, по-доброжелателни, по-директни и, да, по-невежи. Разбира се, това също беше предразсъдък, наложен от Холивуд и някак естествено попил отвъд океана, в онази източно-европейска част, където още нямаше супермаркети, големи хотели или бизнес-центрове, молове или мюзикъли, барбита или fast food ресторанти. Тогава още не бяха се промъкнали. Образът на Америка беше изцяло изваден от американските филми.

За момичето обаче Америка беше и страната на свободата – така я бяха научили нейните родители, които слушаха Voice of America (тайно) по времето, когато тя четеше (пак тайно) Ницше, ранния Кулеков, Хенри Милър и Булгаков. Страната на свободата – там, където човек можеше да не лъже.

Три години, още една магистратура – този път по журналистика, много безсънни нощи в стажове по телевизии и един трудов договор в най-голямата национална CBS по-късно тя вече знаеше – да, американските медии имаха свои политики; да, те следваха често държавната; да, те защитаваха на първо място американския интерес… но там имаше огромна свобода. На нея, пиклата от България, ѝ бяха поверили материалите за войната в Косово; на нея бяха дали да издейства и подготви интервюто с беглец от ФБР (да, именно тя успя да накара един от списъка Most Wanted и съвършено луд престъпник да го даде ексклузивно само за тях, зад нея тогава бяха застанали всички адвокати на телевизията); пак на нея бяха възложили да подготви интервютата с Дъстин Хофман, с Хю Грант, с Мартин Скорсезе… Точно преди визата ѝ да изтече, най-известният разследващ репортер от „Новините с Дан Радър“ беше дошъл в нейната стаичка (по точно – в нейния „cubicle“ – малки и оградени с картонени стени помещения без прозорци и с бюра, в които работеха всички продуценти на сутрешния блок на телевизията CBS This Morning) и беше сложил на бюрото ѝ книгата на известен журналист от Ню Йорк Таймс за прочут, но неуловим сериен убиец. „Искам да работя с теб, много си добра, - беше ѝ казал - Накарай го да даде интервю, той е в затвора, но за данъчни измами, трябва да го спипаме, за да остане там за убийствата си!“ Майка ѝ в България се притесняваше: „Дали серийният убиец да не го пропуснеш, маменце?“ тихо ѝ каза по телефона. Така или иначе работната виза на Фулбрайт изтече. А в Америка, ако нямаш зелена карта или работна виза, си „довиждане“.

Баща ѝ беше видял обявата за конкурса на Фулбрайт във вестник „Капитал“ и ѝ беше казал: „Луда си да не опиташ! Най-сетне вие имате възможностите, за които ние мечтаехме!“ България беше на ръба на гражданска война, задаваше се зимата на 1996 с гигантската инфлация и протестите по улиците, които блокираха страната. Нямаше и помен още от ЕС и НАТО, от присъединителните фондове или безвизовите режими. Без да знае още, че ѝ предстои революция и че даже ще я изберат за говорител на студентите през онази бурна зима, тя кандидатства. Образованието в САЩ е толкова скъпо, че е немислимо да се плати, ако не си спечелил стипендия. Който ви каже нещо друго – лъже. Даже тогавашният директор на Сатиричния театър, където работеше, мир на праха му, я заплаши с предупреждение за уволнение на дъската, защото беше пропуснала репетиция на детско представление, за да отиде на изпита по английски TOEFL. Резултатът ѝ от него не беше толкова зашеметяващ, за сметка на това обра всички точки на логиката и математиката в GRЕ – тестът, който самите американци държат след бакалавърската си степен. Фулбрайтовата стипендия спечели, защото имаше вече две висши образования и говореше добре английски. И защото беше свободомислеща и смела. А и защото никой не я познаваше. (Днес не може да спечели далеч по-лесни и фасулски конкурси, парадоксално – именно защото я познават, – а сегашното, бетонирало се вече десетилетие във властта статукво не обича кадърните и свободомислещите.)

Какво натъпка в онези 10 кашона, с които се върна обратно в България – част от тях даже доплаваха през океана с кораб?! Ами книги, главно книги. Подаръци за всички приятели. В България още нямаше нищо. Играчка и боди с пчелички за бебето на неин състудент от театралната академия, който наскоро ѝ отказа да рецитират заедно стихотворения, защото хонорарът бил нисък… Много подаръци за баба ѝ, която никога после не ги носи или ползва, а само ги складираше в гардероба си… Милата ѝ баба си отиде през 2019, точно когато и тя самата се опита да умре, обаче баба ѝ взе, че наистина си тръгна, защото все пак беше на 95 години.

Момичето, малко „Плюшкин“ като баба си, беше грижливо опаковало и вече поостарялото от много носене пухкаво италианско палто от еко-кожа, което майка ѝ беше ѝ купила на тръгване, за да е елегантна. Обувки много – колкото за една стоножка, както казваше баща ѝ, син на доктора-неин дядо, работил за Американската легация и поел на гърба си всички последици от това след 1944... Дискове, много дискове с музика – тогава нямаше друг носител на музиката и дисковете бяха много ценни и много скъпи! Кийт Джарет, Стинг, Пинк Флойд, Чът Бейкър, Пат Метини, Манхатън Трансфър – съкровища! Ето какво си купи тя от Америка – книги и дискове… В куфарите ѝ спокойно пътуваха назад и няколко стихосбирки – на Блага Димитрова, Стефан Цанев, Валери Петров, Жак Превер, Марина Цветаева… тя първо ги беше замъкнала там, а след това си ги прибра обратно.

О, и спестените 4000 долара! Тогава това бяха страшно много пари и всъщност всичко, което имаше. Носеше ги в портмоне на врата си, така я бяха научили родителите ѝ, защото тя нямаше още банкова сметка в България, а и банковите преводи не се извършваха така лесно.

Преди да се върне в България – въодушевена, защото макар да имаше страхотна, удивителна работа в центъра на света, се чувстваше изключително самотна, уморена и тъжна в онази голяма далечна страна – беше направила своето си социологическо проучване сред българските приятели, които намери там.

„Защо искате толкова много да останете в Америка?“ питаше тя, а те като един отговаряха:

„Защото тук имам много повече възможности, разбираш ли, в България никога нямаше да мога да си купя компютър MAC или телевизор LG, кола Ford Mustang и хладилник с чешма за студена вода и лед. „Но само това ли?” искаше да знае тя. “Не се ли чувствате сдъвкани и изплюти? Аз работя в телевизията почти денонощно… И хем си ужасно уморен, хем няма с кого две думи да си кажеш. Не те разбират! Не знаят кой е Бергман или Солженицин, театърът им на Бродуей е доста… хм, наивен, и това не е поза – те наистина не знаят, а аз наистина имам нужда понякога да водя и такива разговори. Те не познават иронията. Не е прието да плачеш. Дори Джон Колтрейн не знаят кой е. А хем си е техен!“

„Голяма работа, казваха приятелите ѝ – някои от които хем учеха за магистри, хем разнасяха пици или караха камион с матраци, за да си плащат ужасно скъпото образование, високия наем и лизинга на хладилника, компютъра и колата. „Америка е страната, която всеки може да моделира както си иска! На неограничените възможности.“ „Да, наистина, – призна си все пак един от тях, който дълго време стоеше там с черен печат на паспорта –
причините да искам да остана тук на всяка цена са чисто икономически!“

И какво се оказа? Че за нас, българите, „неограничените възможности“ се изчерпваха с компютъра, хладилника и колата. А най-лошото е, че и днес, 20 години по-късно, се изразяват така. И хем момичето разпитваше образованите българи, онези, които учеха там! За миячите на чинии изобщо и не ѝ се мислеше. Американската мечта се състоеше и изчерпваше за тях в скъпа кола на старо, голям хладилник с ледарка и самочувствието, че когато си идват в България, само те ще си знаят колко много са им коствали и колко часа нощен труд са изработили, за да ги придобият… Америка те караше да искаш да останеш на всяка цена – това беше част от легендата ѝ, старателно поддържана и отглеждана, за да може тя да е винаги бленувания и недостъпен рай. Там винаги се подклаждаше надеждата ти, че всичко е възможно, че някой ден ще имаш и мечтаната работна виза, че някой ден ще започнеш и по-хубава работа, че някой ден ще заживееш и в свой дом… А наемите пълзяха нагоре! Ако когато тя живееше в Ню Йорк мъничка гарсониера в Манхатън струваше 2000 долара месечно, то днес няма жилище на най-скъпия остров в света, чиято цена да е под 5000…

Същевременно българите в Америка бяха прекрасни и много трогателни – правеха свое кисело мляко, козунаци за Великден и мартеници за Баба Марта и… днес вече почти всички се върнаха в България. Защото американската мечта е мечта, докато си на 20 или дори на 30, но после става мираж и по-добре, ако не си случил да се венчаеш за американка и така да се сдобиеш със Зелена карта, хич и да не си правиш илюзии, че някой там има нужда точно от теб. Коронавирусът подейства като допълнителен трус и много нейни познати и приятели загубиха работата си и се върнаха от целия свят по принуда. Тъкмо те излязоха на протест миналото лято. И тъкмо те, сякаш, гласуваха по онзи силно ирационален начин, който хвърли страната в политическа криза и изведе на преден план съмнителни хора от шоубизнеса, които видимо нямат идея какво да правят с тази си неочаквана победа.
…

Но извън визовите и икономически причини българите да пътуват постоянно „До Чикаго и назад“ имаше и нещо друго, което тогава ѝ беше убягнало, поради липсата на опит. Там на нея гледаха като на, вярно, малко непозната, непредвидима и екзотична, но пълна с потенциал работна единица, която използваха веднага и по всички възможни начини, че даже повишиха, макар да знаеха, че договорът ѝ с Фулбрайт изисква да си тръгне след година. И още – там не се опитаха да я претопят, да я променят, да ѝ затворят устата, да я накарат да мисли като тях. В нейната необикновеност те намираха възможност. Не минаваше безпроблемно – наказаха я да прави смешни репортажи от типа „Как да изкъпем кучето си“ или „Как да садим бели и червени рози в градината“ след гафа с извинението ѝ към престъпника, че интервюто с него не е минало точно както той е очаквал. Но като цяло там (за разлика от тук) способните хора се толерираха и им се гласуваше доверие, повишаваха им доходите (почти мигновено ѝ вдигнаха заплатата тройно!) и ги промотираха, даже в онази единствена година тя беше назначена, повишена и заплатена подобаващо. Ако мистичните американски закони, осигурителни номера, фулбрайтови изисквания и работни визи не съществуваха – днес вероятно тя щеше да е примерно програмен директор на телевизията. Защото в Америка, както и в целия Западен свят хората с големи способности, можещите и знаещите се ценят. На тях се възлагат големите задачи, на тях се поверява управлението на нещата. Те са на почит. А у нас не са и всички силно ги мразят.
…

Коя беше, си мислеше тя днес, най-голямата ѝ грешка? Тя нямаше избор и трябваше да се върне, макар там да не се чувстваше щастлива и това връщане да беше и облекчение. Може би илюзията, че в България има нужда от такива като нея – образовани и работили навън, че тук ще може да променя средата и да се реализира, че идеите ѝ ще поникнат като цветя в още необработената почва… И вместо след две години (които по правило трябваше да прекара в родината си) да се върне обратно или да замине за друга западна държава, тя остана – измамното усещане, че щом продуцира и води предавания по национални телевизии, значи е полезна и влияе благотворно на средата, че я променя… я държа цели 20 години у нас. И е факт, че никой без гръб и политически връзки не е стоял толкова на екран. И какво от това?

Усещането, че каквото и да направиш: който и гост да успееш да поканиш, колкото и страхотно интервю или предаване да ти се получи; в колкото и касово и добро представление да участваш или колкото и хитов текст да напишеш – това няма никакво значение, нито изражение в реалността – се усилваше право пропорционално на натрупването на опит и проявите на героизъм от нейна страна. В България колкото си по-добър, толкова си по-опасен – най-много да ти намалят още бюджета и да те запокитят и излъчват през нощта, за да не им се моташ пред очите, че сравненията не са в тяхна полза, а може и някой гост да се изпусне и да каже нещо против властта!

Но тя продължи, тихо, като мравка, да се бори и да устоява на станалите модни жълти медийни скандали, лайфстайл клюки и абсурдни self-help теми, на долнопробната чалга и промотирането на утайката на обществото в праймтайма на големите телевизии и техните скъпи формати, с които реално се състезаваше, макар бюджетът ѝ да беше абсурдно и обидно нисък.

Експериментът ѝ, който скоро прие като мисия – да докаже, че зрителите искат смисъл и качество – беше успешен. Предаването, което правеше, беше много рейтингово. Лошото беше, че политиците и медийните шефове не харесваха това.
И ето къде, мислеше си, ни отведе тази тенденция днес – имаме си най-голяма политическа сила, произлязла от систематичната липса на вкус и професионализъм в медиите – липса, 20 години щедро пропагандирана в праймтайма на най-гледаната телевизия! Абсурд. Но закономерен и добре предпоставен, „поставен“ – на театрален сленг – абсурд.
…

„Тук е пустош,“ мислеше си тя, докато лека-полека осъзна, че е време да си отиде. На тази изгоряла като нива след пожар територия всеки с малко повече опит, западен вид, усмивка и компетентност му скрояваха шапката. Дори самите довчерашни противници на интелигентността и образованието днес ги развяваха като фетиш в опитите си да привлекат и по-умни избиратели. Често дипломите им, вярно, или липсваха, или бяха фалшиви, ама кой ти гледа в тая жега! Това повсеместно менте, което беше изместило истинските стойностни неща и хора, правеше въздуха задушлив, миризмата на яхния – особено плътна, а хоризонтът – нисък и затулен от бетонни хотели и вредни газове на изгорял чужбински боклук. Нямаше смисъл.
Всеки пробив беше само изключение, което потвърждаваше правилото. А детето им растеше с всички мечти, приказни сюжети и смели идеи, които нямаше как да се сбъднат тук. Трябваше да се бяга. Поне детето не биваше да страда, както тя пострада. Трябваше да поправи своята глупост, а може би – и да сбъдне мечтата на своите родители, които искаха да емигрират, но така и не го направиха, макар да пътуваха доста. Днес, тук и сега, когато троловете в интернет я обиждаха на „безработна“, тя работеше почти толкова много, колкото някога в Ню Йорк, но получаваше толкова малко, колкото и в началото, когато си дойде в България. И най-интересното беше, че работеше и нискоквалифициран труд. Вместо 20 годишния ѝ опит на екран, като водещ, продуцент и главен редактор в медиите, като актриса в театъра или като автор на всевъзможни текстове да я беше отвел нагоре, той я беше запратил надолу. Всичките ѝ мечти и „творчески планове“ се бяха свели до това да изкара пари, за да живеят, да си платят сметките и да могат да идат 2-3 пъти годишно някъде извън София.
Както казваше един известен художник: „Ех, по света вече налагат електрическите автомобили, имплантират изкуствените сърца, летят на почивка в Космоса, създават, творят, развиват, изобретяват, инвестират… а ние си мечтаем… да отидем на море!“ Сегашните причини да иска да емигрира вече бяха именно такива, каквито бяха навремето аргументите на нейните приятели в Америка – икономически. Хората, занимаващи се с творчески и интелектуален труд в родината ѝ бяха умишлено доведени до просешка тояга, а наскоро се проведе и показна чистка-лов на вещици в големите медии, от които бяха уволнени най-независимите и знакови журналисти. Миналото от соца стана бъдеще. И ето тогава тя взе своето решение.
Но не само икономически бяха причините, не, далеч не само. Това беше само привидно, на повърхността. Онова, което тя нямаше да прости никога на политическия елит от последните години беше, че той зачеркна познанието, културата, образованието, изкуството като такива, че уби и последните надежди, че в България може да се живее достойно. Никога тези щети няма да могат да бъдат компенсирани. Децата, отгледани с моделите на мутрата и проститутката от екрана, вече гласуват. И ще живеят животите си така – като мутри и като проститутки. Докато преди 20 или 30 години българите напускаха България, за да изкарат някой лев и да си купят кола или телевизор, днес те започват да я напускат поради липса на хоризонт, на морал и на почтеност тук. Поради липсата на надежда, че някога „ще се оправим“. Днес и най-успелите и финансово независими българи вече не издържат на отровния човешки фактор – не можеш да си щастлив на място, където всички са нещастни. И най-вече – на място, където всички те мразят. Колкото по-успял, талантлив, можещ или знаещ си. Много е трудно да се развиваш в страна, където усилията на цялата среда са концентрирани да ти докажат, че си нула, че образованията, квалификациите или опитът ти са нищожни и че си въобразяваш прекалено много. Този климат е отровен. Този климат убива. И най-вече – скършва и най-коравите. Сломява ги. Унищожава увереността и непобедимостта им. Съсипва самочувствието им и така ги прави безплодни – като ялови дървета. А момичето не беше от кекавите.

…

Та така, мислеше си тя. Още много родители ще плачат за децата си, които са напуснали родината, още много емигранти ще потеглят по пътищата на света, още много бебета ще се раждат с орисията да не изживеят живота си в родния си дом. Защото ние не се справихме. И 30 години не успяхме да превърнем тази великолепна, зелена, морска и планинска, старинна и интересна дестинация, населена с талантливи и необикновени хора в туристически рай, културно средище и високотехнологичен хъб, а всеки, който се опитваше да отстоява някакви високи професионални и човешки стандарти беше запокитен някъде в ъгъла, за да не се обажда много, защото пречи на далаверата и на шуробаджанащината.
…

Пушете си цигарите и си пийте бирите, деца на България. Ние се махаме.