- Първо се ражда ножът, не човекът. Ражда се ножът, след него типът, който ще забие същия този нож в гърба на другарчето си – младият мъж не я гледаше в очите. Тишината го дразнеше. Приказките му бяха оскъдни. Хобито му беше да печели битки, следователно пари, наблюдавайки света на ножове и гърбове, в които потъваха остриетата от стомана. Изпитваше досада от самия себе си, че се бе разприказвал, но това момиче заслужаваше да бъде подстригано както трябва. Някой трябваше да постави твърдоглавието й на съответното място. Тя стоеше срещу него - рисунка от комикс, толкова неестествена. Личеше от 22 километра, че се преструва.

Ето и сега:

- Не – започна да дудне тя. – Първо се ражда радостта, след нея човекът. Ражда се целувка, след нея дете, което ще прегърне първо майка си, защото без нея всичко е пусто като вечер без луна.

Марко престана да я слуша. Очевидно беше назубрила глупости от някаква христоматия – „Съвети за начинаещи“ и други малоумия. Подобна поза не й отиваше. Беше висока. Плевел. Тънки крайници, тънък поглед като следа на охлюв. Марко никак не обичаше охлюви, ненавиждаше някой да го праща за зелен хайвер.

- Приличаш ми на охлюв – каза й той. – Разсъждаваш мудно.

- Разминал си се с радостта, която си е родила преди тебе – каза момичето, като че не бе чула думите му. - Радостта е поела в друга посока. Може да съм охлюв. Вярно, често ме лъжат като ми връщат ресто, но не ставам по-бедна. По-беден става този, който е откраднал от мен.

Марко се надигна. Трябваше да вземе телевизора от къщата й –поне така възнамеряваше да стори, преди да види самия телевизор, нещастна старовремска щайга, която освен да метнеш в някое дере за нищо не става.

Бяха им спрели тока.

- Какво да направя? - беше казала тя. – Не са ми плащали от месец, дължат ми към 1100 лева. Сега не мога да платя. Вземи телевизора.

- Той е боклук – прекъсна я Марко. - Нямаш ли нещо ценно?

Тя се поколеба. Беше прозрачна като чаша джин. На него такива не му минаваха. И още как.

- Не мога да кажа – издрънка накрая тя. Гласът й излезе, поръбен с лъжа.

- Мога сам да го намеря, но тука ще стане пепелище.

- Нямам нищо.

Той направи стаята на пюре – стари одеяла, избелели чаршафи, но пръстенът не бе напъхан под някой дюшек. Беше в едно кожено портмоне, заровено под купчинка къси чорапи. Малък пръстен с розово-бял камък.

- Има ли още нещо? – попита я Марко.

- Няма – отвърна му тя. - Пръстенът е от бабата на баба ми. Била знахарка. Изцерявала хората от самота. Един ден самият бей й дал това бижу, защото и него излекувала. Този пръстен носи щастие. На тебе няма да ти носи.

Той не си направи труда да говори. Захапа пръстена, макар че не бе необходимо. Злато, висока проба, но леко. Камъкът едва ли беше нещо особено.

- Върни ми го, моля те.

- Аз ли ще ти плащам сметките за вода и ток? – той изтърси изречението в нарушение на всички правила, които си бе наложил. По принцип не приказваше с длъжници.

После тя взе да го навива – „Не искаш ли диви малини? Знам къде растат по Голо бърдо. Ще ти нося на ден по една кофичка. Моля те, така ще ти изплатя първо тока. После сметката за водата. Задръж пръстена, докато плащам. Трябва да се грижа за баба.“

- Ти мене за какво ме вземаш, за идиот? – попита Марко който не бе позволявал на никого да го взема за идиот. Гласът му звучеше тихо. Желязо имаше в този глас и ръжда, която задушаваше всякакви опити за пазарлък.

Още същия ден, привечер - въздухът бе свит като куче от жега - тя дойде. Марко бе отседнал в къщата им, всъщност вече негова – с мизерна градина отпред и една стара баба, която не можеше да говори и само го гледаше – с прах вместо поглед. Вените по ръцете й бяха изпъкнали и приличаха на черна върволица от мравки. Привечер момичето донесе кофичка малини - дребни като лещени зърна. За малко щеше да я изгони, но бе любопитен. Любопитството е хлъзгаво чувство, винаги те праща не там, където желаеш да попаднеш. Малините се оказаха дъхави и ги излапа до една.

- Ходи да береш утре пак – каза й той. – Направи сладко. – На! – Марко хвърли една стотачка на пода. – За захар и за...

- Утре ще копая – прекъсна го тя.

Какво я прихваща? Какво си позволява? Къде ще рови? Защо?

- Какво ще копаеш?

Тя не отговори – плевел, който се навежда като човек. Взе парите и след два дни на масата го чакаха девет бурканчета от бебешко пюре – той отвори едното и не можа да си поеме дъх - беше прекрасно сладко от малини.

- Изцеди ми малинов сок. Ако ми хареса...

Всъщност откри какво копаеше тя – под старата круша. Дупка – дълбока. Дълга два метра. Широка един.

- Това гроб ли е? – попита я.

Тя не отговори.

Нарочно я изчака да види кога се връща в къщата. Тя беше станала по-тънка. Крачолите на панталоните се виеха като примки около мършавите й крака. Ръцете й бяха издрани, засъхнали ручейчета кръв бяха омазали матовата й кожа.

- Ето – каза тя. - Това стигали за тока? – носеше кофичка с малини във всяка ръка.

- Ти на идиот ли ме правиш? – каза той, когото никой никога не бе правил на идиот.

- Колко още ще искаш?

- Десет – изхвърли той, макар че тази глупачка сигурно беше платила достатъчно за тока.

- Набрах ти малини, с които можеш да платиш три пъти електричеството. А тя умира – плевелът погледна към бабичка. В очите на старата вече нямаше и следа от прах. Нямаше очи. В погледа още тежаха листата, паднали от дърветата преди десет години. – Тя беше добра с билките – добави момичето. – Можеше да ти помогне да бъдеш щастлив като хората.

- Такива не ми минават – Марко откъсна със зъби думите от жегата.

- Утре, други ден тя ще си отиде. Нямам никого освен нея – плевелът хвърли насреща му цяло свлачище от думи. - Къщата не ме интересува. Ако ми върнеш пръстена, ще ти помогна да се зарадваш - както дете, при което се връща майка му. Честно! Като внучка, която изпраща баба си оттатък Черни връх. Знам, че дотам болката не може да се покатери. Върни ми пръстена.

- Да не би да ринеш тоя гроб за мене? – изсъска Марко.

- Ако изкопаеш гроб за жив човек, смъртта няма да дойде. Тя обича изненадите. Пристига когато си реши, не когато я чакаш – каза момичето. – Аз копая гроб за нея. Не знам дали някога ще се зарадваш като нормален човек, какъвто не си. На тебе пръстенът няма да ти свърши работа. Ти си алчен. Виждаш златото. Аз виждам ръцете, които са го пазили, очите които са го обичали, хората, при които се е върнала радостта заради този малък розов камък.

- Млъквай – сряза я Марко. – Донеси ми малини. Ако не стана щастлив, както ми дрънкаш, че ще ти счупя ръката. Така няма да можеш да изкопаеш гроба за дъртата.

– Ако не станеш щастлив човек след моите малини, аз не съм никаква жена и не заслужавам този пръстен – каза тя спокойно. Дали отново му се подиграваше? Какво още беше скроила под някоя друга купчина с парцали?

На следващия ден Марко не замина за града. Скри се в мазето. Видя, че тя не взе кофите и не тръгна да бере малини. Мършавият превел се завря в дупката и продължи да копае. По едно време излезе на двора. Краката й бяха прашни, потънали в синини. Тя беше повече чердже за изтриване на обувки, отколкото момиче. Движеше се безшумно. Стъпките й бяха скъсана паяжина.

- Зная къде си се скрил – каза тя. - Не го прави. Може да уплашиш баба.

Тогава Марко видя нещо, което го удиви. Бабичката, която преди два дни лежеше неподвижна, побеляла като аспирин, се беше изправила. В очите й нямаше кафяв листопад, нито страх.

- Марче, гладна съм – каза дъртата. Марко за пръв път чуваше гласа й. Беше тънък като дребна банкнота. Годините въобще не му тежаха. Тия двете са ненормални, помисли си той. Усети, че не е на място тук, в това запалено от жега, забравено от дъжда село. Колата му, дълга като сянка на облак, изглеждаше по солидна от къщата. Малините в двете кофички, които плевелът беше набрал вчера, светеха. Марко опипа пръстена в джоба си. И внучката беше като дъртата си бабичка – магарешки трън. Одрани от бодили ръце, крака, потънали в тунелите на крачолите. Плътно кафяв поглед. Сигурно в очите й винаги беше есен. Ръцете й под лактите, стари проядени от морска сол въжета, прегърнаха бабичката.

- Знаех, че ще се оправиш – избъбри мършавият плевел в ухото на старата. Усмивка запали огън на младото лице. Стига, бе. Плевелите нямат лице! - Ще ти донеса паничка малини, бабо.

Марко се взря в дупката, сто процента подобна на гроб, погледна към старата кошница, която крачеше към къщата - и нейните крака мършави, хилави като на внучката. Тази щайга, която два дни по-рано не можеше да спусне клепачи върху пълния с прах поглед, сега се опита да говори.

- Ще направим варница в дупката – Виж ти! Гласът на дъртата беше сто години по-млад от кожата й. – Или ще кажа на Марчето да я напълни гроба ми с овча тор. Ще насадим ягоди там.

Беше толкова люто лято, че листата на ореха грееха като току що опечена пита. Старата креташе бавно, но не залиташе, нито се подпираше на стената. Тия хора тук със сигурност се правеха на интересни. Пързаляха го по писта от лъжи и измами. Разиграваха сценки от селска вечеринка.

- Значи в това затънтено село си копаете гробовете предварително? - Марко беше ядосан. Нямаше да им позволи да го правят на глупак.

- Такива хора сме – готвим се за всичко, но за смъртта човек никога не е готов – каза момичето с лице почерняло като дъно на джезве.

Марко огледа едноетажна къща – недомазана, старите скъперници, прозорците, примигваха срещу слънцето, оковани в дървена, прашна дограма. Обърна се към старата, после погледът му се сблъска с момичето – и двете бяха кисели диви джанки – беше се чудил как такива големи дървета пускат корен в пясъка, как измъкват вода от камъните. Тревата беше изсъхнала, а бодливите, нагли клони на джанките ровеха небето и не даваха пет пари за безкрайна синя пещ.

Момичето, потънало в крачолите на огромните панталони, не го погледна.

- Изплатих ти сметките с малините, които набрах за тебе – каза то, отново мършав, бодлив плевел. Лицето й отново бе станало тясно и в него нямаше никакво място за усмивка. – Радостта не идва към тебе. Едва ли някога ще се върне. Зъл си. Изчакай да те огледам – тя пристъпи към него и бодлите на гнева, които разкъсаха настроението му, потънаха дълбоко в костите му. – Не те направих щастлив. Значи не съм достатъчно жена. Ще трябва да ми счупиш ръката – изрече спокойно тя. – Ще ти оставя и пръстена, и гроба – те ще покрият сметката за водата. Жалко за малините, които ти брах.

- Ти си луда – каза той. Сега обаче ръцете й не приличаха на стари въжета, проядени от морска сол. Ръцете й изглеждаха леки като вятър, а вятърът, който познава малините на Голо бърдо, е добър. - Не съм виждал хора като вас. Ти нямаш ли някаква постоянна работа?

Лятото беше запалило огромното си огнище и Марко имаше чувството, че стъпва бос върху бръснарски ножчета. Но не болеше.

- Тя работи в кафенето на гара Перник – каза младият глас на старата. – Три дни по дванайсет часа. Ден почива. Двете събирахме пари да откупим от тебе къщата. Надявахме се. Но ти си зъл.

- Много дрънкаш – обърна се към бръчките на старата Марко. Тя беше висока, стигаше над рамото му.

- Тука сме такива – каза момичето неочаквано. – Като наближи нещо лошо, няма друг изход и залагаме къщата. Но за смъртта човек няма какво да заложи.

Тя изглеждаше още по-мършава в грамадните си панталони. Блузата й беше омазана с малинов сок. Но й беше по мярка.

Марко погледна към гроба, който щеше да стане ягодова леха или варница. Тук небето беше градина сини ягоди, докато лятото не изпиеше всичката влага и не изхвърлеше облаците зад Черни връх. Къщата беше стара, но здрава. За пръв път Марко не си помисли каква цена би могъл да измъкне за нея от някой неориентиран софиянец.

- Вярно е, че първо се ражда ножът, после се ражда човекът - продължи младият глас на старата бабичка. Внучката й беше странна. Откъде попадна на тия двете? Кой вятър го донесе тука? - Но при тебе, момче, след ножа пак се е родил нож. Не човек. Ти си острие. Все сечеш – тук бабата преглътна и изплете думи от лято и жега. - Не ти казвам, че е лошо да си нож. Можеш да режеш хляб за деца.

Марко я гледаше и не можеше да повярва на очите си. Наистина бе помислил, че тази изсъхнала старуха ще отпътува отвъд Черни връх. Дотам болката уж не можела да се изкатери. Тя не си бе заминала и - и наистина нещо му ставаше – Марко се беше зарадвал, че старата се задържа тук.

- Вземи– каза Марко. Извади пръстена – истинско злато, висока проба, много лек, с евтин розов камък. Обърна се към момичето, докосна кафявите й пръсти за миг – кой да ти каже колко трае един глупав миг в пламналото лято - във всеки неин пръст се бяха набили трънчета от диви малини, глог. Никой не може да опише какви шипове се въдят из тези стръмни ридове. Във всеки случай кожата й беше шкурка. Лицето й беше тясно, но му се стори, че е хубаво. Не, не му се стори. Беше хубаво наистина. – Не съм в ред – измърмори Марко.

Тия отвратителни малини –колко кофички бе изгълтал?

- Полудял съм– измърмори той.

Момичето отупа праха от ръцете си. Шепите й – тесни като мидени черупки - светнаха златисто пред очите му.

- Не си полудял – момичето говореше тихо, като вятър, довел нощта над покрива на старата къща. – Не е от малините. Радостта се връща при тебе.