Послушковщина

Българският обществен организъм страда от болест, която може да се нарече и по-елегантно, но най-точно е да бъде определена като послушковщина. Послушковщина е, когато имаш личното верую, че идеалът е нещо безсмислено, че е нещо за будали. Хубав твой поведенчески модел е превиването на гръб пред силните на деня, които имат сякаш гарантирана власт. А всичко, което говориш публично за промени, е само форма на твое лицемерие. Всъщност не вярваш в промени: нито като възможност, нито като нужда. Вярваш в местенцето си под слънцето. Службогонство, но и не само. Който вярва другояче, е будала. Това мислене и поведение се коренят и в някои устойчиви страни на българския народностен характер, но и в непреодоляното комунистическо наследство.

Послушковщината се проявява с различна степен на свян. Особено у хора с „автентично десен бекграунд” свянът приема безподобни форми. Някои хора постепенно стигат от младежки ентусиазъм до тежка послушковщина. „Дясното” и „битката за България” те приемат като една баница. Тази баница се преразпределя от (номенклатурно) абонирани за позициите си „народни” светила. Въпросът за моралното право на преразпределителство не се поставя. Реалният послушковски стремеж просто е парче от баницата. Някои от най-храбрите послушковци все пак вярват, че с много послушание могат и сами да станат преразпределители.

„Автентично десните”, които вече успешно са се свързали с преразпределителите (било то със или без свян), се чувстват неудобно в дискусията за Подмяната. Някои от тях словоохотливо са говорили за нуждата от лустрация, но сега вътрешно приемат, че лустрацията е за будали. Говоренето за лустрация у „автентично десния” послушковец е един полезен управленчески инструмент, подобен на говоренето за православие у „автентично левия” националкомунист. Бездруго двата автентични типа послушковци се родеят по генезиса и начина си на мислене, както и по начина си на хранене с баница.

Почти всички кръстосвания на публицистични шпаги за „лявото” и „дясното” у нас са само въпрос на свян в процеса на консумация на баница. Все едно да слагате ръка пред устата си, когато сте налапали толкова голям залък, че ако махнете длан, публиката ще види падащите от устата ви трохи и слюнки. Не че по принцип няма смисъл от дебат за ляво и дясно, както и от вътрешнодесния дебат за либерално и консервативно, но в условията на българската властова баничарница тези дебати са дискредитирани. И това става по желание на преразпределителите, които хранят с баница своите заслужили послушковци горе-долу така, както разпределителите на блини в съвременна Русия хранят своите съграждани посредством щедро поднесена лопата с топло тесто.

„Автентично десните” послушковци нямат интерес и желание за реални промени. Техният антропологически тип е ключов в осъществяването и възпроизвеждането на Подмяната, както и в процеса на възторжено мимикрирана „правова държава”. По същия начин пък „автентично левите” послушковци мимикрират привързаност към бедните и гладните.

Но да се върнем към интересуващите ни „автентично десни” послушковци, защото се насочваме предимно към автентично дясна публика – надяваме се, без кавички. Въпросните послушковци са въздигнали моралния релативизъм до такава степен в своя житейска философия, че на практика изключват осмислянето по същество на нуждата от реални промени. Ще припомним, че и автентично недясното правителство на Орешарски също наричаше стремежа към морал „неекспертен”. Нашите послушковци на свой ред стряскащо се вълнуват единствено от кариерното си развитие в блажното поле на властовото баничарство, без значение що за мазни следи остават по лицата им, а понякога и по пода на баничарницата. Когато точно тези хора говорят за вопиюща нужда от всеобхватни, дълбоки, дори, така се каже, разтърсващи реформи, те действително имат предвид, че трябва да променим всичко… за да си остане всичко същото. В края на краищата, декомунизацията, лустрацията и декриминализацията са не истинско верую, а просто заклинания за объркване на и без това фрустрираните електорални будали с десен (надяваме се, без кавички) профил. За да завършим паралела, ще отбележим, че тези понятия (декомунизация, лустрация, декриминализация) имат за „автентично десния” послушковец същата „стойност”, която влага в понятието за Св. Троица новоизпеченият „православен” послушковец от отсрещната хранилка. Казвайки това, ние не омаловажаваме самата крайна нужда от лустриране и декриминализиране на българското общество – просто изтъкваме неприятния факт, че тези жизненоважни понятия биват целенасочено обезмисляни в интерес на преразпределителите на баница.

А част от тези „автентично десни” послушковци дотолкова е загубила свян, че дори вече не се нуждае от медиаторството на „реформаторския” тезгях, а директно се е настанила в топлия скут на главния преразпределител на банкянски тиквеник. Тези хора вече са спрели дори да говорят за декомунизация, лустрация и декриминализация, защото са твърде заети да дъвчат. В промеждутъците между два залъка все пак процеждат по някоя приказка за „свободен капитализъм”, „религиозни ценности”, „просветен патриотизъм” и „отговорен консерватизъм” (докато друга група „автентично десни” послушковци пък прокарва сладките хапки с „либерални” глътки боза).

Послушковщината в „автентично десния” си прочит няма да доведе до никакви реформи, камо ли до всеобхватни – а само до преутвърждаване на Подмяната, озвучена от добре познатата номенклатурна латерна, целяща мимикрии. Това ще продължи до пълно загниване на обществения организъм. Този поведенчески модел на послушковците е, разбира се, зло и трябва да бъде сочен открито като такова, а не като форма на „реализъм” или „експертност”. Реформите за превръщане на България в истински правова държава, където никой не стои над Закона, следва да бъдат не удобно за Подмяната клише, а кауза без алтернативи. Реформаторски настроената дясна общност (без кавички) би трябвало да се събуди от щастливия си сън и безкомпромисно да преодолее послушковщината на „своите” позьори, които се крият зад уютни фразички като „дясна политика”, „политическа лоялност” и най-вече „стабилност”.

Манол Глишев, К. Мартел

Още по темата

03/02/2015

Нашите автори

Българската политика като "Игра на тронове"

20/12/2014

Нашите автори

Дясно, та дрънка

04/09/2014

Нашите автори

Трябва да свикнем с мисълта, че Русия не е приятелска страна

Следете новините ни в GoogleNews