Популизъм и демагогия

Антоний Гълъбов Последна промяна на 07 февруари 2014 в 18:16 23301 18

Антоний Гълъбов

По всичко личи, че 2014 ще бъде годината на популизма в България. Взаимните обвинения в популизъм не могат да прикрият няколкото ясни черти на това специфично политическо заболяване, както и условията за разрастването му като епидемия в българската политика. Преди всичко, популизмът предлага прости решения на сложни проблеми. Колкото по-неразбираем и заплашителен изглежда всекидневния живот на хората, толкова по-лесно е да се вслушат в обещанията за бързо и категорично решаване на всичките им трудности. По-неприятното е, че зад тази готовност, стои споделеното нежелание всеки отделно и заедно да се опита да подреди собствения си живот.

За разлика от демагогията, която е умението да се управлява чрез апатичния страх от промяна сред мнозинството, популизмът се развива най-добре в опозиция. Колкото по-дълбоко е усещането за това, че нищо не е както трябва, а перспективите за развитие не зависят от собствените ни очаквания, толкова по-лесно изглежда да се повярва на популизма. Неговата истинска сила е в това, че не ни кара да направим почти нищо, освен да гласуваме за поредния му пророк. Той е като нисколихвен, бърз кредит, с отдалечен във времето падеж и представяни като минимални лихви. Достатъчно е само да се подпишеш, (или да гласуваш) за да започнеш да харчиш. Но, сметките винаги се оказват погрешни, а общата цена – непосилна.

Популизмът е силен, когато е защитаван като монолог с мегафон в ръка. В зависимост от интелектуалния капацитет на своя пореден пророк, популизмът може да бъде истински завладяващ или да си остане колективно преживяване на индивидуални страхове. Най-важното е „лидерът” да поеме пред всички отговорността за тяхното спасение. Класическата опора на този своеобразен култ е сложното преплитане на поне три основни идеи. Първата е, че народът винаги е по-мъдър от управниците си. Втората е свързана с разбирането за това, че управниците са станали такива чрез престъпление. А третата, свързва предишните две с очакването някой, най-често един единствен човек, да поеме върху себе си бремето на защитата на малкия човек срещу всички злини, причинени му от управляващите го престъпници.

Версията на национал-популизма се различава в детайлите. Там народът е сведен до нацията, която на свой ред, най-често се възприема като обобщение на представата за собственото племе. Градиращото до истерия оплакване на Родината като майка, позволява всеки да припише на страната собствените си разочарования и страхове. Така колективният образ на „изтерзаната Родина”, придобива конкретните черти на собствените ни проблеми и провали. Но, истинската сила на национал-популизма е в страха от другите, превърнат в гняв. Разказът изглежда така: ние сме зле, защото нашите престъпници са се съюзили с чуждите врагове. Този разказ звучи толкова по-убедително, колкото по-трудно ни е да си представим какво всъщност ни свързва. Затова и у нас има много повече национал-популизъм, отколкото патриотизъм. Затова ни е много по-лесно да кажем кой ни пречи, отколкото да постигнем съгласие около това, което наистина ни прави ценни и значими за другите.

Приливната вълна на популизма може да подмени напълно смисъла на европейските избори в България. На подобен тип реторика са податливи около 600 000 активни български избиратели. Всички те, по различен начин, но в сходна степен, са готови да приемат разказа, според който техните лични неблагополучия са резултат от световен заговор, в който местните управляващи престъпници са се продали на чужди интереси. Защитата на родината-майка им изглежда единственият възможен път за спасение. А той преминава през прогонване на другите и наказание за собствените ни управници. Разбира се, след това, „лидерът” трябва да назначи новите управници, които след няколко години могат да бъдат прогонени от следващия борец за спасението на всички.

Въпреки че изглеждат и дори се възприемат като синоними, популизмът и демагогията имат различно отношение към властта. Популизмът е бърза писта за набиране на последователи в опозиция. Но, ако властта бъде спечелена, популизмът се превръща в риск. Властващите вече не могат да говорят за себе си като за престъпници, обогатили се незаконно в ущърб на народа. Вместо това, те започват да говорят за това как се борят с „наследството на предишните”. И колкото по-подробно описват щетите, които е нанесло предишно управление върху народа, толкова повече се надяват, че няма да им се налага да обясняват какво всъщност правят във властта в момента.

Популизмът търси и винаги намира основания за съществуването си, там където хората приемат управлението като спектакъл, в който актьорите на сцената говорят това, което някой друг им подсказва. Българското общество възприема по подобен начин демокрацията и собственото си участие в създаването и поддържането на нейното качество. На фона на мълчаливата съпротива срещу поемането на отговорност за собственото (без)действие, „публиката” у нас предпочита да наднича зад гърбовете на актьорите в търсене на сенките, които ръководят спектакъла зад кулисите. Пропускайки най-често простият факт, че сенките които вижда, най-често са част от самия декор.

Яростното противопоставяне срещу управлението на ГЕРБ позволи на управляващия съюз между БСП и ДПС и Атака да преодолее първата фаза на протестите и да овладее управлението на страната. По подобен начин, ГЕРБ успя да неутрализира политическия дебат за развитието на страната и да го замени с необходимостта от разчистване на последствията от тройната коалиция. През последното десетилетие, пред българското общество се разиграва един и същи спектакъл. Агресивният популизъм в опозиция, бързо преминава в силово налагана демагогия, когато властта бъде овладяна. Дори и когато в началото на февруари 2013 година, публиката се опита да се качи на сцената, това доведе само до минимално разместване на декора.

Демагогията, определяна най-често като грижа за бедните, социално слабите и младите хора, осигурява минимално необходимото спокойствие на управляващите. Криминализирането на политическия противник поддържа интригата, докато основните действащи лица променят предварително обявения сценарий. Но, по всичко изглежда, че независимо от масово споделяното неудовлетворение от сегашното управление, съществена част от публиката иска спектакъла да продължи. Или поне не изглежда готова да изпрати на сцената следващата група от актьори.

Срещу спектакъла на демагогията вече се надига нова вълна от популизъм. Проблемът е в това, че те взаимно са си необходими. Радикалните призиви за „смяна на системата” играят много добре ролята на фон за демагогията на управлението. И докато новата вълна от популистки обещания залива и заличава европейските перспективи на България, публиката продължава да участва в спектакъла – или като се прави на очарована от социалната загриженост на властта, или като аплодира бутафорните атаки на популизма. А докато това е така, смяната на актьорите няма да има определящо значение за сценария.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!