Подаръци: великденски разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 07 април 2018 в 18:17 5573 0

Снимка Сергей Антонов

Здравка Евтимова

На Людмила Янева

Марко не им беше купил подаръци за Великден. Работи до късно, не разбираше от момичешки работи и все даваше плюшени мечета на четиригодишната си дъщеря. Малката, на година и един месец, въобще нямаше да забележи, че остава без подарък, а жена му беше свикнала – човек трябва да е внимателен, парите се изплъзват като вятър между пръстите. Ти смяташ едно, животът съвсем друго. Затова не пилей, пести.

Беше уморен. Все някой магазин ще е отворен утре, ще се измъкне с нещо в последния момент. Едно плюшено мече и детето е доволно, има цяла колекция и ще се хвали в градината. А на жена си какво да търси? Ще й даде пари да си купи нещо, тя ще измисли какво. Но в никакъв случай много пари. Дните те заливат, непрекъснато трябва да плащаш, пазаруваш памперси за малката, плодове, месо, лютеница. Жена му не работи. На дребното хлапе не му потръгна в яслата - зачервено гърло, кашлица, грипове, по-добре жената да го погледа още няколко месеца. Но парите не никнат по ливадите. Десет и половина е, нощ като черна дъска, фаровете с мъка пробиват дъжда. Кара с шейсет километра, пътят плува във вода, направо река.

Дано дребните са заспали. Уморен е. Пътува с часове от Габрово до Перник, вече не помни колко кафета изпи - черти или пет. Зарежда магазини из цяла България с германска алуминиева дограма, докарва железария, маркучи, болтове. Направо му се вие свят. Я стига. Ще устиска още час. Престани с глезотиите. Не беше гладен, но изгълта още един кроасан.

Дано са си легнали дребосъците.

Накрая се добра до блока, но нямаше място за паркиране. Заобиколи. И пред другия блок нямаше, остави колата пред аптеката. Натежал от безсъние, брадясал, измъкна ключовете пред входа. Беше спечелил много по-малко, отколкото очакваше. Отново го заля разочарование – плътно, лепкаво, зло. Повтаряше си, че и утре е ден. Да, но днеска се беше провалил.

Най-после отключи входната врата. Студеният дъжд го накваси до кости. Беше единайсет и десет, батерията на телефона му падаше, прозорците на блоковете спяха, улиците, свободни от стъпки, бяха тихи. Марко обичаше тишината.

Тишината струваше скъпо. Онези, които можеха да си я позволят, живееха в къщи сред борове и зелени поляни, далече от магистрали, ревящи коли и кресливи съседи. А неговият апартамент беше на първия етаж, улицата надничаше в кухнята им, прозорците трещяха с изстрелите на клаксоните, но бе свикнал. Изкачи се по стълбите, скапан от умора.

Беше чисто.

Марко обичаше чистотата. Може би затова и избра Люба, жена си. Още като я видя за пръв път, му се стори, че дрехите й греят. Никъде не зърна петънце. Сега у дома подът светеше, нямаше разхвърляни играчки, дрешките на щерките бяха чисти, подредени в белия гардероб. Чистотата го беше завела при Люба. Докато пътуваше с буса, за да се съвземе, си представяше как попада първо в тесния коридор на техния апартамент, после в кухничката, където всичко блестеше. Навсякъде беше Люба. Винаги му оставяше нещо за ядене. Нещо хубаво и много – две пълни чинии. Беше свикнала с непрекъснатите му закъснения. Не мърмореше. Поне не толкова често.

Дано са заспали. Нямаше сили за капризите им сега. Не им беше купил нищо, да му се не види. Нямаше време. Ще изнамери утре я мече, а коте от плюш, но не скъпо. Така спестяваше я да видим колко - двайсет-трийсет лева. Добре. Завъртя ключа.Единайсет и двайсет. Сигурно спят.

Отвори вратата. Влезе. Наведе се да събуе обувките. Стъпки, упорити като трева, която иска много бързо да поникне, взеха да бродират из тесния коридор. Всяка стъпка беше тревичка. Марко обичаше да гледа трева. Така се успокояваше зад волана. Ясно. Не спеше голямата му дъщеря, повече кестенява коса, отколкото дете, упорито зверче на четири години, което не даваше да го стрижат и ревеше само като види ножица. Твърдоглаво като майка си. Тънко като фиба. В лилава пижама. Сега ще почнат едни глезотии... Стъпките й докосваха паркета хитро и меко, и след тях в коридора като че поникна трева. Други стъпки - колебливи, несигурни, не стъпки, а ябълки, които може да се търкулнат и всеки момент да друснат на пода, поеха към Марко. Но и те бързаха, направо тичаха. Идеше малката му дъщеря, на година и един месец, топче в пижама – старата розова пижама на сестра й, доста поизбеляла. Коса като шепа злато, не че Марко бе виждал толкова скъпоценен метал на едно място. После приближиха едни много тихи стъпки - като капки дъжд, но не като оня на улицата преди малко, мътен и нагъл, а хубав дъжд, дето превръща костилките в дървета. Такива бяха нейните стъпки, на Люба, когато не беше сърдита - листа и сенки на птици. Понякога дори черешите разцъфтяваха след нея. Я стига. Какви ги мелиш, човече. Млъкни.

- Тате, липсваше ми – избъбри момичето, скрито под кестенявата си коса.

- Та-та... та-та! – задърдори дребното хлапе, което се преструваше на шепа злато.

- Добре, че успя да се прибереш – каза жена му. – Мислех, че ще останеш в Габрово.

Той прегърна лилавата пижама в една ръка и стъпките- ябълки кацнаха на гърдите му. Прегърна голямата дъщеря с другата ръка. Две хлапета – чисти като луната. Люба, ах, че хитра твар, се сгуши под брадичката му. Как успя да се свре там, между децата? Жалко, колко жалко, че не им беше купил подаръци. Какъв глупак излезе.

- Носиш ли ми плюшено мече? – попита голямата дъщеря.

Марко замълча. Имаше се за умен, но не измисли нищо.

- Магазинът за играчки работи утре – каза жена му. – Като го отворят, ще получиш ново мече, нали тате?

Беше й благодарен, че й дойде на ум такова нещо. Тя беше с чисти дрехи, у дома беше светло, пижамите на децата бяха топли, грееха. Защо бе решил да пести точно сега, дяволите ще го вземат. Я стига, магазинът за мечета беше затворен. Точка.

Целуна голямата дъщеря, после малката - кестенява глава, руса глава, и още една светло-кестенява глава – най- важната, на жената. Беше стиснат, да, но мразеше лъжата.

- Не съм ви купил подаръци – каза Марко.

- Не се ядосвай, тате – успокои го голямата дъщеря. – Утре ще отворят магазина.

Малката се бе спотаила - не лице, а усмивка от единия край на света точно до другия. После и голямата му дъщеря се усмихна – от единия край на света до другия. Жена му нищо не каза. Това не беше добре. Можеше да помърмори, че й е писнало да облича голямата за градина, след това да облича малката, да мъкне и двете рано-рано до градина „Родоблюбче“. Да се прибира, гушнала дребната като торба картофи. А хлапето тежеше десет кила. Представи си да носиш десет хляба от „Родолюбче” до вкъщи. Не е приятно. Той в колата – Пловдив, Шумен, Стара Загора, Габрово.

Как попадна точно на Люба... Беше сервитьорка в кафе „Рай“, кестенява сервитьорка като всички други, но много чиста, чисто лице. Стъпките й - капки на хубав дъжд, който превръща семената в поляна.Марко обичаше трева и дървета. Някой ден щеше да спечели достатъчно за къща с двор. Още сега знаеше какви фиданки ще насади. Трябва да научи децата да се грижат за цветя и череши.

- Не ти купих подарък – каза той на Люба. Гласът му тежеше като пътя от Търново до Перник, като завоите, като малките затворени кафенета, откъдето не можа да си купи кафе. – Но нищо, ще празнуваме.

- Брадата ти боде – обвини го дъщеря му. – Тате, аз мога да рисувам куче. Искаш ли да ти нарисувам?

- Та-та... та – запелтечи малката му дъщеря и започна да го дърпа за ухото.

- Аз ти купих подарък – каза жена му.

- Подарък? - измърмори той. Бавно спусна децата на пода, но те не го оставиха на мира. Малката се притисна към единия му крак, голямата се залепи за другия. Той забрави, че го бе заливал дъжд, че бе пил пет кафета, ще можеше да заспи прав, докато отключва вратата на дома си.

- Дай си ръката – каза жена му.

Какво беше намислила? Пак някоя глупост. Понякога не можеше да я разбере. По-точно - почти никога не можеше да я разбере. Подаде ръката си. Люба я хвана. Измъкна един флумастер – тези флумастери се мотаеха по всички маси и масички вкъщи, като че някой ги сееше.

Люба го държеше за ръка.

- Изпъни пръстите – каза му тя.

Каква простотия е наумила? Я да видим.

Ето. Написа нещо на ръката му. Флумастерът го гъделичкаше. Марко не можеше да поняса тези досадни драскащи с цветно мастило моливи. Честно. Направо ги мразеше. Искаше му се да ги събере в една торба и да ги изхвърли.

Опита се да погледне, но жена му - доста особена още от сервитьорка в кафе „Рай“ – не позволи. Тогава беше лека като бързей, понякога се усмихваше. Усмихна му се даже като я скъсаха в УНСС по статистика. Иди я разбери.

- Я да видя какво измъдри – рече той.

- Мария ще ни прочете – каза жена му и в очите й се покатери пак оная усмивка, не можеш я разбра - дали като след двойката по статистика, или като онази, когато й каза: „Разбрах. Ти си за мене. Знам кой е за мене и кой не е.”

Мария, голямата им дъщеря, тънка като дръжка на череша, погледна към ръката му.

- Буквите са много малки – оплака се хлапето.

Какви букви, рече си Марко, но от жена му всичко можеше да се очаква. Това си е едно на ръка.

- О… Б.. И… - дъщеря му се запъна, изплези език от усилие. Мълча, мълча, и накрая срам, не срам, попита: – Тате, коя беше тая буква, която много прилича на числото четири?

- Не й подсказвай, Марко – сряза го строго жена му. – Тя трябва да я знае.

- Не я знам – призна посърнало детето и след малко продължи: - О.. Б.. И…Четворка . А.. М. – Не мога да го прочета, много е трудно – дребната клюмна, но изневиделица в тесния коридор на апартамента поникна трева. Стига глупости, човек, нареди си Марко. Избий си тая трева от главата. Но знаеше. Някой ден ще им купи къща с двор.

– Чакайте – обади се голямата му дъщеря с кестенява като торба желъди коса. – Мамо, не е честно. Има още една дума. Добре де, тя не е толкова усукана като първата. Само две букви.

- Чакаме ме те – подкани я майка й.

- Т... Е... – измърмори под нос дръжката на черешата. – Прочетох буквите...думите не се разбират. Мамо, защо пишеш само трудни думи?

Марко се усмихна. Боже, как се усмихна, като хлапе. Направо лицето му се разглоби. Тая жена, неговата, какви ги мъти.

Защо не им купи подаръци. Най-скъпите подаръци. По дяволите парите. Стига си дрънкал, де. Нали все някой магазин утре ще бъде отворен.

- Тате, защо се смееш като тиква? – попита го голямата му дъщеря.

Марко знаеше защо.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !