Тогава получих първото писмо, подписано от господин Димитър Димитров. Ето неговия текст:

Впечатлен съм от вас. Често се чувствам самотен. Вашият образ е опората, към която се обръщам, за да издържа. Вие сте симпатична жена и в очите ми изглеждате красива, понякога много красива. Животът ми със сигурност не е лесен, но не губя кураж. Мислено отправям към вас позитивна енергия и се надявам, че се чувствате добре.

Вашият образ е нещо светло и стойностно в ежедневието ми. Надявам се да се срещнем и да разговаряме. Бъдете здрава, успех! Димитър Димитров PS. Моят е-mail адрес е: [email protected]

Но…

– Каква я тая хартия в хранилището? Как така! – вика колкото ѝ глас държи Сашката. Д.Д. временно си отива от мислите ми.

Сашката е новата звезда в нашата Комисия и сияе на регистратурата. Госпожата светкавично стана довереница Номер Едно на заместник Мелина, освен това е най-жаркият фен на Главния Мениджър.

– Защо! – ядосва се Мелина, която още не си е получила атестацията. – Кой пробута тая хартия на Сашката?

Естествено, аз съм пробутала тая хартия на Сашката. Мелина ми нареди:

– Заринала съм се с материали отреди новата ера и не мога да мръдна оттук – с експанзивен жест Змеицата ми сочи два шкафа. – За това става дума, аз го дишам тоя прах, Тодорке. И за какво се трепя? Изготвя ли ми някой атестация? NO! NO! Трета седмица чакам. Никакъв резултат. Онази с ццц цветята не благоволи да си мръдне знаеш какво. Визирам красивата ти колежка! Тя трябваше да унищожи материалите, но когато някои са малодушни... имам предвид... да, Тодорке, тебе имам предвид, ти си малодушната сред нас! Прочее, унищожи тия хартии веднага. Чакай. Първо погледни сведението за столицата, на английски е. Три странички, нищо работа. Редактирай го, защото не ми звучи. Всъщност, разкарай материалите оттук, Тодорке.

Аз разкарах материалите в хранилището.

И Сашката запищя.

Нека ридае. Аз се върнах в мислите си към посланието на Д.Д. Текстът беше компютърна разпечатка. Имаше ръкописен подпис, който не успях да разчета. В първия момент се почувствах щастлива – Д. Д. приема образа ми за светъл, освен това ме нарича „красива, много красива“. Много красиво е палтото на прабаба ми от миналия век. Симпатична – да. Много симпатична – също да. В следващия момент си зададох резонния въпрос – откъде-накъде пък точно мен ще накиснат с романтично послание? Точно аз ли съм нещо стойностно в ежедневието на Д. Д.? Кой е .Д.Д.? Някой от Комисията? Не ме карай да избухна в кикот.

В романтичната литература подобна преписка с интимно съдържание се нарича billet doux, което в превод от френски означава любовно писмо. Ние в нашита Комисия не се занимаваме с любов. Моля, не на нас! Какви мисли ни внушава тази лирика?

Нежното послание на Д. Д. намирисва. Да си представим следния сценарий: господин Д. Д. е от кръжеца на Главния Мениджър – младо орле, което копнее да лети до крилото на своя висшестоящ. То чака възможност за триумф. А триумф без накисване - хайде да посочваме кого ще накиснем - не се постига. Ако например светлият образ Тодорка напише: „Много бих искала да Ви видя, Д.Д, защото наистина животът ми е самотен. Имам нужда от кураж. Не съм мечтала за нещо по-мило и истинско от думите Ви. Това е номерът на моя мобилен телефон – и пиша номера. Очаквам с нетърпение да Ви видя.

С благодарност,

Тодора Герасимова.“

Орлето ми изпраща второ жарко послание. Аз се размеквам, споделям колко ми е гадно в службата. Орлето докладва, където трябва, че ми е гадно и тогава, Тодорке, не само ще се отзоваваме, но ще се уволняваме.

Вие сте красива жена, светъл образ, ще си намерите друга работа с лекота. И понеже сте много интелигентна, ще се пласирате светкавично. Добре, писали сте, господин Д. Д., лирично сте писали. Постарали сте се да издълбаете рана в сърцето на Тодора Герасимова. Ала и ние в тази Комисия четем лирика!

Светлият образ Тодора Герасимова, жената опора, „красива, много красива“ първо скъса billet doux на четири парчета, след това, взе решение да ги изгори всичките до едно в порцелановата си чиния за супа, в която възнамеряваше да си сипе леща за вечеря.

Колко хубаво би било някой наистина да вярва, че мога да бъда опора в живота му, премина през главата й, но тя бързо изхвърли опората, където ѝ беше мястото – в контейнера за смет. Още не се е родил рибар, който ще оплете мрежа за Тодора Герасимова, рече си „красивата, много красива“ жена.

И все пак хубаво би било... .

- Тодорке, махна ли хартиите от моя кабинет! – съсича мечтанието ми заместник Мелина.

Още не съм прочела докрай сведението до столицата, което трябваше да редактирам - три странички, нищо работа. Всъщност страничките бяха осем.

В крайна сметка първо отивам при Главния мениджър – по-точно до вратата на кабинета му, и почуквам тихо, като че крада.

Никакъв отговор. Аз малодушно се оттеглям и сядам покъртена зад бюрото си. След малко господин Барамов се подава с нервна крачка. Неговите крачки винаги са нервни.

– Какво искаш?

– Имаме проблеми с унищожаването на материалите, господин Главен мениджър – заплитам предпазен пуловер аз. -Много хартия се натрупа в хранилището... Сашка повдигна въпроса, и с право... – почвам да лъкатуша, защото опознавам полека Сашката. Ще къкри, докато пресъхне река Марица, а още две десетилетия след това от хранилището й ще мирише на смърт. Ала ние обичаме нашата мила Сашка. Наистина.

– Какво ме интересуват мене хартиите? – пита ме главният мениджър. - И защо мене занимаваш с тия хартии? Аз имам планини от важни неща да върша!

– Трябва да ги унищожим – подхващам изтънко аз.

– И какво искаш да кажеш, аз ли да седна да ги унищожа?– гласът на господин Барамов е лавина от гняв.

Почвам да унищожавам хартия. Машината за унищожаване загрява, задавя се, скърца. Наоколо се носят конфети и лентички.

– Какъв е тоя шум? – възмущава се Сашката. – Кой ме подлага на подобен идиотски шум? Сега ще се оплача на Главния мениджър. Веднага ще му съобщя!

Не му съобщава, защото при нея, уви, при мен, доплува – тежка, заоблена гемия - заместник Мелина.

– Готов ли е онзи превод за 2026 година плюс, който ти дадох вчера? – пита ме Мелина, носейки още четири папчици, този път наистина от по-малките, за унищожаване.

– Не е готов – отвръщам й аз. – Трябва първо да редактирам онова сведение до столицата.

– Да, но Главният мениджър ти възложи да преведеш материала 2026 плюс, нали? – къдравият й смях се разля над папките, които трябваше да залича от света. – И още нещо, Тодорке. Влез при Главния мениджър и го питай докъде е докарал моята атестация.

- Но нали унищожавам ... точно сега унищожавам твоите материали – обяснявам аз.

- Някои унищожават стола, на който седят, докато чакат да си получат заплатата – изрича дълбокомислено Мелина. - Между впрочем, теменужките ми са прекалено наводнени, ти ги удави, но си получи заплатата, нали? Та в светлината на стола, върху който някои хора седят, могат да не дочакат заплатата си следващия месец. Веднага изтичай да видиш какво става с атестацията ми при Барамов!

Барамов пуши. В сградата пушенето е забранено.

- Какво става с оня превод? Как кой - оня за 2026 – кога орелът е допушил фаса, не съм усетила. Никотинът го изнервя допълнително. Пак ще отнеса тупалката. - А, виж реалната картинка. Материалът не е преведен! – установява той и вдига сноп хартии под носа си. – Ти си незаинтересована от работата си, Тодорке. Си! Не ми противоречи! Назначена си в тази структура, за да работиш и просто не знам какви ги мислиш, ако въобще мислиш, в което дълбоко се съмнявам.

– Заинтересована съм, господин Главен мениджър.

- Не, не си заинтересована.

- Извинете, господин Главен мениджър – почвам да гълтам жаби аз. – Зная, че може да ви ядосам, но Мелина ме изпрати да Ви попитам за атестацията й.

Тишина. Тишина. Блаженство.

Къде си, Д.Д? Какво страхотно billet doux си ми изпратил.

- Слушай какво, Тодорке, аз не мога да вдигна глава! – заявява главният мениджър. - Аз не мога да се обърна... имам планини да върша…

И така нататък.

Д.Д, който и да си. Пиши ми.

Моля те.