Ориент Експрес

Николай Братоев - Крижицки 28 май 2024 в 11:50 1997 0

Централна гара

Снимка Личен архив

Централна гара

Три пъти погледнах билета си, за да съм сигурен, че не бъркам датата на заминаването ми, пишеше: 4-ти май, петък, 1934 г. Минаха няколко часа в суетене, уж не съм пипкав, но се чудя с какво толкова се забавих, че закъснях с приготвянето на багажа. Притесних се, че ще изпусна „Simplon Orient Express“, с който щях да пътувам, при това луксозно, до Милано. На дъното на чантата сложих оригиналите от новия договор с италианците с транспортната компания, за която работех.

Върху папката турих и няколко току-що изгладени и прилежно сгънати ризи и разни други дреболии. Прибавих едно поло и голф панталон – за топло и студено, знам ли. Багажът ми се събра в един малък, много стар саквояж, останал наследство от покойния ми баща - известния столичен лекар д-р Стефанов. С тази скромна кожена чанта той обикаляше по адреси главно нощем.

Хукнах към пиацата за таксита на площад „Александъръ I“. Намерих една празна кола и сложих саквояжа върху тавана на автомобила. Огледах се за водача – имаше трима, които пушеха подпрени на най-предното такси, единият от тях трябваше да е на избраната кола. Отворих вратата и седнах отзад на меката седалка от виненочервен плюш. В миг се почувствах като някаква величайша чужбинска персона дошла на аудиенция в страната ни, която ще откарат на тържествен гала-обяд в Царска Бистрица и цял ден ще гостят с отбран дивеч и с френско шампанско до пръсване.

Таксиметров шофьор, снимка: Изгубената България

Шофьорът ме забеляза и загаси фаса си на жълтите павета, приближи се до моята страна. Поглеждайки през стъклото, ме приветства, козирувайки с двата пръста до ръба на каскета си. Беше облечен в доста прилично ушито сако от твърд вълнен габардин на диагонална сплитка. Аз също имах жилетка от точно такъв „twill“, но рядко го носех. Загледах неговото сако – платът бе по-скъпа от моята версия, но вероятно и той вносен от Британия. Мина ми за миг мисълта, че щом си шие дрехите от скъпи платове и посещава добре платен шивач сигурно дере ежедневно минимум по три кожи от клетите си клиенти.

Водачът на таксито надяна ръкавици от много фина кожа, които можеше да се купят само на едно място в този град, което много добре знаех и познавах стопанина – при евреина Моше Денон на ул. „Пиротска“ 12. Чудно, но така облечен, шофьорът изглеждаше като някой богаташки син, който за забавление караше такси, а в останалото време от деня се носеше из града като елегантен франт с единствената цел да прахосва богатството на дедите си, натрупано кой знае откъде. Водачът отвори моята врата и ми подаде саквояжа, който бях забравил на покрива на таксито.

- Заповядайте чантата. А накъде?

- А, благодаря. Боже, щях да си забравя багажа. Моля, много бързам. Карайте към гарата, ще изпусна Експреса. Знам, че разстоянието е много близо, но наистина, ако сега тръгна пеш или хвана трамвая от „Търговска“, няма да успея навреме.

Шофьорът нищо не каза, седна на мястото си и включи апарата, чиято скрита машинария зацъка ритмично. Олекна ми - липсата на словесен пазарлък беше добър знак, че няма да има пладнешки обир. А и палейки мотора на колата, вече бях спокоен, че влакът няма да тръгне без мен.

Минахме покрай джамията, лъвовете на моста и докато стигнахме до края на булеварда ориенталският ни доскоро град ми се стори малко по-различен от друг път. Може би, защото зърнах сградите през прозореца на автомобил, а не ги гледах отдолу нагоре като пешеходец. Малко преди гарата минахме покрай последните две останали къщи от старата циганска махала. Въпреки бедствията от наводнения и проливни дъждове тези два коптора, сглобени още след Освобождението, бяха оцелели.

Зад тях всички сгушени един в друг в истински лабиринт цигански подслони са били съборени като домино при разчистването на терена от Общината, а обитателите им преместени на новата улица „Татарли“. Тя се намираше между златодайната река, която пълзеше надолу по баира от кварталите „Красно село“ и „Лагера“ в посока към мелницата в покрайнините на квартал „Коньовица“. Там катуните отново бяха пренесли всичките си нечистотии и цялата „Татарли“ стана известна като новата циганска махала. И такава щеше да бъде още сто или повече години. Така теренът покрай гарата беше разчистен от вечните просяци, които причакваха с изпъната ръка всички пристигащи и заминаващи от Софийската гара.

Стигнахме с таксито пред гарата до постамента на премахнатия вече бронзов фонтан. Не знам защо и кога бе демонтиран, но е стоял на това място още от построяването на гарата. Сега около останките от неговата композиция стърчаха само три самотни стълба с фенери, които едно време са били палени с газ. Иначе преди да се появят моторизираните таксита старите файтонджии са чакали около него своите клиенти. Днес динамиката, дори миризмата на гарата си е същата, въпреки че времената се менят, файтонджиите с коне оредяват и дори може би скоро ще изчезнат. Тогава не знаех, че много години по-късно, в моите старини, самата гарова сграда щеше да бъде заменена с по-просторна нова, но пък грозна и с опикани подлези.

Контето с габардиненото сако изгаси мотора и спря апарата. Платих му и слязох. Загледах се за няколко секунди след добре подържания му „Ford A“. Спиците на колелата блестяха дълго докато се скриха от погледа ми зад двата далечни киоска за вестници.

За да се влееш в потока от хора, първо трябваше да пробиеш кордона от викачите на столичните хотели. Те бяха задължително с шапки с козирки, над които имаше или картонена табела на съответния хотел, или носеха дълги сака с извезани на реверите сребристи букви името на хотела, за който набираха клиенти. Едновременното надвикване между тях беше неистово – все едно сте на Хиподрума точно преди финала на състезателните коне и отпред в добавка са дошли да крещят всички брокери от стоковата борса от Ню-Йорк. Какафонията бе ужасна, като най-гръмогласен бе дребният викач на „Сплендидъ паласъ“, а този на „Юнионъ Паласъ“ се буташе най-добре.

Отскубнах се някак от тези бойни редици и потокът ме отнесе към вътрешната зала, където беше таблото с разписанието. Оказа се, че съм дошъл на гарата цял час преди да пристигне експреса. Къде ми е главата?!

На входа на една от трите чакални имаше много шумна навалица, вътре ставаше нещо. Спрях се да разгледам. Впрочем за чакащите пътници като мен имаше 3 класа зали: в първата, която оставих да надзърна за най-накрая – имаше червени кадифени канапета и кресла, бюфет и будка за вестници, втората бе със зелени твърди седалки, а в третата бяха инсталирани обикновени лакирани дървени пейки. Разказвали са ми, че до Балканската война звънецът за пристигащите влакове или смяна на разписанието се биел ръчно, а обслужващият го “звънар” бил дедо Ристо – оцелял от разбитата Ботева чета.

Надигнах се на пръсти да гледам присъстващите вътре в третокласната чакалня - бяха достойни за картини на Мърквичка: едни танцуваха хоро под музиката на малък оркестър от трима гъдулари, които скрибуцаха по струните почти до скъсването им. Половината публика развяваха бели кърпички. От хора и багаж нямаше накъде да пристъпят, затова само викаха „иху-иху“ и се люлееха на едно място. Поне десетина души се бутнаха в гърба ми докато гледах импровизираното представление, а още толкова ме настъпиха и избутвайки ме с лакти назад минаваха пред мен. Отзад едно дете на пътеката ревна гръмогласно явно се беше изгубило. Наобиколиха го разни дебели тетки, които махаха с ръце и само цъкаха с език. Изглежда родителите намериха изгубеното си пиленце, защото магарешкият рев рязко спря.

На фона на гъдулките притичваха доброволците да изкарат някой друг бакшиш, мъкнейки тежките куфари на пътниците, а други служители на гарата, бутайки количките с камари багажи, бързаха за пероните с отпътуващите композиции. Имаше и телеграфни служители с козирки и лъскави ръкавели на ризите, които влизаха през летящите служебни врати на бегом и разнасяха напред-назад дълги ленти от телеграфните апарати с важни съобщения. Важните депеши бяха получени по морзови апарати “Сименс”, заменили старите белгийски, тоест „леополдовките“.

От мой приятел – телеграфист, работещ като волнонаемен при Министерство на войната знаех, че старите апарати са още от оборудването при построяването на сградата през 1888 г. от тримата именити архитекти Антонин Колар, Богдан Прошек и Тодор Марков. Впрочем в деня на откриването през новоизградената Софийска централна гара се композирал на първи коловоз международният влак от Лондон и Париж - легендарният Ориент експрес, на чиято версия и аз щях да се кача след около час.

Насочих се съм по-луксозната чакалня – тази с червените плюшени седалки. По пътя трябваше да пробивам кордон от носачи, викачи на хотели и правостоящи пътници - всичките чакащи своите композиции. Двама стражари се разхождаха между редовете. В ъгъла на чакалнята имаше вграден павилион, в който мощна жена в пъстра рокля и три поклащащи се гуши търгуваше с пасти и кафе. Над нея имаше висящо стъкло с надпис „Кондиторай Н. &Неновъ“ изрисувано със златни букви. Докато обслужваше майка с две деца, жената някак успяваше да разменя гръмогласно фрази с двамата стражари обикалящи из залата. Двамата разсеяно ѝ отговаряха с „да, да“. Не разбирах как се чуват и даже си отговарят през цялата шумотевица в салона.

В срещуположният ъгъл на сладкарския павилион имаше друг такъв от метал и стъкло с наредени до тавани журнали от цял свят и много вестници. От него влизаше и излизаше хилава продавачка, чиято талия беше тънка колкото средно дебела книга с твърди корици. Тази вестникопродавачка беше пълна противоположност на дебелата сладкарка с басовия глас – слабата имаше писклив фалцет и също обменяше словесен поток с представителите на реда.

Поисках да изляза на чист въздух и да си отдъхна от това звуково насилие. Тишина на гарата нямаше как да се намери, но на пероните, където пасажерите чакаха композициите си, обстановката беше доста по-спокойна и всички можеха да обсъдят нещо преди заминаване или да си съберат мислите.

През един перон пред мен със зверско скърцане и изпускане на пара спря влакът от Бургасъ. След няма и десет секунди пътниците започнаха буквално да се изсипват и да изхвърлят багажите си от стъпенките на вагоните. Чакащите да отпътуват се втурнаха в атака с куфарите и бохчите напред. Новите пътници бързаха да се накачулят по вагоните и не пускаха пристигналите да слязат. Страшен кокошарник. Безизходно положение, в което дори обслужващите вагоните помощници на началника на влака не можеха да вкарат ред. Клети балкански нрави.

И ето че минута преди да спре композицията на „Simplon Orient Express“ един доста почерпен селянин, надигайки дамаджаната с червено вино, падна на релсите. Пътници и служители се втурнаха да го вадят миг преди експресът да спре на перона. Парчетата от дамаджаната останаха там, а горкият пияница беше замъкнат при двамата стражари да дава обяснения.

"1930", снимка:  архив на Wagons-Lits Diffusion, Paris (CIWL), PLM & Phototheque WLD

Тълпата от зяпачи се втурна да гледа световноизвестния екзотичен влак с невъзмутими му пътници пиещи кафе спокойно в купетата си. Началник гарата беше доволен от това, че нещастният пияница беше изваден за секунди и неприятностите от инцидента се разминаха на всички. Беше засукал тържествено мустак и въртеше в ръката си палката, сякаш нямаше нищо по-важно в живота му. Това, естествено, си имаше своето оправдание - тъкмо той беше главният в момента. Изживяваше се като царя на гарата и всяко движение в околностите на малкото му владение зависеше единствено от неговите наставления.

За експреса почти нямаше пътници нито за качване, нито за слизане и като че това бе най-спокойният и хрисим влак, който някога е влизал в гарата. Бях поглеждал поне сто пъти в билета си и знаех наизуст номера на вагона, купето и мястото си и като важна персона закрачих по перона с изпъната стойка на генерал. Стискайки кожената си докторска чанта в ръка, се качих по стълбичката на вагона и ето, че дойде моментът и аз като всички известни люде подобно на Оноре дьо Балзакъ, Гюставъ Флоберъ, Викторъ Хюго и безброй царски и кралски особи да се настаня в луксозното си купе, за да отпътувам.

След минути щях да замина, забравяйки за балканските ни нрави. Ето че можело да се влезе и без да се буташ. Западната култура си личеше още от вратата. И така щеше е докато се върна обратно с подписания от италианците договор.

Да, ще бързам обаче да се върна, защото ще ми липсват жълтите павета на площад „Александъръ I“, шофьорът конте, шумното хоро в третокласната чакалня, мустакатия наперен началник движение на гарата, гръмогласната сладкарка с тройната гуша и фалцетът на тънката като сламка вестникопродавачка. Искам да съм тук сред тях, докато моята и техните сенки досущ като тези на бронзовия фонтан и на файтонджиите се изпарят във времето. Повярвайте ми - не мога без всичко това.

Източници: Wagons-Lits Diffusion, Paris (CIWL), PLM & Phototheque WLD, Изгубената България, Българска история, "София преди 50 години" - Георги Каназирски-Верин, „Моят роден град София“ - Райна Костенцева

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник" и "Стъпки...". Книгите може да бъде закупени в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да ги поръчате онлайн тук.

    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови
    X

    Най-влиятелните хора в Европа се събират в София