Оловните войничета

Тази история се появи след едно основно разчистване на мазето. По старо българско правило всичко в нашите тавански и подобни помещения са натъпкани с неща, които „все някой ден ще потрябват“. Периодичното прочистване обаче е изключително полезно и както се оказа в случая – от дълбините на мазата изскочи една малка зелена щайга, пълна с нещо грижливо увито в прашни страници от стари списания. Нали се сещате за ония пластмасови щайгички, в които в зарзаватчийските магазини продаваха ягоди?

В разпадащата се хартия имаше и пожълтял памук, а в него бяха старателно завити... оловни войничета. Виках им „наполеончета“. Щом ги докоснах се върнах във времената, в които бях дете и редях войничетата по килима в къщата ни в „Разсадника“. Времена преди 50-40 години, в които детството ми беше напълно реално, а не виртуално. Ние децата, че даже и възрастните, бяхме страстни колекционери на пощенски марки, кибритени кутийки, етикети от стари винени бутилки, обвивки от шоколади и шушкави найлончета от вносни бонбони.

И, разбира се, най-голямото съкровище и ценност донесени от чужбина бяха оловните войничета! С тяхното подреждане на пода в къщата, пред печката на нафта, ставаха цели адаптации в мини вариант на сраженията от Ватерло, в които аз обикновено водех френските войски вместо Наполеон Бонапарт. Съседското момче, което идваше да „воюва“, винаги беше противникът – все някой трябваше да поеме отрицателната роля.

Понякога бях генерал-лейтенант Пьотр Багратион от битката при Аустерлиц. Впрочем, след много години се запознах с една от правнучките на Багратион и доста се смяхме, когато ѝ разказах как с лека ръка съм спечелил битката при Аустерлиц. Битка, ама на килим. Де да беше такава истинската! Друг път бях едноокият генерал от пехотата – Кутузов, подреждайки армиите (доколкото дете може да направи въстановка) от боевете под Бородино при Наполеоновата кампания в Русия. Даже слагах превръзка на едното си око – на лявото, за да съм по-автентичен с визията на Кутузов.

На същия този под в къщата ни французите ту губеха, ту печелеха сраженията. Грохотът на оръдията и канонадата от изстрелите на пушките на моите войници и тези на противниците гърмяха в ушите ни. Цвиленето на ранените коне и виковете на ранените кънтяха из стаята. Ако имахме аудио и видео техника направо щяхме да заснемем филм. Всичко обаче траеше докато родителите ми не се върнеха привечер от работа и тогава генералният щаб, представляван единствено от мен, бързо и грижливо си прибираше оловните армии в зелената щайгичка, за да не бъдат случайно стъпкани от нечий чехъл.

Загледах се в поставката на войничетата: имаше миниатюрен печат. Извадих лупата от чекмеджето и при по-внимателно взиране нея установих маркировката: осмоъгълна Витлеемска звезда. На кой ли майстор е принадлежала? После се сетих за една стара история, грабнах телефона и звъннах на единствения човек, който би могъл да я помни с подробности – майка ми. Ето какво ми разказа тя.

След преврата на 9-ти септември тя е била интернирана с майка си и баба си в град Попово. Не са били рядкост случаите, в които повечето от бежанците, установили се в царска България след най-големия крах и трагедия на Русия след Октомврийската революция – са се репатрирали доброволно обратно към тогавашния СССР. Майка ми е била 10-11-годишна, но много добре помнеше тези далечни години – как през Попово са минавали цели семейства да си вземат сбогом с приятелите, които остават у нас.

На гарата един от заминаващите извадил кутия за обувки от багажа си и я подал на майка ми. Казал ѝ: „Играчките са малко момчешки, но ги пази, тези неща съм ги правил, когато живях във Франция и са абсолютни миниатюрни творби, защото всички отливки са правени много детайлно. Вътре под тях съм ти завил и нещо от сребро, което на мен няма да ми трябва повече. А и веднага като стъпим на руска, пардон, съветска земя, ще ми бъде незабавно отнето кой знае от кого. Нека то послужи на теб някой ден. Подарявам ти ги, мило момиче“.

В кутията били въпросните оловни войничетата с щампованата Витлеемска звезда, а под тях се оказали увити старателно две сребърни чашки с лъжички за рохки яйца, както и две халки за салфетки също от чисто сребро. Чак сега разбрах как тези неща, стояли почти половин век във витрината на секцията в хола, са се оказали у нашата фамилия. На въпрос за името на този човек, тя ми отговори, че не помни точната фамилия, но имената знаеше със сигурност: Лео Александрович. Инициалите „А.Л.“ напълно съвпадаха със стилизираният надпис на сребърните чашки за яйцата и халките за салфетки, а третата буква бе „М.“ явно фамилията. Кой ли ще е бил този щедър господин?

Майка ми каза, че той и другите репатриращи се заминавали незабавно за „разораната целина“ в Казахстан. Така е било, защото всички репатрианти от Европа, особено тези от Западната част, е трябвало да бъдат добре филтрирани и най-вече изолирани от останалото население, защото някой ден можело да разкажат колко добре живеят хората на Запад. Казахстан е бил добра дестинация за подобно неглижиране на такива хора, а пък ако не оцелеят в суровия зимен климат или жегите през лятото – още по-добре.

Има един българо-френско-руски филм „Изток-Запад“ направен по подобна история – как се решават две поколения да се върнат заедно от буржоазна Франция в историческата си родина и какво им се случва там по време на Сталинския режим.

Подобни сюжети – колкото искаш, ето че и този от филма съвпада напълно с нашия: при отпътуването на Лео Александрович и другите репатрианти, уговорката била да съобщят как са се устроили на новото място. Но тук имало голяма пречка – всички осъзнавали, че никой от тях не може да опише в прав текст дали е добре или зле. Трябвало да се пише с тайнопис или условни знаци, защото някой от тайната полиция ще отваря писмата и бдително ще чете всичко преди плика с марката да продължи по пътя си до адресатите в България. Любопитството ми се задълбочи и попитах майка ми какви са били тайните знаци. Не са били текстови, а във вид на фотография: ще се снимат навън и тайните знаци ще са следните:
- ако всички хора на снимката са изправени – значи са добре и всичко е наред;
- ако са прави, но гледат в различни посоки – не знаят какво ги чака, може би нещо лошо;
- ако са седнали на столове – не са добре и съответно нещата са зле;
- ако са седнали и пишат нещо с писалка – значи ги тормозят непрекъснато в милицията да пишат обяснения и не са ли агенти на Запада;
- ако са седнали на маса и са подпрели главата си с ръце – значи, че не знаят какво ги очаква.

„Е, хубаво де, каква снимка изпратиха те?“ – нямах вече търпение. Майка ми отговори, че в писмото, описващо колко са добре всички и как около тях е цветя и красота, възхвала на положението, имало снимка и тя била следната: всички легнали на тревата и държали моливи в ръце. Тоест – много зле и тормоз в милицията! Кореспонденцията намалявала с времето, снимките показвали само хора в полегнало положение на тревата. Скоро връзката се изгубила и писмата прекъснали.

Отдавна не съм дете и чак в днешно време установих, че всички излети фигурки като „Храбрият оловeн войник” не са само герои на Андерсен, не са само играчки, а и предмет за колекционери. Освен това са изключително голям помощник на историците. Стават както за малки, така и за големи, пленяват ги и в един момент и всичко се превръща в страшно заразяващо хоби.

Имало и хора, които са описали как се играе с войничета: малко известен факт е, че писателят фантаст, който впрочем е убеден пацифист - Хърбърт Уелс е написал теоретичната база или така наречените наръчници за игри с войничета в две публикации от началото на 1900-та година. Посветени са на настолните баталии. На една от снимките е самият той, докато си играе с оловни войничета (издание на Illustration of H.G. Wells Playing a War Game - London News, 1913).

Както се казва - играйте с мярка. Играйте си с войници, но само с такива, които са направени от олово или от пластмаса. Всички други варианти ще са пагубна загуба за човечеството.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник" и "Стъпки". Книгите може да бъдат закупени в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59.

Следете новините ни в GoogleNews