Невидимото вдъхновение

Последна промяна на 05 март 2014 в 20:48 5706 6

Всеки, който е бил изкушен от някакъв вид творческа дейност, знае, че неминуемо идва момент, в който вдъхновението сякаш си е отишло. И се страхува да не е безвъзвратно, защото то е едно от нещата, които са го крепели на повърхността. Страхът да не потънеш в дълбините на унинието е огромен. И на мен, като човек, който винаги си е вадил хляба с писане, ми се случват, образно казано, подобни мъртви вълнения. Не ми се пише за самодоволни политици и нелепи кандидат-политици. Не ми се пише за охранени бизнесмени. Не ми се и чете за тях. Не ми се слуша. Най-общо казано, не ми се мисли за безчувствени хора.

От два-три месеца почти престанах да пускам телевизора. Не се зачитам толкова и в актуални текстове. Минавам с бръснещ поглед заглавията и много рядко намирам нещо за достатъчно смислено, за да си направя труда да го дочета. В тоя океан от новини за политици, бизнесмени, криминални елементи, пак политици, жълтини за хора, известни само с това, че са известни, можеш да се удавиш в думите, но не и да изпиташ нещо вътре в себе си. Нещо, което да те разтърси. Нещо, което да те усмихне. Нещо, което да те възхити. Нещо, което да те умили. Нещо, което да нахрани душата и сетивата ти. Нещо, което да те съизмери с човека, за когото става дума. Нещо, което да те накара да се разпознаеш в него. Нещо, което да те превъзпита. Нещо, което да те зарадва или разплаче. Нещо простичко. От живота ни…

В главата ми изникват безброй въпроси: А защо никой не говори за нормалните хора? Защо никой не ги забелязва? Защо никой не се интересува от тях? Невидими ли са? Изчезнали ли са? Останали сме в тая държава само едни ослепели за другия окаяници, които се взират единствено в собствения си егоизъм ли? И аз ли спадам към тази група? И аз ли съм станала част от този вседържавен егоцентризъм? И да ви призная, дълбоко в себе си имам някакви отговори, които не ме карат да се чувствам никак добре. Ама никак. Затова, може би да изплакна по някакъв начин съвестта си, (ех, ако беше толкова лесно) ще ви разкажа една истинска история. История за един малък, анонимен човек (не че не зная името му или не го познавам, но ми се струва някак грозно с взлом да нахлуя в живота му, да го поставя под прожектора на медиите, без да съм го питала. А и съм убедена, че той не би искал това).

Родило се преди 22-23 години едно момче. Родила го майка, която не го пожелала. Тя си знае причините. И го оставила в детски дом. Тази част няма смисъл да я разказвам, а и не я знам в големи детайли. Но всеки може да си представи живота на един сирак, отглеждан от държавата-мащеха, преместван през няколко години от сиропиталище в сиропиталище из малката ни държавица. И така, докато момчето навършило достатъчно години, за да вдигне „осиновителката” ръце от него и да му каже: „Вече си голям, оправяй се сам”. И да отпрати с хладно безразличие един млад живот на улицата. А улицата е доста свирепа и жестока. Понякога се сещаме за хора, които са си стъпили на краката в подобни условия. Но може и да не се оправят... Нали знаете, че винаги съществува възможността и да не се оправиш с това, което те връхлита в живота.

Зимите са студени и безмилостни. Следват години на спане по гари и входове. Години на кучешки бездомен живот. Дори на по-страшен от кучешки живот, защото има безброй организации, които се грижат за псетата. Но на кого му пука за хората? Човекът словесни е по-долу от псето. Елате ни вижте! (ако позволите тази перифраза). Махваме отвратено и подвикваме: „Бягай оттука, изкарваш сигурно повече от мене...” Казвали ли сте го? Умивали ли сте така съвестта си, подминавайки протегнатата за милостиня ръка? Извръщали ли сте презрително поглед от човека, ровещ в контейнера, докато изхвърляте боклука си, а той жадно е вперил поглед в безценната за него найлонова торба с огризки? За „помиярите” на два крака не е толкова лесно. Особено, ако не са убили още детинската си гордост, че няма да крадат, за да оцеляват (има и такива!). Да оцеляват в реалния смисъл на думата, защото гладът и студът са много лоши съветници. Толкова лоши, че ние, които си имаме покрив и храна, никога не можем да разберем за какво става дума. И дай, Боже, да не разберем.

Та, запознах се с това момче пред една църква преди около две-три години. Може би не е коректно да използвам думата „запознанство”, защото тя предполага някакъв личен контакт. Някакъв диалог. А то, тогава, такъв нямаше. Просто момчето беше застанало близо до църквата, в която ходя, и с пръст ядеше лютеница, обирайки я от дъното на един буркан, навярно взет от най-близкия контейнер. И като всеки, който отива на църква и не може да влезе спокойно вътре след такава гледка, извадих един кроасан от чантата си и му го дадох. Беше ми трудно да го погледна в очите. Не ми се искаше и да го обидя, защото той не даде вид, че стои, за да проси. Просто си беше намерил едно местенце на завет. Момчето разкъса веднага опаковката, загриза кифлата, а след това доста смутено ме погледна и каза: „Бог да те пази!” И така приключи срещата ни. Забравих за това момче. Така, както забравяме всички неща, които не ни засягат лично.

Около година по-късно, миналата зима, до същата църква отново видях момчето. Не го разпознах. Така, както не разпознаваме хората, от които нямаме полза. То пак стоеше наблизо, но този път ми се стори доста по-страшна ситуацията. Валеше сняг. Беше толкова студено, че през ръкавиците не си чувствах пръстите. А то седеше на една пейка по някакви летни панталонки, по блузка и джапанки. Босо. Краката му бяха посинели от студ. И да ви кажа, студът, който чувствах по тялото си, скова цялото ми сърце. Скова душата ми. Скова сетивата ми. Директно го попитах защо стои така навън и още докато изричах последната дума осъзнах колко нелеп е въпросът ми. Казах му да дойде с мен вътре в храма на топло. А момчето ме втрещи с думите: „Аз те помня. Ти един ден ми даде един кроасан”. Без да искам ревнах. Представяте ли си колко човека са дали нещо на това момче за една година, щом то помнеше някой, който му подал един кроасан? Влязохме в топлия храм. Свещеникът (неговото име също няма да кажа, защото изрично ми забрани) поговори с момчето. А то, сякаш чакало само това, изплака цялата натрупана в сърцето му болка само с две-три думи: „Много ми е студено на краката”. Меката светлина от свещите правеше сълзите му да блестят като бисери.

Аз и свещеникът се пребъркахме, но както често се случва, общо джобните ни пари се равняваха на 16 лева. До стотинка се изтръскахме и ги дадохме на момчето, за да си купи някакви обувки от магазин за втора употреба. То с 16 лева какви обувки могат да се купят? И двамата се чувствахме ужасно, че не бяхме взели повече пари в себе си. Сиротинката благодари и хукна в снега да търси магазин „секън хенд”. През това време свещеникът се обади на жена си по телефона и я помоли да донесе от вкъщи негови дрехи – зимно яке, дънки, бельо, пуловер, жилетка, чорапи, хавлиена кърпа… Обувките, както разбрахме по-рано, се оказаха проблем. Момчето, макар доста нисичко и изключително слабичко, ама толкова слабичко, че аз се чудех откъде намира сила да ходи въобще, се оказа с по-голям крак от този на свещеника. Клисарката в храма подхвърли нравоучително: „Отец, тоя сега ще си купи пиене, излъга те”. Свещеникът сви рамене.

Мина около час, а на мен не ми се тръгваше от храма. Дойде съпругата на свещеника и донесе дрехи. Беше направила и няколко сандвича, увити в салфетки и найлончета. Дори се беше сетила да сложи в торбата сапун, паста и четка за зъби. Купила ги от първия срещнат магазин по пътя. И зачакахме. Аз бях убедена, че дори и да си е купило обувки, момчето няма да дойде да ни каже. Свещеникът и жена му се притесняваха дали ще се върне в храма, за да му дадат дрешките. А с всяка изминала минута увереността на клисарката, че парите са пропити, се увеличаваше. Но то се върна. И не се върна за дрехите, защото не знаеше, че свещеникът е повикал жена си. Върна се, за видим, че не е излъгало и да ни даде ресто. Купило обувки втора употреба за 11 лева. Подаде една омачкана петолевка на отеца с думите: „Вземете, вие си дадохте последните пари, няма да има с какво да си купите билет за връщане, а аз пообиколих доста, но намерих по-евтини обувки”. Недоверчивата клисарка, корава жена, макар и на доста години, се разплака и се обърна към стената, за да не виждаме срама й… Свещеникът, разбира се, отказа рестото. Каза, че не е важно как ще се прибере, а това, че има къде да се прибере. Даде му торбата. А също молитвеник и малка иконка. И добави: "Божията Майка няма да те остави!" Поговориха още малко и момчето си тръгна, благодарейки десетки пъти. Тръгна си в снега и студа. Само. И аз си тръгнах…

Много дни не можах да изчистя от съзнанието си мисълта за този малък слабичък бездомник и за това къде ли спи в момента. Като мина зимата забравих за него. При първия сняг на тази обаче пак се сетих. Преглътнах неудобството и попитах свещеника знае ли нещо за момчето. Не му се говореше много, но може би защото се познавахме добре, или защото и аз дадох няколко левчета тогава, та той доста неохотно ми разказа набързо. Успял да му уреди онази зима с връзки (оказа се, че и за това са необходими връзки) място в приют за бездомници. Приютите, ако не знаете, функционират само в най-студените месеци и то само вечер. Прибират няколко нещастника, за да не замръзнат и сутринта отново навън. Проблем се оказало това, че момчето нямало лична карта. Свещеникът намерил добри хора в енорията, които събрали пари за издаването на този документ. Пък се наложило ходене до провинцията, че сиропиталището, в което израснало момчето, не било в столицата. Но и в приюта момчето изкарало два дни само. Влязло да се изкъпе и му откраднали дрехите. Пак дотичало голо и босо при свещеника и изплакало: „Отче, откраднаха ми най-свидното – молитвеника и иконата. За дрехите не ми е жал”. И отново се повторила познатата история. Жената на свещеника донесла нещо, а онази, същата клисарка, сама отърчала да донесе обувки. Не че случайна посетителка в храма не подхвърлила да не му дават пари, че ще ги изпие… Намерил се и добър човек, който платил за няколко месеца квартира на момчето, защото то отказало да се върне в приюта. Лятото минало по-леко – пак навън, но поне било по-топло. Момчето помагало на един пазар да се разтоварват щайгите с плодове и зеленчуци, а търговците му давали я някоя ябълка, я два-три лева. Един ден намерило портмоне. Със 130 лева вътре. И ги занесло в полицията. Жената, която загубила парите си, била инвалид. Купила на момчето малка бутилка кола и чаша кафе за благодарност. А то щастливо побързало да се похвали на свещеника, че помогнало на една жена. Дошла тази зима. Добри хора помогнали на сирачето за започне работа в чистотата. За някой това е най-лошата работа, но за сирачето е измъкване...

И така. От време на време момчето се обажда на свещеника. Той понякога му помага, а понякога му се кара. Защото като всеки от нас, и това момче си има недостатъци. (Казвам го, за да не излезе, че обрисувам някакъв измислен герой). Нормални отношения между нормални хора… А аз всеки път като мине боклукчийска кола се заглеждам няма ли да позная тая клета душица.

От тази история разбрах, че има добри хора. Защото много хора по различни начини са помогнали на бездомника. Разбрах също, че някой е подал ръка преди границата да бъде премината. Преди студът и гладът да са опрели до кокал, да пречупят момчето и принудително да го превърнат в хитрец. То е устояло на изкушението да открадне, за да оцелее. Ето, за това ми се иска да чета по-често. И не се интересувам от имената. Искам само да знам, че нормалните хора около нас не са се свършили, въпреки че изглеждат невидими. Искам да знам за анонимното добро. За анонимната съпричастност. За забелязването на „невидимите” и на „анонимните”… За хората около нас.

Колко изобличение на егоизма ни има в тази обикновена история. Но и колко вдъхновение съдържа. Тя е толкова обикновена, че на мен ми трябваха две-три години, за да осмисля нейната необикновеност… Сега е пост. Време, в което да се замислим накъде гледаме и какво виждаме...

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

12.03 2014 в 19:43

Blagodaria vi mnogo, Milena Doycheva!
Chesto se pitam: zahsto tezi choveshki postupki I zennosti taka me prosulziavat? Zashto neshtata, koito triabva da sa norma za nasheto chovechestvo, predizvikvat sulzite v ochite mi? Ne triabva li drugite, ejednevnite sluchki da ni prosulziavat?
Triabva tezi hubavi zennosti da sa ejednevie I da sme sviknali s tiah! A to, kato gi vidim ili chuem I plachem!
Nakude otivame nie HORATA?
Boje, s kakva skorost letim natam!

07.03 2014 в 19:33

Случката се случи на Великден, един Великден, недалечен. Празник - като за празник - решение - Свети Седмочисленици (София). Отиваме. На пейка на Попа срещам стар приятел. Леко подпийнал, тенденциозно и провокативно изглежда в почивка. Прегръщаме се. Разменяме, споделяме, няколко лафа.
'Езичник, християнин, бунтар, какво и защо, Христо?' - питам го аз. Не съм го виждала от повече от десет години.
Разменяме и споделяме поглед, ще се засечем. Там.

Настъпва полутишина, разговорите са все по-тихи, започва да се чува шума от листата, пролет, всичко ухае на пролет. Поп, камбани, полунощ, песнопения, щракване от запалки, искри, огън, глъч, яйца, светлини, козунаци, размени, усмивки, полусенки, мистика, емоции, восък. Поток хора. Поток светлина. Поток чувство. Срещу часовниковата стрелка. Усмивки, поход, всичко ухае на свещи. Една обиколка. Пред входа - слепец. И Христо. Христо с дълга коса, Христо с татуировки, Христо с лице обсипано с кратери, като луната, пред светлината. Христо държи свещ. Свещта играе върху лицето на Христо. Христо протяга ръце, Христо хваща ръцете на слепеца, Христо не се интересува от 'нищо' - 'Чувстваш ли топлината?' - пита Христо слепеца. И няколко изкупителни монетки, израз на няколко извинителни момента издрънчават на земята. Хората си изкупват вината. Пред слепеца. Слепцът усеща топлината и проронва сълза. Христо също проронва сълза.

06.03 2014 в 22:25

Един много умен мъж наскоро сподели с мен думи на своя баща, които ще перефразирам: чешмата не прави водата и вдъхновението е дар Божий....
И аз се разплаках.

06.03 2014 в 11:20

много чувства жегна в мен разказвача, излязоха през очите ми... това което остава обаче е чувството, че не съм сама, чувството, че всички сме добри обичайки! Дайте да си говорим за обич и нежност, за доброта и душевност, защото ИСТИНАТА е там, а не в ония "новини" дето и аз вече не ги чета и гледам...

06.03 2014 в 00:57

В какво сме се превърнали...щом такива човешки, истински отношения са новина за нас...и щом подбни новини "не продават". Тъжно и страшно.
Благодаря на авторката! Промени и осмисли вечерта и дано посланието ти живее по-дълго време в мен.

05.03 2014 в 22:32

Голямо Благодаря за този разказ! Не са свършили нормалните, добри и честни хора, няма и да свършат!