За снежинките преди да станат лавина

Милена Дойчева

Посрещането на Нова година винаги е изпълнено с толкова много надежда, сякаш, че един цикъл от живота ни е свършил. И ние малко уморено можем да вдигнем чаши и да си пожелаем идващата година да бъде по-добра, по-мирна, по-сполучлива, по-плодородна… Това е мило. Но едва ли ще бъде вярно. Или поне не за всички. Какво биха могли да решат няколко часа и каква ще е тази магия, която сякаш, че с вълшебна пръчка, благодарение на биенето на часовника ще промени живота ни? И въпреки всичко човек се надява, че ще изиграе едно Дунавско хоро и кой знае, може би този път ще стане. Най-после болката ще намалее, а проблемите ще се стопят.

Но какво е календарът? Това са условните рамки на времето. Малките стрелки, с които измерваме периода от живота до смъртта. В това няма нищо магично. Съвсем обикновено е. Като живота и смъртта и всичко, което се случва в тези граници.

А помните ли времето точно преди една година? Когато тази старица, която ни напуска сега, идваше при нас като пеленаче. Колко надежди имаше в нея. Също като сега. Тази, която гоним с удоволствие, някога беше добре приета. И има огромна вероятност тази, която посрещаме сега с толкова надежда, някога отново да бъде изхвърлена. Да бъдат изхвърлени тревогите й, проблемите й в очакване на по-добри дни.

Не мисля, че годината е била чак толкова лоша. Или поне не за всички…

За едни това беше годината на първата глътка въздух, на раждането на нов живот, на първата рожба, на чудото да станеш родител. На възможността да посветиш себе си на другия, на един малък човек, който е напълно зависим от теб. И върху душата на когото трябва да отобразиш най-доброто от себе си. Тази отговорност завинаги те променя. Прави те друг човек.

За други това беше годината, в която затвориха очите на любим човек. Годината, в която го изпратиха по пътя към вечността. И те подобно на свети Йоан Дамаскин са шепнели: „Суета е всичко човешко, което след смъртта не съществува: не остава богатството, нито пък славата отива с човека. Защото когато дойде смъртта, всичко това се разрушава”. Когато човек се изправи пред вратата на безкрая, вече не може да бъде същия. Нещо в него завинаги се е променило. Той е станал по-различен.

За едни това беше първият учебен ден. Тръпката да откриеш един нов свят в училище, в гимназията, в университета. Възможността да се образоваш. Да научиш азбуката, да сричаш, да четеш или да станеш професионалист в дадена област, да овладееш науката до „съвършенство”. Това е значима промяна.

Други обаче откриха нещо далеч по-значимо. Че нито едно познание няма стойност, ако то няма морален заряд. Че както казва свети Николай Велимирович: „Образован е само този, който е очистил образа Божий в себе си”. И че затова образование си струва да се живее. Че светът ни трябва да спре главоломния си ход и да застане на едно място дотогава, докато не реши проблема с душата си. С това кое е добро и кое е зло, кое е правилно и кое е неправилно, кое е за обичане и кое е за мразене. Защото, както казва Христос: „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, но повреди на душата си. Или какъв откуп ще даде човек за душата си?” Този въпрос всъщност е един от двигателите на обновяването на човека и на цели общества от хора.

За едни тази година беше запечатана с първата целувка. С първото произнасяне на най-красивите думи на света: „Обичам те!”. С придаването на безкрайна перспектива на любовта в Тайнството, извършено пред Божия олтар. С желанието да виждаш в другия възможност не просто да живеете заедно и да си правите компромиси, не просто да умрете заедно в дълбока старост, а да живеете заедно вечно. Колко красиво е това. Вече си друг човек. Не двама, а един в две тела.

За други това беше годината на новото потапяне в басейна от похот. На поредната изневяра – телесна, духовна или политическа. Време да угодиш на най-низките страсти в себе си. Да похарчиш пари за тях. За егоизма си. За падението си. Или пък шанс да изтъргуваш тялото и възгледите си за някоя материална придобивка. Да размениш гласа си за няколко кебапчета и две-три бири. Да покрещиш на митинга на някой хитрец, защото ще ти подари някоя банкнота или пък цял таблет. Как само пропада човек, когато направи такъв бизнес със себе си.

За едни тази година донесе нова работа. Нова възможност да се погрижиш за семейството си. Глътка спокойствие в непрекъснатата битка с данъци, банки и монополи. Вечер след тежък ден, в която най-после подаряваш на детето си онова, което отдавна си отлагал. Или пък ден, в който си завел жена си някъде, където досега не си имал пари да я заведеш. Колкото и елементарно да звучи, в такива моменти човек се успокоява, защото е сигурен, че може да изработи почтено утрешния си ден.

За други това беше добиране до мечтаната власт. Опияняване до безпаметност от нея. Критерий за успялост. Окрупняване на богатството. Желание да смачкаш един цял народ. Да му докажеш, че с власт и пари няма невъзможни неща. Е… за някои пък тази година промяната се изразяваше в това, че разбраха, че не всичко се купува с пари. И не всеки човек е за всяка власт. Няма нищо по-старо и по-ненужно от алчността за власт и пари.

За едни това беше годината на протеста. За мнозина промяната се състоеше именно в това, че протестът намери свои нови измерения, далеч по-истински от предишните. И от протест срещу политика се превърна в протест за морал. За нови приоритети. За нова ценностна система. По-точно казано – за истинска ценностна система.

За други това беше годината на старата политика, която се брани срещу ценностната система. На вкопчване във властта и задържането й на всяка цена. На влизането и излизането в нея през задни входове. На безкрайните кордони от тежко въоръжени полицаи, изправени срещу деца с хартиени пистолетчета. На огради, препречващи пътя на майки с деца. На „опорни точки” и партизански войни в интернет, на неизпълними обещания и редици от идващи и отиващи си автобуси, препълнени с объркани хора. Година на политическо номадство. Или просто възможност да попътуваш на екзотични места с гаджето. Деградацията също е промяна. А тази година показа, че пътят надолу може да бъде доста дълъг.

Всъщност, годините са като хората. Каквито са хората, такива са и годините. И ако хората си остават „стари”, всеки нов ден, всеки нов месец, всяка нова година ще бъдат като старите. И ако човек стане „нов”, ако се промени, ако се обнови, ако се освежи, тогава и следващият ден, следващият месец, следващата година ще бъдат нови. Ако човек стане по-добър и годината ще е по-добра. Но ако е лош, и годината ще бъде лоша. Това е съвсем очевидно. На мен ми се иска да си пожелаем Нова година в този смисъл – ние самите да станем с нещичко по-нови хора.

Ако ние повярваме в нещо повече от суеверията, свързани с условните граници на времето, то светът около нас ще стане поне малко по-духовен. И Новата година ще ни донесе повече вътрешна наслада.

Ако ние обикнем още повече близките си и изоставим егоизма си, то любовта около нас ще се умножи. И през Новата година ще има много повече поводи за по-топли емоции.

Ако нашите отношения станат с нещичко по-чисти и по-честни, то животът ни ще започне поне малко да изобличава плътското, духовно и политическо блудство. И през Новата година то ще стане малко по-невъзможно.

Ако се опитаме да станем малко по-милосърдни, ако опитаме да съчувстваме на хората около нас, то раните в обществото ни ще намалеят. И през Новата година ще има повече време за прегръдки, а по-малко за превръзки.

Ако се изправим срещу наглото желание за кражба, срещу отнемането на човешко достойнство, ако укрепнем в мисълта, че никой няма право да прегазва другия пред очите ни и ние да оставаме равнодушни, то през Новата година за хората, които богатеят на чужд гръб, ще стане поне малко по-тясно, по-задушно, по-притеснително. И ще се наложи да се съобразяват.

За да има Нова година се изискват усилия. Нашите дела ще направят годината Нова. Нашият пример ще зарази други и ще моделира света по новому. Лавината винаги започва от няколко снежинки. Снежинки, които не са се стопили. А новото в обществото ни започва с обновяването на самите нас. Не казвайте, че сме слаби. Че това са просто приказки. Човек е длъжен да направи онова, което зависи от него. А за останалото, в което не можем да се справим, ще помогне Бог.

Следете новините ни в GoogleNews