Quantcast

С осем души в час

Милена Дойчева Последна промяна на 17 януари 2014 в 12:49 54470 27

България си отива с огромна скорост – с осем души в час. Снимка: Николай Дойчинов, AFP
България си отива с огромна скорост – с осем души в час. Снимка: Николай Дойчинов, AFP

Обикновено новината за скорошната и неизбежна смърт на някой наш близък ни потриса. Колкото и да избягваш мисълта за това, изведнъж някой лекар застава пред теб и ти съобщава вестта, че трябва да очакваш най-лошото. Вече не можеш да се сдържаш и избухваш в ридания. И си казваш: „Не може да е истина. Не мога да го (я) загубя”. И от страх сърцето ти бие учестено.

В този случай не стана така. Един професор безпощадно ни съобщи, че изчезваме като нация. Че България си отива с огромна скорост – с осем души в час. Но тези негови думи се удавиха в общия новинарски поток. Или пък просто не ни интересуваше. Не ни шокира. Не ни разплака. Може би защото не го приехме като загуба на някой близък. Може би България отдавна е спряла да ни бъде близка… А има такива роднини, които не могат да бъдат наречени опечалени. Казват си: „Е, поживя си достатъчно”. И мислят само как след това да разделят имуществото.

Какво ли не е преживяла старицата България през дългия си живот. По време на страдание неволно се обръщаш назад и търсиш хубавите картини, които да запазиш. Наистина, имало е и по-големи страдания от сегашните. И по-тежки болести. Но успяваше някак клетата ни България да се съхрани. Да запази живеца в себе си. Защото децата ù бяха добри. Бяха готови да умрат вместо нея. И оставяха светла диря, по която следващите стъпваха все по-уверено. Защото имаха вяра. А този, който има вяра, не може да умре. Затова академик Лихачов с възторг беше възкликнал, че дори и в мрачното време на турското робство духовната България никога не е спирала да съществува, че „завоевателите не можаха да победят тази държава на духа”.

Сега е друго. България все още я има на картата. Физически все още присъства, но ние знаем, че умира. Дори и физически. Макар и да не искаме да си го признаем. А отдавна агонизира духовно. Длъжни сме да се запитаме защо се получава така. Всеки, който обича, е длъжен да търси до последно причината за болестта и като я намери да се бори с нея. Каквото и да казват лекарите – дори и един процент шанс да има, ако обичаш – длъжен си да не се отказваш. Да не погребваш приживе. Стига да ти пука, разбира се.

И тъй, от какво страда България? Всеки лесно ще отговори на този въпрос. Страдаме от неутолимата жажда на някакви хора за пари. От способността им да вземат и последния залък от устата на бедния, за да трупат само за себе си. От алчността за власт, която се е превърнала в цел на човешкия живот. От сервилното отношение към тази власт на оцеляващите, които не са оставили пространство за дишане на другите. От криворазбраната свобода, която е превърнала в свой единствен критерий порока. От това, че цялата ни култура сякаш се е събрала в един разголен ориенталски танц, от който никой не се възмущава. А на неговия фон тъжно са приседнали на някой тротоар гладът и мизерията. Страшният глад и страшната мизерия. Един приятел ми каза: „Не е вярно, че някога сме били под робство, а сега не сме. Аз се чувствам роб. Например на „Топлофикация”. Работя само за нея. И за нейните приятелки от енергото, ВиК и банките. Ако ми оставят нещо, с което да живея – оставят. Ако не се смилят – знам, че има възможност да постъпят с мен по-жестоко и от някой турски паша”.

Човек трудно издържа на всичко това. И си тръгва. Някой през Терминал 2. Кой би могъл да обвини такъв човек. Но не съм сигурна дали схващаме точно какво се случва. Човек изоставя майка си, за да може той самият да оживее някъде, където не е сигурно, че има живот. А ако успее да се закрепи, може и след време да прати някой лев на майка си и да й се усмихва по скайп. Толкова близо и толкова далеч. Но това съвсем не е единственият изход от неумолимата действителност. Малко ли са тези, които си тръгнаха през вратата на смъртта – самозапалили се, скочили от мостове, блокове, хвърлили се под влакове… Помрачението и отчаянието е стигнало до там, че в един момент смъртта изглежда по-добър изход от живота в България. Те също оставят близките си, майка си. Нещо повече – оставят собствения си живот. И отнемат надеждата… Няма нищо по-лошо от това.

Но гореизброеното описание на реалността не е болестта. Алчността, властолюбието, нагаждачеството, духовното и физическо блудство са само симптомите, но не и тумора, който изяжда България. И „лекарите”, които трябва да ни поставят диагноза, акцентират само на симптомите. Търсят лечение само за тях. Затова болестта непрекъснато се връща с нова и нова сила. Истинските тумори са два – липсата на човешка съпричастност и липсата на вяра. Това убива България. Тя е оживявала в най-тежките си моменти. В несравнимо по-тежки и от този, именно защото тези два тумора не са разяждали плътта ù.

В една своя проповед митрополит Антоний Сурожски разказва как понякога минаваме покрай човек в нужда, как плъзваме поглед по него, така че да разбере, че сме го видели, но и че за нас той не съществува. С едно обръщане на главата от битието го прогонваме в небитието. Това е страшната картина на българската действителност – липсата на съпричастност. И понеже в мислите си сме пратили другия човек в небитието, не осъзнаваме, че заедно с него там пращаме и цялата държава. Човекът в тази държава бавно се превръща в електорат. В една безлика маса, която лесно може да бъде купена, продадена или прежалена. Човешката воля струва по-евтино от няколко кюфтета. Можеш да натовариш много хора на рейсове, за да играят хоро за кауза, за която не знаят нищо, в съпровод от оркестър, който не подозира, че може би свири на собственото си погребение. Живеем в общество, където болните са само статистика на Здравната каса. Много работодатели са сложили камери в цеховете и офисите, за да контролират работниците си, но през тези камери не виждат човешки същества, а възможност за печалба. Да не кажа, че твърде често хората стоят бюро до бюро, лежат в едно легло, но въпреки всичко не се виждат един друг. Не виждат мислите, чувствата, желанията си…

Но най-страшно е, че няма вяра. Тази вяра, която като мощна имунна система е отхвърляла всяка зараза през годините. Аз не говоря за популярната вяра в себе си и собствените си възможности. Нито за някакво своеобразно фън шуй, където пренареждаме предметите вкъщи. Защото доста пренареждахме, а злото си остана там, където е. Говоря за вярата като общение с Живия Бог. Вярата като отговор на подадената от Кръста ръка на Христос. Тази вяра те кара не просто да виждаш другия, но и да се жертваш за него. Кара те да обичаш. А в перспективата на Божията любов човек живее вечно. Онова, което ни липсва, е истинското разбиране за това, че ние сме създадени като вечни човешки същества, за които е отворена вратата към неизказаната радост на безкрая. Когато човек разбере това, той няма да се вторачва във временните изкушения, а ще ги презира като недостойни за неговото достойнство. А другият човек няма вече да ни е чужд, а част от най-ценното, което се намира в сърцето ти. А заедно с другия човек няма да ни е чужда и България и ще усещаме всяка нейна болка като своя. И ще се борим за нея до последно.

Някога в България е имало такива хора. Някога дори те са я управлявали. Когато те се върнат, България веднага ще се излекува. Не, когато ние станем такива – хора, изпълнени с любов към Бога и ближния. Тогава отново ще я има духовната България, за която говори академик Лихачов. И здравото в организма ще има сили да преборва болестите-грехове. И ще я има България. Не умираща, а възраждаща се – с осем души в час...

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

21.01 2014 в 13:36

Ако се вярва на НСИ за 2012 се топим не с 8, а с 4.5 човека на час, а интересното е,че освен ниската раждаемост хората между 30 и 64 години, най-много с отива от онкологични заболявания, болести на органите и кръвообращението(което означава загуба на цялостност и вяра в живота) и болести на храносмилателната система(проблем с реалността).....

19.01 2014 в 12:39

Браво, Милена!!! Съгласен съм с всяка една дума.

18.01 2014 в 20:07

Стига сте я рекламирали комунистката на снимката.Тази нещастна и малоумна душица е по-зле и от жената с бенката-Нина Гергова!Повръща ми се от тая измет вече....

18.01 2014 в 13:41

Признавам си, аз съм виновен за всичко, да...

18.01 2014 в 10:37

Никой няма да изчезва :)

... "Крив", какъв беше... гологан, май, "не се губи"?! ;)

А за песимизма какво е казал този същият умник, когото цитира по-горе?? :Р Не е никак градивен, да знаеш!

Аз не съм твърд националист; не е проблемът в националността, а в ценностите на ХОРАТА! Двама души да останат на Земята, но да са читави е достатъчно! :)

18.01 2014 в 10:27

"Най-пагубната черта на хората е да вярват безрезервно". Докато обикаляме из пустинята, може да си тананикаме този цитат. Ще ни облекчи изчезването.

18.01 2014 в 09:49

Да, има много криви хора в тази държава и не знам дали и 40 години ще им стигнат да обикалят пустинята за да ИЗЧЕЗНАТ!... То не беше Балкански, не беше Wattie- разбрал-недоразбрал, да извряка гласно мнението си в някой форум или блог... Думички като "Бог" и "вяра" ги пропуска, защото нищо не значат за него, или поне нищо различно от суеверие. Но човекът е с претенции на едва-ли-не интелектуалец. Е, накъде с такива кухи кратуни, питам аз?!?

... А бройката не е най-същественото, спокойно :)

18.01 2014 в 02:37

балкански,ти си също част от проблема,защото с тези тенекиени очила и сърп и чук в главата разделихте дълбоко народа,но това е като бумеранг,рано или късно,дай Боже рано,ще се стовари върху вас

18.01 2014 в 01:56

Комунистически ГЕНОЦИД. Професор Иванов недвусмилено го каза - и не само това, ами и че от 20-то най-бързо измиращи държави 18 са "соц".
Добре дошли в светлото бъдеще. И Бог да прости.

А иначе продължавайте да се връзвате на простотиите на червените боклуци под път и над път. Дано като ви дойде времето ви е по-леко че вместо да се борите за България сте се занимавали с "професор" Балкански и прочее сволочь. "Можно, но жалко".