Можете да гледате „Гората на ужасите“ днес и утре, 2 и 3 юни от 18 часа (за последно) в бомбоубежището под 29 СУ „Кузман Шапкарев“

“Най-здравият съюз на този свят е този между бездарниците. Те са тези, които в условията на всеки тоталитарен режим успяват да изкопаят по някакъв гьол, съответстващ на техните размери, в който се мъчат да натикат и умъртвят онези, които са родени, за да кръстосват океаните.”

Георги Марков, „Задочни репортажи“

„Тука пиша, винаги търсейки да разбирам не само нас, пострадалите, но и тези, които причиняват страданията ни... Но защо народът се е умълчал? И какво е това усърдно хлопане на лъжици по паницата леща, дето се чува днес от всички страни? Това „чорбарство“?“

Стефан Бочев, „Белене – сказание за концлагерна България“

“Не сблъсъците, счупените витрини, изселените, пратените по затворите, битите и изнасилени, убитите даже, не това смазва, а тънкото, пронизващо усещане за безсмислие в някой последвал следобед, когато видиш хора да се смеят на улицата, да се събират, да правят деца в същата тази система, която теб вече те е изхвърлила за дълго от живота.”

Георги Господинов, „Времеубежище“

Снимка: Емил Димитров

„Гората на ужасите“ е първият разказ на убития в Лондон от ДС писател и журналист Георги Марков, който той издава и подписва с името си. Използвах заглавието за нашето импровизирано четене с музика, което направих в опитите си да транспонирам реалността в изкуство. Дано не ви звуча морализаторски, ама… колко от събитията в културния ни живот днес кореспондират по някакъв начин със случващото се в Украйна? Колко от хората на изкуството заеха някаква публична позиция по темата? Колко от тях отидоха на мирно шествие, дариха средства, организираха се, за да подкрепят бежанците от войната и войниците на фронта? Колко от нашите интелектуалци и общественици опитаха да помогнат на някои от десетките хиляди жени, деца, и войници, които храбро се борят за нашия свят, за нашите ценности, за цивилизован живот в Европа, без режим и без терор? Малцина.

Нашето четене с музика „Гората на ужасите“ го прави. Паралелите са очевидни. Човеконенавистните режими си приличат. Социалистическите лагери, в които диктаторите заточваха по-смелите и по-умните ни дядовци, и бомбоубежищата, в които задължително ни водеха като деца, за да сме готови за третата световна война зловещо са ни подготвяли за онова, което се случва в света ни и днес.
…
И ето ни.

Публиката се събира на мостчето на "Сливница" и "Раковски", водим я в бомбоубежището под 29 СУ „Кузман Шапкарев“ – бомбоубежище звучи гръмко, а то си е едно мазе. Би било даже някак уютно, ако по стените му не висяха плакати на Гражданска отбрана от 80-те, а беше натъпкано с буркани лютеница, бутилки старо вино, дрехи демоде, които никой не смее да изхвърли или книги. Но то си е осемдесетарско в най-лошия смисъл. 80-те, когато за последно някой е влизал тук, за да проведе задължително обучение по война… на деца! Водеха ни в Мавзолея и по скривалищата да ни плашат – детството ни е било силно травмиращо, давам си сметка сега, защото трябваше и постоянно да лъжем. Животът ни беше двойнствен – един (таен) се случваше у дома, в облаците от дима от цигарите „Слънце“ на нашите родители, тайно слушащи „Свободна Европа“ и друг (явен, „показен“, като магазина, в който пускаха бананите) – в училище, където не можех да казвам, че Дядо Коледа идва при мен.

Мислехме, че тези времена са безвъзвратно и приключило минало…

Докато не ги заживяхме отново – някъде към 2009, откогато до днес започна една ревизия на режима – от 35-то място по свобода на словото се сринахме до 112-то според критичните доклади на Репортери без граници и Организация за сигурност и сътрудничество на Европа. Няма ли свобода – няма шанс. Това го знам с кожата си, с тялото си, с промълвените шепнешком думи по адрес на брилянтния ми дядо, на когото са забранили да упражнява професията си на лекар и е бил изселен заради… политически виц. Абсурдът на режимите. Скоро след това е починал.

Паралелите стават все по-страшни днес, когато на няколкостотин километра от нас се води война поради сходни причини. Диктатор поставя на колене целия свят. Днес. В 21. век.
…
Седя в мазето с музикантите и докато се притеснявам как ще стане, дали пък не е малко прекалено, добре ли ще бъде, да няма технически гаф (внимавам, обучена в телевизията-майка), публиката идва към бомбоубежището. Няма места, не стигат, половината остават отвън. Местим пейки, вълнуваме се – като революционен комитет някакъв по време на соца сме. Усещаме странността на мястото – то започва да играе своята силна роля на жив декор. Юлия Берберян и Трайчо Трайков гледат прави от вратата – тежка, метална, врата за спасяване на животи – като преддверието на гигантски сейф, в който се пази най-ценното… А ние даже свикнахме с честите загуби на това най-голямо богатство – човешкият живот, станахме като скотове, Ковид ни довърши. Не ни остана състрадание, емпатия, обич, грижа… Затичани кой знае накъде и скрити в палтата и маските си, забравихме да скърбим за умрелите, да съчувстваме на нуждаещите се, на унизените и оскърбените… На бежанците от войната например.

Сигурно се питате защо, по дяволите, ви завираме в това мазе – животът и без туй е достатъчно страшен, а и вече наистина се чудим дали пък няма да ни се наложи да го използваме по предназначението му, това бомбоубежище…

Мислих си дълго защо го правя. Истината е, че единственият начин, който ни е даден (вероятно от Бог) да осмисляме, да преживяваме и да надмогваме трагедиите и най-печалните и страшни моменти в историята или личния ни живот е чрез изкуството… И че само чрез него можем хем да съпреживеем нещо подобно и толкова чудовищно, колкото е войната – хем да се опитаме да се поставим за миг на мястото на самите украинци, които в момента го живеят това съвсем наистина. Макар че… както е написал един от авторите, които ще ви чета днес и утре вечер Георги Господинов: “...никое изкуство не отменя страховете ни, чудовищата ни, самотата ни, смъртта. То само ни научава някак си да живеем с тях.”

Когато започвах да мисля за това четене… нямаше война, Путин не беше започнал да реализира кошмара, с който ще се помни 21. век, нямаше милиони жени и деца останали без библиотеки, кухни, легла и играчки…, тръгнали да бягат, изоставяйки целия си досегашен живот по света. Обаче въпреки това тези текстове не ме оставяха да заспивам. Когато дойдете довечера и ли утре, обърнете, моля внимание на невероятната, почти свръхестествена актуалност на текстовете, които избрах да ви прочета – текстове, писани преди много години… които звучат, сякаш са за днешния ни ден, в контекста на войната, която става все по-реална и постепенно завзема и завладява не само територии, а всичко познато… Огромна лавина, която ни помита, като добавя към трагедията, която преживяваме като общество през последните години. И колко малки са ежедневните ни тревоги, скандали, предателства и политически боричкания спрямо нея. Спрямо войната.

Ще чуете откъси от прочутите „Задочни репортажи“ на загиналия в Лондон български писател и журналист Георги Марков – убит от българската репресивна машина през 1978 г. с прочутия чадър, както и части от есетата му по радиото Дойче Веле „Към моя съвременник“ с неговия глас, части от неговите писма към жена му, която остава в България. Този разказ от само себе си ще се прелее (сякаш го е писала една ръка, невероятно) в записките и дневниците из книгата на един голям български интелектуалец, завършил два швейцарски университета и бил първи секретар на министър председателя по цар Борисово време Стефан Бочев „Белене: сказание за концлагерна България“. Защото същата тази репресивна машина, която уби Марков, затвори в лагер Бочев… Този разказ ще лъкатуши – както потокът на съзнанието прави – сред спомени и истории от самосбъдващите се разкази и романи-пророчества на Георги Господинов, който пък е наш съвременник, но изследва много щателно миналото ни по социализма, особеностите на българския нрав по онова време, ритуалите и лъжите, в които живеехме. (Честита да му е номинацията за Нобел и стискаме палци!)

Всички тези думи в „Гората на ужасите“ са посветени на онази необяснима и срамна черта в нашата народопсихология, която предава, вместо да спаси; убива, вместо да се грижи; завижда, вместо да се възхищава; измъчва, вместо да отглежда, страхливо премълчава, вместо да стане и да изкрещи, и унищожава, вместо да гради.

Струва ми се, че АЗ СМЕ на ръба на силите си (пак по Георги Господинов), все по-самотни и объркани, сякаш затворени в някакво голямо световно мазе, уплашени, предадени и захвърлени на политическата карта на света, управлявана от кой знае кого – дали не и от изкуствения интелект? – зависещи от неговата евентуална воля или от милостта на случайността?!

Засипвани от (фалшиви) новини и информация, конспиративни теории и откровени клюки, на нас вече са ни отказани И възможност за бягство в „обетованата земя – на Запад“, И родина, ние се скитаме из електронните сигнали на света, гледаме постоянно в някакви екрани и си спомняме човещината през последните останали свидетелства за нея – а именно: през книгите. И през запазените писма.

Ще чуете смразяващи със своята документалност¬¬¬ разкази. И тайната ми идея е те да се случат именно на това зловещо място, свързано с миналото ни и историята на България в един предишен период, на място-самото то свидетелство за други времена, когато свободата беше само мечта и заглушен вик.

„Гората на ужасите“ не би била възможна без подкрепата на НФК, на директорката на 29 училище Маргарита Милева и на кмета на район Сердика Тодор Кръстев.

Идея и реализация: Искра Ангелова, музиканти: Цветелина Найденова, Явор Гайдов и Венелин Пиперов. Режисьор на пулта: Емил Димитров.

Поради ограничените места молим да си купите билети ето тук:

https://epaygo.bg/epaygo/event/Гората на ужасите?fbclid=IwAR3UfsUGC7gqpDzyXl7d36Jsv20zBmA7iOMrmKsWML0QjbNc-XaeKuFejMM.Трейлър:

Две последни четения с музика на Искра Ангелова, Цветелина Найденова, Явор Гайдов и Венелин Пиперов

Среща: 2 и 3.06.22, в четвъртък и в петък, 17:45 часа на моста „Раковски“, на ъгъла на бул. Сливница и ул. „Г. С. Раковски“

Публиката ще бъде отведена до скривалище-бомбоубежище, събитието ще трае 1 час и 20 минути, входът е 12 лв.