Нарисувай ми овца

В началото на XX век група творци в Русия пишат манифест.

Манифестът носи името "Плесницата на обществения вкус", а младият Владимир Маяковски е един от хората, които заявяват: "Да изхвърлим Пушкин, Достоевски, Толстой и прочие от парахода на съвременността".

Нищо ново и изненадващо.

В изкуството много пъти се се случвали подобни неща.

Когато френската шесторка, предвождана от Кокто и Ерик Сати (и включваща в себе си композитори като Онегер, Орик, Пуленк, Тайфер, Мийо) започва да твори, припознава като враг утвърдения вече Морис Равел. Когато Равел връща връчения му орден на Почетния легион, шесторката излиза с декларация - "Господин Равел върна ордена, но музиката му го приема"...

Защо ви разказвам тези неща, вместо да напиша текст за първия ден от болничните?

Защото в последните дни една тема измести всички проблеми на KLETA MAJKA BALGARIQ и ни накара да забравим и за избора на нов главен прокурор, и за новия мандат на Столичен общински съвет, и за новия бюджет, в който парите за култура са по-смешни от годишните награди на БГ Радио, и за скандала в Министерствотo на културата, пропуснало да претендира едни скромни 700 бона за Ларгото.

Тази тема се завъртя като цунами и опустоши цялото виртуално пространство на рОдината, нанасяйки непоправими щети на околния задклавиатурен ландшафт от Симитли до Синеморец и от Петрич до Дуранкулак.

Тема страшна, зловеща, ужасяваща.

Илюстрациите на художника Любен Зидаров към юбилейното издание на епопеята за Хари Потър.

Признавам си, че съм чел и попадал на всякакви виртуални аутодафета и екзекуции в последните години. Социалните мрежи пазят и съхраняват всякакви словесни разстрели. Но не съм вярвал, че ще доживея да видя саморазправа с художник, рисувал книги, с които са израснали няколко поколения българи.

Впрочем, ще кажете вие, какво пък толкова?

Разни хора, разни вкусове.

Вкусът, в крайна сметка, е дело субективно и всеки има право да има свой такъв. Един харесва блондинки, друг - брюнетки.

Един е от Левски, друг - от ЦСКА.

Това наистина е факт. И не личният избор има нужда от този текст.

Пиша този текст заради колективната истерия.

Но сега е време да продължим.

След като се запознах с определени претенции на критикуващите илюстрациите на Зидаров, успях да изведа няколко основни тези:

- авторът е представител на соцреализма;

- като малки илюстрациите на Зидаров са ни травмирали;

- това не е реалистична живопис;

- грозно е, а хубави са оригиналните илюстрации към книгите за Хари Потър.

Най-важната теза на критиците на илюстрациите обаче бе следната - илюстрациите са неподходящи.

Неподходящи за какво? Неподходящи за тази книга.

Впрочем, докато следях тези дискусии в социалните мрежи и се опитвах да извлека квинтесенцията им, си дадох сметка, че историята помни много подобни случаи, в които нещо е било "неподходящо".

Например - никога няма да забравя как за първи път в живота си видях репродукции на Пикасо. Боже, на тая жена едното ѝ око е под носа, а другото - около темето, си помислих аз.

Или Дали - тия разтечени часовници - що за безумие е това?

Спомних си и как гледах един филм на Еторе Скола - "Балът". Два часа, в които героите не говорят, а само танцуват в различни епохи в един и същи бар.

После се сетих колко скандално ми изглеждаше онази прословута пиеса на Джон Кейдж за соло пиано, в която пианистът седи пред роял и с хронометър отмерва 4,33 минути, в които... не докосва пианото.

Не, кажете ми честно - не ви ли се е случвало да гледате някакви неща и да викате скандализирано "Ама това е неподходящо"! Или любимото ми "КАК МОЖЕ???".

Например сцената в "XX век" на Бертолучи, в която селянин, принуден от господаря да дава още данъци, застава пред него, отрязва собственоръчно ухото си със сърпа и му го подава?

Или сцената, в "Андалуското куче" на Луис Бунюел и Салвадор Дали, в която ръка с бръснач прерязва око на кон?

Не ви ли се е случвало да погледнете платно на абстракционист и да кажете - ама какво е това, ама тука има само някакви линии и точки? Или да чуете додекафонична музика и да изключите ужасено телевизора или радиото, възкликвайки "Ама това звучи зловещо, ужасно е!"

Сигурно ви се е случвало и сигурно реакциите са били подобни, но това има своето обяснение.

И обяснението е просто.

Всъщност нито илюстрациите на Зидаров са толкова мрачни и потискащи.

Нито изредените от мен много примери са толкова страшни и провокативни.

Просто в изкуството съществуват различни течения и различни идейни направления, които боравят с различни изразни средства.

И докато едни са, как да кажа... по-благи и лесни за възприемане, то други са остри, плашещи, носещи в себе си безнадеждност и мрак.

Само че тук идва големият проблем.

"Плесницата на обществения вкус", както някога е казвал Маяковски и неговите сподвижници.

В България в последните години живеем във времето на поп културата.

Кината ни в своята огромна част излъчват само филми, произведени в Холивуд. Ако погледнете програмите на мултиплексите и киносалоните в родните си градове (ако имате късмет да имате киносалон или МОЛ в родния си град, че не навсякъде това е факт), ще забележите, че европейското и независимото кино напълно отсъстват от пейзажа. Мнозина млади хора в провинцията се запознават с киното единствено и само през сайтовете за споделяне (торент тракерите).

В София независимо кино може да се види в няколко малки киносалона. Но все пак е нещо.

Сцената - о, тя е в интересно състояние. Поради дългите години на тотално изпуснато образование и създаване на вкусове на оркестрите често се налага да изпълняват по-скоро поп музика, отколкото Моцарт, Бетовен и Хиндемит. А и с Хиндемит едва ли ще събереш повече от трима души в Разград примерно. Докато с проект с Криско - може. "Джан-джун, глей как се прави".

Не се наемам да говоря за театър, за изобразително изкуство - съвсем. Но резултатът от годините преход и икономиите от инвестиции в култура доведоха едно време, в което масовият вкус, който подлежи на възпитание, бе възпитан... но не във възходяща, а в ресторантско-банкетна тенденция.

Масовият вкус днес е плесница. Но тя не е плесница, ударена за рестарт.

Тя е плесница от махленски кютек в спор за кило ракия.

Това не може да го илюстрира нито Любен Зидаров, нито Хари Потър.

Това е времето, в което арт провокациите се възприемат не като арт провокации, а като лична обида.

"Тоя ми свири на цигулка и че му гръмнем два тупаника..."

А така ми се иска у нас да има истинска критика.

Ама не оная критика, която във високите кули от слонова кост говори на неразбираем език за сложни арт проблеми като например "Инверсията на ракохода в додекафоничните инвенции на Веберн и остинатната атонална тревожност на Берг, обладаваща психосоматичността на Оскар Кокошка".

Тази критика е важна и нужна, но за научни конференции и специализирани издания.

Липсва ми адекватната критика, написана така, че да бъде четена от обикновените хора, които да получат аргументи защо илюстрациите на Зидаров всъщност са добри и защо аргументи като "тоя не е як" и "тоя ме травмира" нямат никакъв смисъл.

Изобщо, скъпи ми читателю, пази се от хора, които се аргументират със собственото си лошо настроение.

И се пази от така наречената "фейсбук експертиза".

Добре, че хората не са започнали да се лекуват по съвети на инфлуенсъри, че смъртността ще се увеличи рязко...

Откъде започнахме и къде отидохме.

Само още няколко неща и свършвам, че и без това едва ли ви се чете за култура точно днес.

Вкусът, скъпи мои приятели, подлежи на възпитание.

Нали се сещате, че никой не яде люто по рождение. Научаваме се после, особено когато сме прекалили с ракийката и трябва да хапнем една спасителна шкембе чорба на следващата сутрин.

Вкусът се възпитава и тук всички сме виновни.

Виновни сме, че вместо да се съпротивляваме на захаросания мейнстрийм, който ни залива във всяка една област на изкуството, ние му се предаваме и започваме да си представяме изобразителното изкуство като обработени на Фотошоп снимки.

Музиката - като нещо, на коeто можем да мятаме салфетки.

Киното - като нещо, което не се гледа без кофа пуканки.

Екзюпери има една сцена в "Малкия принц". В нея повествователят вижда за първи път самия малък принц, който го моли: "Нарисувай ми овца".

Този фрагмент е твърде интересен и илюстриран от самия Екзюпери. След няколко опита Малкия принц ще хареса именно рисунката, в която има едно сандъче, а овцата не се вижда, защото е вътре.

Нарисувайте по една овца.

Опитайте да го направите.

Нарисувайте нещо и после повикайте своите малки принцове и принцеси.

И ги попитайте какво харесват.

И после ги накарайте и те да ви нарисуват овца.

Тая революция няма да се случи, то е ясно.

Но поне можем да се опитаме да случим еволюцията.

А и как ще оправим тоя свят и тая държава, ако не можем една овца да нарисуваме...  

Следете новините ни в GoogleNews