- Ти отдавна ме беше предупредила – Калин е проклет, не се хващай с него. Аз ли не го зная? Аз? Ако ме питат „От какво ти е тази синина до окото?“, казвах: „Ударих се на един клон.“

„А това на устната ти какво е?“ – отговарях: – „Това е от херпес. Спаднал ми е имунитетът, зима е.“ Кокалчетата му са твърди. Раната зараства лошо. Синината остава месец, дори два.

Жената седи на стол пред мен, по-тънка от плата на полата си.

- Бие те – казвам.

Тя мълчи. Гледа в пода – аз нея гледам. Ясно - в много клони се е сблъсквала. Много херпеси са излизали на устните й. Държи за ръка едно дете – красиво като картина, момче.

- Гладен съм, бабо – казва ми детето.

Дадох му хляб и бучка сирене. Докато се обърна към майка му, ги изгълта.

- Защо си дошла при мене? – питам аз жената. – Знаеш коя съм.

В Старо всички я познаваме – тя е жената на Калин. Старо е малко нещо, петдесетина къщи, половината празни. Само софиянци идват събота и неделя, но да копае гражданин – това е все едно да сееш жито върху гранит, после купуваш комбайн да жънеш камъка.

Софиянците си направили хамаци, предлагат ми да се грижа за градинките им, искат да им продам мед, да ашладисам джанките им – от мен, която само като погледнеш луничките по лицето ми и като видиш, че Струма пресича моя двор – трябва да си отместен умствено към лудост, ако не си кажеш – „Тая е от ония.“

„Ония“ край бреговете на Струма от много време насам се знае какви са и кои са. Не случайно по тези земи не е имало робство, не е имало убит човек, откраднато дете, бита невеста. „Ония“ са жени от две семейства - Тровнички и Горчилянови – но се гледало жената да е луничава. Защото от много време, още когато Струма не била изкопала Кървавото ждрело, се знае ,че отровата слуша луничавите.
А аз съм луничава.

- За нищо не съм дошла - шепне жената с толкова много херпеси, че е очевидно – не е било с юмрук. По синия цвят около веждата й го зная. Такава синина се задържа повече от два месеца. Жената дърпа хлапето за ръката и поема да си тръгне. Разколебала се е – така правят младите жени. Обикалят наблизо - по отъпканата трева около къщата си го зная - и не смеят да влязат.

Тази обаче я хващам за ръката и казвам:

- Ударил те е с бокс.

Жената нищо не отвръща.

Детето, което изгълта хляба като моето куче Танас, се разрева. Жената се обърна – какво ти „обърна се“ – завъртя се като вретено и побягна от стаята ми.

- Стой, Катя – казах й аз.

Гласът е даден на човека да блъска с него, или да милва. Не знам как го мога, сигурно защото съм луничава - хем бие, хем дава лек гласът ми. Жената спря.

- Искаш да го отровиш ли? – попитах я.

Детето пак ревна. Жената, краката й - не човешки крака, а с дебелината на кучешка опашка - трепереха. Тя вдигна очи, бързо ги спусна. Но те светеха, тия черни очи. И лицето й светеше, кротко лице – бледо, направо прозрачно. Хубаво. Нямаш ли очи, бе Калине, та посягаш на това лице.

Затова ме хвана яд.

- Катя, такива като мене, луничави, дето са се родили на метри от брега на Струма, още от бебета ги бележат за отровителки. Но ние не сме отровителки, Катя. Видиш ли луничава жена, да го знаеш - тя е дошла на света, за да не дава лица като твоето да погрозняват и да се изкривяват от бой. Луничавата жена идва да прекърши ръката, която е ударила женско лице. Да, правилно ме чуваш, Катя – да прекърши ръката. Така тая ръка ще научи какво е болка. Болка е дал Господ на всеки човек, за да знае човекът, че ръка му е дадена не да прави болка, а да смалява болката.

Щом ръката бие и оставя по лицето ти срам - което е мило и хубаво лице, Катя – аз ще спра пръстите. Ще огъна китката. Стара жена съм и не лъжа. Две дъщери имам. За сина ми знаеш. Хубаво лице е твоето и той го обезобразява. Защо? Защото си му родила това хубаво дете? Защо гладува това дете? Ти, Катя, вече си решила - след десет „херпеса“ и след сто „случайно ме удари клон“, ти си рекла – „Повече не мога.“

Имала си две врати, през които да влезнеш. Първата е – да скочиш в кладенеца и там да те прибере Господ. Но Господ не обича жени, които търпят удар на юмрук. Другата врата, Катя, самият Господ ти я е посочил – да дойдеш при мене. Погледни ме.
Очите й избягаха от моите.

- Няма да го отровиш. Не. Така ще се отърве. А ти не трябва да слагаш тази тежест на мислите си, че си го убила. Да, Катя, заслужава да го убиеш и заслужава тополата на гроба му да издърпа 20 метра нагоре, след като си му светила маслото и си го погребала. Но Катя, Господ мисли друго. А какво е Господ? Той е силата, която бавно - бавно идва и расте в нас, обичта, която ни е дадена, за да виждаме колко е велик светът и да увеличим хубостта му.

Господ е животът, който трябва да живеем, да го правим великолепен с децата си, да го рисуваме по-светъл и добър с ръцете и мислите си, а не да убиваме хора.

Жената – каква ти жена? – момиче на 21 години, ме гледаше и полека, като първите капки дъжд през жежкия август, очите й се родиха за думите ми.

- Няма да го тровиш, Катя. Ти не си от Перник, момичето ми. Довел те е от Силистра, а там душите на хората са по-широки и светли са, защото водата на Дунав, край който са родени, е по-силна и повече от нашата тук, в Струма . Тук, Катя, няма бити жени, защото се раждаме ние, луничавите. А отровата слуша луничките. Аз съм от рода Горчилянови по баща и от рода Тровнички по майка и баба. От девет внучки само аз съм луничава. И двете ме баби ме учиха.

Ще му сипваш по половин лъжичка от това – само веднъж в седмицата – след ядене, вечер. Най-добре в сряда. В сряда болката става най-силна. Не знам защо е така, но е така. Защо морето е голямо, а капката - малка? Защото една лъжичка преди ядене може да те парализира. Една лъжичка след ядене може само да те огъне, да те навие на кълбо от тел и болка. Но няма да те умори. Катя, като се огъне на кълбо от болка, му кажи: – „Много ти здраве от Зака“ - а това значи от мен. Изчакай го малко – болката говори най-високо от всичко и умее да убеждава. Катя, остави го да си поговори с болката и после добави: – „Зака си мисли, че ако още веднъж види херпес на устната ми и ако още веднъж ме удари клон от ябълка по лицето, няма повече да се събудиш жив, Калине.“

Жената нищо не каза. Детето – момче на три години и половина, да му се не нагледаш, - бе престанало да плаче и пак избъбри:

- Бабо, гладен съм.

Дадох му сирене, а нея гледах в очите.

- Тука не е имало бита жена - в този лют край, където хората вместо ум имат два ножа в главата, вместо кръв – завист, и вместо сърце – локва тиня. Не земята им е виновна, виновна е слабостта – но ти не се бой от слабостта си, Катя. Когато си слаба, разбираш мъката на слабия до тебе. Слабостта е майка на милостта. Слабостта е първата крачка към силата – а без първа крачка никъде не можеш нито да тръгнеш, нито да стигнеш.

Жената не плачеше.

Дълъг живот съм живяла и много патило съм изпатила, но не вярвам на разплакана жена. Не пускам в дома си момиче, което подсмърча. Сега прегърнах тази тънка котешка опашка и докоснах очите й. Хареса ми, че не плачеха, съвсем мъничко в ъгълчетата се опитваха да избият сълзи, но болката и сълзата са сестри. Помагат си, тешат се. Изтрий сълзата с добра дума и близначката й, болката, сама ще се махне от къщата.

- Слушай ме – казах й. - Мъжете тук са високи и яки, но бити жени в Пернишко няма. Това е защото понякога – не особено често - се ражда луничаво дете, момиче. И него - дори да не е родено в родовете Тровнички или Горчилянови, го дават при тях и се научава как да вари ей този извлек.

Младата ме гледаше.

- Защо ми казваш това точно на мене? – попита тя.

- Защото ако нещо е останало в тебе за Калин, може да му сипваш и от това - по една лъжица след ядене, три месеца. Много ще го боли. Като е най-слаб и започне да ти се струва, че ще угасне, направи му отвара от глог, змийско мляко и дренки. Силата ще се върне у него след пет-шест дни.

Нещо подобно на усмивка – каква ти усмивка? – пеперуда, на която някой е откъснал крилата, но още пърха – такава усмивка се покатери по лицето на момичето. Малкото момче, което харесвах много – и то се усмихна.

- Бабо – искам бонбони – каза то, но аз не се обърнах към него, макар че много исках. Лицето става наистина човешко лице, когато при него дойде трудна усмивка – не пеперуда с откъснато крило, а радостна – същата, която идва, след като си родила детето си – и то е здраво, още изглежда лилаво в мутричката, но чуваш как плаче и на никого не можеш да обясниш защо го обичаш повече от небето, от земята, от въздуха и водата. Такава беше усмивката на жената пред мене.

- Ако не обичаш Калин - продължих аз. – ще му даваш по две лъжички – така ще гасне бавно и трудно. Болката в кълбото от тел ще си остане в него, в пръстите му, които са те осакатявали, в ръката му, която те е блъскала в стената, макар че си отгледала сина му и си се усмихнала с най-трудната и най хубавата усмивка. Тогава той ще се моли да дойде смъртта при него, но от тебе ще зависи дали да дойде, или не. Онази отвара от змийско мляко и глог, може да сложиш и суха шипка в нея. Ще се оправи, но половин година теленото кълбо ще се разгъва и огъва в ръцете и краката му. Ще се мъчи.

Навън беше декември - като декември, уж светло, уж топло, но вятърът може да те ликвидира. Декември е жесток към жестоките и щедър към щедрите. От нас, от ръцете ни, от мислите ни, зависи накъде ще тръгне декември.

- Не искам Калин да си отива – измърмори жената.

Беше хладно, аз от малко дете обичам топлото. Навличах се във всички дрехи, които намирах в шкафа на мама и тя ме оставяше да се грея до печката. Но по-късно разбрах – трябва да си по-голям и по-остър от желанието, което те мъчи. Започнах да се калявам – само след година свикнах да ходя боса в снега. Леденият вятър не се интересува дали си луничава, или не. Разболява те, ако си мекушава. Луничките могат да ръководят отровата, умеят да привикват и със жегата, и с леда. Никакви глезотиите не можеха да ме водят за носа. Нямам нос за някого – па бил той много умен – да ме води накъдето поиска. Затова Господ, който е безкраен и в силата, и в щедростта, ми е дал мисли. Мислите са по-големи от глезотията.

- Защо не ме изгони веднага да си отида, Златинке? – изведнъж попита жената.

- Искам да разбереш какво може да приготвя луничавото момиче. Не отрова - то е болка. Болката е учител да не биеш по-слабия от тебе. Биеш ли слабия, болката теб ще отведе на тъмно място, от което само жена ти или смъртта може да те изведе, насилнико. Разбра ли защо.

- Бабо, защо говориш страшно? – захлипа хлапето.

- За да уплаша лошото – отвърнах му. Щеше ми се да го прегърна, но не го направих. Хубаво е малкото да остане свито и уплашено за минута, за да може само да прекърши страха, да се пребори със сенките в мислите си. Ако не може – за това е измислена прегръдката. Да прегърнеш детето и да го направиш по-голямо от страха.

- А ти какво ще ми поръчаш да направя, Златинке? – измърмори момичето, което беше станало майка на това хубаво и огладняло дете.

- Нищо няма да ти поръчам – отвърнах й. – Декември е корав с разглезените и обичлив към онези, които обичат – потърсих очите й. Бяха много тъмни, но бистри. Отдавна харесвах очите на тази жена и заради тях не ме беше страх за нея. Човек с бистри очи мисли бистро и отдалечава болката. – Ти вече знаеш какво ще направиш.

Жената взе шишето, което й дадох.

- Колко струва? – попита.

- Ти ще решиш – отговорих й аз. – Но ще решиш след време. Аз имам всичко – знаеш. И къща, и хляб, и топло. Много жени като тебе идват – и те казват, че са се ударили, без да щат в ръба на шкафа, блъснали се в клон на ябълка, пострадали от херпес.

- Но защо…. – гласът й беше тих, не глас, а стъпки на врабче. Почти не се чуваше.

- Какво защо?

- Защо ми го даде? Аз мога да го отровя, а той ти е син.

Не й отговорих. Гледах бледото, почти прозрачно лице, синината над лявата вежда, разранената устна. За себе си знаех защо.

- Но… - продължи тя. – Как така? Ти си умна и… - тук стъпките на врабчето замряха. - Защо при такава майка … той е… Защо Калин е такъв?

Беше мразовито. Студът се спусна като гарван над Струма, легна в отдавна обраната ми градина. Мислите ми, изопнали пружината на капана си в мен, тлееха - една лъжичка преди ядене. Оставаш парализиран. Кръвта става кълбо ръждясала тел.

- Защото като момче е видял само това – измърморих аз. Казах го тихо, като че отхапах парче от ледена висулка и се задавих в мразовития вятър на зимата. - Защото само това виждаше Калин. А момче, което в детството си не вижда милувка, как ще може да милва жена, когато порасне и стане мъж?

Стана така тихо, думите се стопиха, въздухът се сви, остана уплашеното лице на малкото дете и нейното прозрачно бледо лице.

- Значи и тебе са тормозили - избъбри младата жена. – Калин е гледал. И се е учил.

На никого не бях казвала това. Досега никой не беше чувал и дума от тази история. Абсолютно никой.

Човек не знае кога най-измъченото и най доброто нещо на света, смъртта, ще дойде да го заведе на топло в къщата си. Не исках да си отида с тази тайна. Да, бях здрава, корава и упорита жена. Знаех – смъртта събира всички болки, натоварва всички грехове. Не почива нито ден, нито нощ.

- От малка ме оставяха при баба ми Златина – казах аз. – Като бях колкото тебе, можех да правя 23 различни варива за болка – за много болка, за по-малко, за загуба на зрение, за глухата… Тогава си обещах - аз няма да съм тая, дето ще кара хората да се мъчат. Няма да им раздавам болка.

Беше студено, по пътя към къщата ми се чу шум на мотор. Идваха хора. Всеки ден мнозина идваха при мене. Злото няма край и няма мост над злото.

Не. Над злото има мост – ние, хората сме мостът над пропастта. Луничавите жени я показват, но не могат да те върнат назад, ако искаш да скочиш в нея. От теглото, което теглих, от мъката, която измъчих и победих, видях – злите пръсти работят само там, дето няма луничава жена. Тя може да ги спре. И аз ги спирам. Цял живот ги спирам, Катя.

- Бабо, искам още хляб – каза детето, моят внук. Хубаво дете. Като всички деца – всяко дете е приказка и като порасте може да стане най-добрият човек.

- Той ти е син – прошепнаха стъпките на врабчето в гласа на жената. – Ако реша да го... да го … няма да го мъча.

- Той ми е син – казах й аз. – Той е обезобразил лицето ти. Заклех се, че няма да дам повече никой да обезобразява чуждо лице.

Декември е особен месец – тъмен за тъмите и добър за топлите хора.