Наистина сънувах теб: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 09 декември 2017 в 08:24 9514 0

Снимка Сергей Антонов

Здравка Евтимова

Беше просто експеримент, мила Ана. Нищо повече, знаеш, умът ми търси предизвикателства, търси скрити, но съдържателни детайли. Детайлът е най-големият предател, скъпа моя. Онова, което не би могъл да изтръгнеш от човека с бой и мъчение, подробностите, изтървани от него, стават истински високоговорител на признанията за извършена измяна. Влюбен съм в експеримента, мила Ана. Самият аз изгарях от нетърпение да видя какво ще се получи. Експериментът е огледалото, отразяващо най-прецизно моя характер и ум, а аз, неспособен да живея без тебе, бих желал да научиш всичко за странностите и прищевките, които управляват дните ми. Разбира се, без тебе не желая да живея нито ден на света. Звучи мелодраматично, като текст на чалга парче, но понякога истината за проклетия живот е чалга парче – толкова долнопробна и отблъскваща.

Как би могла да си представиш, че аз ще те прогоня от живота си, от къщата си, от кръвта си – невъзможно е. Ако те няма, къщите, в които влизам, се събарят и това е истина. Когато те няма и се одраскам някъде, раната гноясва. Преграквам, Ана, губя гласа си, ако те няма у дома. Затова те моля – знаеш колко ми е трудно да моля когото и да било. Благодаря ти, че дойде в живота ми, за да мога отново да се помоля на човешко същество.

Преди да те видя наяве, знай - откакто съм човек, ти си в сънищата ми – смятах, а и още продължавам да съм убеден в това, че хората освен предателство, друго не биха могли да сторят с желание и плам. Че постъпките им са продиктувани от глад за пари, тъй като парите са най-простото средство да докажеш превъзходството си. Над всички. Повярвай ми - аз не притежавам талант, нито други умения, освен удивителната си способност да предавам точно всичко, дочуто за някоя - нека се изразя така – личност с позиции и авторитет.

Като дете се научих да измъквам пари от портмонето на мама и от портфейла на баща ми. Мама не ме наказваше по никакъв повод. Молеше ме да не разказвам на баща си за чичкото с черния пуловер, който й беше купил пръстен с опал. Баща ми също не ме наказваше. Само настояваше да не разкривам пред мама истината за неговите прелестни четвъртъци, когато ме вземаше на разходка. Двамата целувахме мама и той ме водеше да яздя. Оставяше ме на едно дебело момиче – оттогава ненавиждам дебели същества, мила Ана, и копнея за твоя финес, за смирението, с което въздухът ти отстъпва място, за стъпките ти, които сигурно са се родили преди тебе и са попаднали в кръвта ти. Друга жена не би могла да ги придобие за нищо на света. Кучетата, прости ми този паралел, маркират с урината си своята територия. Ти я маркираш с въздуха, който си докоснала. Земята, по която вървиш, става люлка за мене. Ако и аз мина оттам, усещам как гравитацията ме люлее с нежност.

Но ти говорех за предателството, мила. Баща ми живееше със своите четвъртъци – там имаше не красавици, Ана. Четвъртъците на баща ми са наричаха Красимир – висок и строен младеж, който ми подаряваше чашка малини, настъргана ябълка, чашка къпини – все някаква чашка беше, чието съдържание тлъстото същество изяждаше вместо мен. Ненавиждам плодове, ти знаеш – това е слабост, с която трябва да се преборя. Красимир беше причината, поради която баща ми ме оставяше спокойно да взимам колкото пари желая от неговия портфейл и аз го правех. Взимах щедро, още от малък бях натъпкал едно чекмедже с банкноти – парите бяха талантът, който не притежавах, финесът, който никога нямаше да озари дните ми, приятелите, които от малък разбрах – съществуваха само на теория, а на практика се домогваха до безплатна езда, бонбони, мои стари панталонки – но нима мислиш, че ги получаваха даром? Не, мила Ана. Нямаше нищо даром – те пълзяха пред мене, пишеха за мене поеми, в които твърдяха, че съм гениален.

Само ти никога не си ми казвала, че съм гениален. Жените правеха всичко, което исках, правеха два пъти повече от онова, което дори не би ми хрумнало, без да се изпотя от погнуса. Беше противно. Разбира се – разказах на баща си за господина и пръстена с опал на мама. Описах пред мама отношението на баща ми към Красимир. Каква олелия настана. Освен чекмеджето, което бях скътал, още банкноти и още чекмеджета напълних – парите от малък са единствените ми приятели.

Ако не виждах тебе насън много преди да те познавам, ако не идваше в мислите ми както лекарство за умиращия от бронхопневмония, както въздух за човек, чиято глава е потопена под водата – сигурно нямаше да се събуждам сутрин.

Не бих могъл да понеса, ако си отидеш. Нима повярва, че мога да остана жив без тебе? Зная, че не си.
Изхвърлих дрехите ти, куфарите ти, обувките ти на улицата. Лично аз, със собствените си ръце. Това, че заварих детето ти в къщата си, беше само повод да започна експеримента. Исках да разбера как ще реагират познатите ти. Всъщност, знаех как ще реагират – Илиева и съпругът й Питър, когото бе принудила да си направи операция за премахване на мастните наслагвания в коремната област и таза. Държа тази жена само заради отвратителното й умение да се подиграва на хората. Смятам, че в нашия български ген за щастие най-силно е изразена способността ни да се гаврим с онзи под нас и това е прекрасно – какво ли забавление бих намерил, ако не съществуваше твоята бивша началничка Илиева?

Хайде, Ана, моля те – знаеш, че ти си единствената на света, на която се моля - разкажи ми как се държа с тебе Илиева, след като видя как изхвърлям дрехите ти, обувките ти, детето ти от къщата си? Разбира се, Ана, мила, аз желаех единствено да ти демонстрирам по един неоспорим начин какво ще се случи с тебе, ако си отидеш от мен. Какви перспективи имаш, какво бъдеще ще отвори врати пред тебе, моята прекрасна Ана. Правя го не защото искам да те принудя да останеш при мен; правя го от ужас какво ще се случи с мене, ако си отидеш, ако затвориш земята след себе си – казвала си ми, че така е писал някакъв си вече мъртъв поет от Перник, Димитър Миланов – ненавиждам мъртвеца Димитър Миланов, защото той ти е направил впечатление, а аз не съм.

- Накара ме да лъсна обувките й – отговори тъмнокосата жена. – Аз ги лъснах, разбира се. После вдигна крака си – беше със съвършен маникюр. Целуни пръстите на краката ми. Всеки един поотделно.

- И ти какво?– гласът на мъжа се поклони пред слабата жена, след това тялото му стори същото. – Аз ще лъсна твоите обувки, Ана. Ще целуна пръстите на краката ти.

- Тръгнах си - каза тя.

- Но ти нямаше нито стотинка.

- Илиева доведе съпруга си в стаята.

- И?

Беше тихо в помещението – великолепна, облицована в черно и бяло стая, една картина с езеро и мъгла, рисувана от известен китайски художник, на стената в пищна рамка зрееше ... какъв селскостопански глагол!- нима е възможно произведение на китайското калиграфско изкуство отпреди осемстотин години да не е зряло? Текстът, според познавачи, гласял: отглеждам млада луна на поляната зад къщата си.

- Отговори ми, Ана.

- Мисля, че знаеш.

- Зная, но искам да го чуя от тебе.

- Съпругът на Илиева предложи да стане мой сводник. Каза ми, че пълната програма при мене ще струва 1000 евро.

- Винаги ми е правело впечатление, че плешивите мъже са извънредно жестоки, Ана – отбеляза мъжът. - Нали знаеш, че никога не бих го позволил? Просто трябваше да видиш какъв ще бъде твоят живот без закрилата ми, без любовта ми.

- Понякога мога да повиквам миризмата на препечени бадеми, аромата на смъртта – каза тихо жената. – Повиках го. Тогава исках да си отида от света. Но дъщеря ми… Илиева кресна нещо и доведоха дъщеря ми. Госпожата каза, че ще изпълня пред детето програмата, която струваше 1000 евро.

- Продължавай – каза мъжът. Гласът беше равен и гладък, тих, твърде приятен глас.

- Дъщеря ми беше изпохапана. Навсякъде. Шията, гърба, корема. Тя не плачеше. Влачеше се напред, след нея в стаята при Илиева влетяха две момчета, едното с руса коса до кръста, другото - чернокосо, обръснато до кост, до мозък. След тях влезе и Елизабет.

- Елизабет. Прекрасно същество е дъщерята на Илиева. Има характер с потенциал на гилотина - отбеляза мъжът. – Харесва ми.

- Изхвърлиха те без пукната пара – каза Елизабет, приближи до мен и ме изрита в глезена на единия крак, после в глезена на другия крак. – Дъщеря ти си го получи. Ти си нагла. Радвам се, че те изхвърлиха. Легни! – прошепна тя.

Аз се отдръпнах към вратата, но госпожа Илиева викна:

- Легни ти казват!

Аз не легнах и двете момченца, онова с русата коса и другото, с бръснатия мозък, започнаха да ме щипят. По шията, гърдите. Силно и жестоко. Кожата ми още е морава. Но не това е важното. Моята дъщеря, малка, изпохапана, с мокро и мръсно от сълзи лице, се затича и блъсна Елизабет. Не зная къде я удари. Яката, здравата Елизабет се просна на пода и така зарева, че алармата на къщата се задейства. Разнесе се страшен вой, първо се притече Айвън, познаваш го, икономът, в неговия блестящ костюм. Този човек се беше объркал, както казваше госпожа Илиева - настъпи зле мотиката - дойде при мене и попита: – „Ана, много ли те боли?” Госпожа Илиева го погледна и той светкавично се отдръпна. Потъна в собствените си обувки. Зеленоокият Айвън.

- Харесвам Айвън. Тактичен е – намеси се мъжът. – Какво ти направиха след това?

- Не мислех за себе си. Елизабет пищеше, легнала на пода, риташе във въздуха. Двете момченца се наведоха веднага над нея, едното правеше умилителни опити да събере косите й, другото я милваше по обляното в сълзи лице.

- Удушете я – извика ритащата дъщеря на твоята бизнес партньорка.

- Бизнес партньорка ли? Илиева? Не бих й позволил да оближе праха от обувките ми – спокойно заяви мъжът. – Не бих й позволил да целуне тоалетната чиния в банята ми.

- Момчетата се нахвърлиха върху дъщеря ми. Това е краят помислих, скочих към нея да я спася, но дъщеря ми равно изрече:

- Ако някой ме докосне, ако само някой ме докосне с нокът, ще извикам смъртта.

Госпожа Илиева се изпъна пред креслото си, дъщеря й престана да се дере, двете момчета, русият викинг, гол до кръста – на корема му с водни бои някой бе изрисувал череп; другият с бръснатия мозък, също гол до кръста, също с череп, изографисан в кафяво върху гърдите му - застинаха на място.

- Смъртта ще дойде първо при вас – каза моята дъщеря, смазана, парче сдъвкан кокал. – По черепите ще познае, че стоите най-близо до нея. – Двете момчета плюха на дланите си и много бързо превърнаха рисунките върху ребрата си в мръсен черен слой.

- Глупости! – отсече Илиева.

- Тя ще дойде. Илиева, ти знаеш, че идва. Не говоря глупости.

Дъщеря ми беше толкова спокойна, страшна с мръсното си лице, омазано от сълзи и синини. Някой я беше ухапал по бузата, друг синьо-червен белег лъщеше на брадичката й.

После стана така тихо, имаше думата часовникът, който откъсваше секунди от времето и ги хвърляше зад гърба си. Аз гледах смазаното страшно лице на дъщеря си и се питах - какво е времето: червеи и кръв, които се движат едновременно в кръвоносните съдове на човека. Ако няма човек, времето няма къде да тече, то не съществува извън кръвоносната система на човека. Времето за мен е дъщеря ми.

- А аз? Аз тека ли в твоята кръвоносна система?

- Илиева, неочаквано за мен, стори нещо абсурдно – „Ана, разкарай се оттук – каза. - Прибери си мъничкия изрод.“

- Ти си изрод, Илиева – обади се дъщеря ми, така спокойно, равно, стори ми се, че не тя, раните по тялото й говореха. – Ще изпратя смъртта при тебе, ако обидиш мама още един път - гласът на дъщеря ми беше гладък и тесен, лицето сплескано и страшно под белезите. Стана ми студено. Какво направи този глас – може би си въобразих, но в стаята усетих миризма на печени бадеми. - Да си тръгваме, мамо.

Тя дойде, хвана ме за ръка и без да поглежда никого, каза:

- Елизабет, ще те запомня. И двата ти охлюва ще запомня, Елизабет.

Аз мисля, Филип, че е невъзможно Илиева да е действала самостоятелно. Ти си авторът на постановката – раните по тялото на дъщеря ми. Съпругът на госпожа Илиева и предложението да стане мой сводник. Ти умееш да планираш действията си, но животът е по-голям от всички планове. Ако животът е безсилен пред някои много могъщи хора, има явление, присъствие, посока, която е по-голяма от тях.

- Присъствие, което ти и дъщеря ти удобно улавяте и насочвате. Ароматът на печени бадеми. Смъртта.

Жената мълчеше. Скоро септември щеше да свърши, но какво е септември, когато липсват вени, в които тече времето, отмерващо края на падащите листа? Мъжът също мълчеше. Той се изправи полека, тялото му, тънко и дълго, чисто тяло, в красив костюм, се наклони към жената, наблюдаваща стената, на която не висеше нито една картина.

- Знаеш ли кой си позволява да отправя обвинения към мене, Ана? Никой. Не съм го допускал. Никога. Виждам - усещането не е приятно. Да, заплашвали са ме, но не и с имагинерно присъствие, по-мощно от мен.

Жената мълчеше. Беше тънка и тъмна, удавила се в тъмната си рокля. Жена, която едва ли заслужаваше внимание. Стената, на която не висеше картина, беше далеч по-изискана от нея.

- Ана?

- Да, Филип.

Слабото тяло в изискан костюм – та тук всичко бе изискано, в противен случай не би било тук – протегна съвършените ръкави на костюма, дланите на мъжа обхванаха в клещи от пръсти и кокалчета тъмното лице на жената, след това гласът, изискан както цялата обстановка наоколо, спокоен като дъжда зад прозореца, подреди думите в хладно – като мраморните плочи на пода – добре балансирано изявление. Всъщност какво ти изявление, беше улица, по която хората се страхуваха да вървят.

- Ана, ти наистина ли си помисли, че съм те сънувал от деня, когато съм осъзнал, че съществувам на този грешен и подъл свят?

Жената, тъмна като костилка на растение, което по този край наричаха „Вълче око“, не отговори.

- Наистина ли си помисли, че се хващам на приказките ти за миризмата на бадеми, опечени в камината на смъртта?

Жената мълчеше, сив прилеп, полетял на лов за насекоми през някоя от непрогледните нощи на юли.

- Нима си мислиш, че е възможно да съм те виждал в сънищата си, докато съм бил невинно момченце? Това е ход, който ме осени преди години – баща ми го използваше спрямо моята майка - и тя, корава, практична и много прозорлива дама, го прие за чиста монета. Майка ми не купуваше фалшификати – помирисваше ги от стотици километри, притежаваше сетиво за имитации, никой търговец не успяваше да я измами. Но този трик, със сънищата на баща ми – да, мама се хвана. Интересно ми е как се почувства ти, когато го приложих спрямо тебе.

За пръв път жената заговори глухо:

- Стана ми тъжно, че си бил толкова самотен. Сега вече съм спокойна, че не си. Аз не лъжа за миризмата на препечени бадеми, усещам я често. Тежко е, но човек привиква. Защо…все пак защо избра мене?

- Обичам предизвикателствата, Ана. Искам да видя дали ще имам силата да захвърля нещо, което ми харесва – мъжът се усмихна. – От малък се привързвам към предмети. Като дете си загубих джобното ножче. Вдигнах температура и боледувах три месеца след това. Започнах да калявам волята си. Предметът, който харесвах най-силно, захвърлях – така се избавих от досадната болест. Захвърлям тебе сега... разбираш ли? Когато човек харесва някого, му става роб. Аз не желая това.

Жената го погледна, очите й черни като клавиатура на компютър, още по-черни - малка кутийка, която детето отваря и в нея няма подарък.

- Аз повярвах, че си ме сънувал, откакто си разбрал, че времето започва да тече. Не. Аз вярвам, че си ме сънувал. Аз вярвам, че когато бадемите са опечени за някого, на света има само един човек, само един, който забравя, че времето тече, че нощта е тъмна, а денят светъл – че водата се пие и пясъкът не се яде. Този човек иска тавата печени бадеми за себе си, да спаси другия. Не знае дали е януари или август, дали е сутрин или полунощ, когато някой си е отишъл и го е оставил сам с времето. За всеки има само един такъв човек. Някои още от деца го сънуват и като се събудят, са щастливи. Аз повярвах, че си ме сънувал. Но ти просто си говорил за сънищата на баща си. Ще се оправя - прошепна тя. - Когато не те сънуват, за тебе няма място в къщата. Под небето е широко. Все някъде някой те е сънувал още когато е усетил, че около него времето тече. Все някой е сънувал мен.

Жената в тъмната рокля тръгна към вратата. Затвори я след себе си и стената, на която нямаше нито една картина, потъмня.

- Ана - каза мъжът.

Той изтича към вратата, отвори я, но жената я нямаше. В корида, като удар от нож, тегнеше миризма на прегорели бадеми. Вселената печеше тава бадеми в огромната фурна на самотата.

- Ана!

Беше притъмняло, обикновен гъст мрак в края на септември. Щеше да завали. Въздухът чакаше дъжд.

- Наистина сънувах тебе, Ана.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови