Защо Господ измислил оградите и есента: разказ-шега от Здравка Евтимова

Последна промяна на 11 ноември 2017 в 09:35 2351 0

Снимка Сергей Антонов

Здравка Евтимова

- Хубави масловки сложих, осем буркана – обяви Захария, но устата й искаше да изрече съвсем друго нещо. Зеленикавите й очи, диви гущери, изпълзели от обрасналия с коприва дол, обрулиха лицето на мъжа. – Петре, подготвила съм много силно средство срещу крадци - Въздухът около очите й позеленя, по-зъл от копривата. – Всеки път като се навърташ около къщата ми, нещо изчезва. Двайсет часа мариновах гъбите. Миналия път ми изчезнаха компотите с череши.

Мъжът поде с глас, по-тънък от вятъра:

– Всичко, което има костилка, не ме интересува, дърта билкарке.

- Не дърта билкарка, а най-добрата дърта билкарка в Радомир - сряза го жената. – Младата бръснарка ми се похвали, че си я черпил с моя компот и си я накарал да дойде при мене, за да се похвали – думите на Захария бяха тъмни и тежки подкови. – Не ме принуждавай да пускам ток по оградата. Относно гъбите… Ти знаеш, Петре, за всяка отрова има противоотрова, и аз, дъртата билкарка, я имам.

- Значи са в мазето, гъбките? – мъжът се засмя. – Умът ти се клати като гнил зъб, Захарийо. Оградата е бонбонче за мене.

Зелените очи на жената се заровиха в лицето му.

- Иди си набави лек за стомах – нещо пропадна в гласа й, нещо като голямата дупка насред площада пред кметството. Жената си тръгна, но човекът, който не обичаше череши, висок, тъмен и тънък, я настигна с една крачка.

- Сега ще ти разкажа една история за оградите и за Господа. Дано налея нещо в клеясалата ти глава.

- Щом и ти заговори за Господ, от змиите ще почнат да доят мляко – обърна му гръб старата.

- Само една змия знае какво може да се издои от другите змии – рече тънкият като лисича следа мъж. - Ето ти сега историята за оградите. Няма ли да черпиш по едно кафе?

- Кафе? – отсече жената. – Имам газов пищов.

- Слушай, билкарке – мъжът се изпъна и продължи: - Преди милион години никой не знаел как се правят огради, но имало много камъни на земята. Хората започнали да ги трупат един върху друг, за да погледнат в къщата на Бог. Как така той има къща, пък ние нямаме, защо толкова камънак е изхвърлил на земята, няма ли еволюция за тая работа? Зима идва, защо не е докарал въглищни залежи близо до нас, че и ние бял ден да видим? - Петър си пое дъх и продължи да разплита кълбото на усуканата история: - Първобитните хорица започнали да трупат камъните, които вселената била изсипала там, дето трябвало да изсипе ядене и благодат. Натрупал се един огромен хълм, после цяла планина, огромен небостъргач от камъни, но първобитните диваци не преставали, и продължавали да влачат. Та и ти като тях, Захарийо.

- Недей по ум да се надбягваш с мене, Петре, ще затънеш – засече го билкарката, но очите й се поукротиха. – И какво станало после?

Дългият тънък господин се изпъчи още повече, изхвърли: „Значи ти е интересно, дъртушке?“ и понеже зелените очи го изоставиха и загледаха встрани, той побърза да продължи:

- Ай да му се не види - възкликнал Господ. - Не стига, че направих тези хора, дадох им хляб в ръцете, а те искат в къщата да ми влязат, камъните да хвърлят в градината ми. После може някой да каже, че и Господ не съм, толкоз нахални същества са еволюирали досега.

- Ти си син на най-нахалните – вметна възрастната билкарка.

- Ако ме прекъснеш още един път, нищо повече няма да ти обадя – закани се слабоватият, но въпреки това думите взеха да се леят още по-гъсто от устата му. – Седнал Господ да мисли и разсъждава какво да направи с наглите човеци, който сам от нямане що да прави създал, и изведнъж му дошла идеята да спусне на земята – днес казваме „да извърши реформи“ - та изпратил той на земята заедно с дъжда думите „мой, моя, мое”. Така за една нощ дивите първобитни типове се очовечили. Господ слязъл в София при тях и казал:

- Гледайте, люде – след което започнал да реди камъни един върху друг и построил първата в света каменна ограда.

- Хитро – призна Захария. – Тази история започва да ми харесва. Откъде я открадна?

- Ти познаваш отровите, защото си отровна, аз зная истории, защото историята ще ме запомни – заяви Петър. – Както и да е. Оградата Господна била яка и здрава, мощна и великолепна. Първобитните другари се почесали по първобитните глави и нали вече знаели какво е „мой, моя, мое“, всеки тръгнал да граби камъни. Първо влачели с ръце, после измислили торбите, колелото, лодките, корабите, самолета, ракетите и така нататък - вдигали огради до небето, за да се разграничават от останалите, по-елементарни другари и никой не можел - дори добрият Господ - да ги спре. И смъртта не смогвала да озапти класово осъзналия се народ. За две седмици изчезнала планината камъни, които хората струпали, за да се изкатерят до къщата на Бога и да го питат защо той има къща, а те се бъхтят и се тикат в тъмни пещери - кьорава ли е вселената, защо не се размърда да им даде хляб и зрелища, а еволюцията само на Него, на Господ, му е подхвърлила хляб и зрелища? Не е ли това очевиден конфликт на интереси! Всеки грабел камъни, огради зидал и се биел за всяко парче трошляк.

От купчината, гигантска като хотел „Парадайс“, нищо не останало - дори вдлъбнатина в полето. Земята се разделила на оградени парцели; всеки, още като се родял, търсел камък да се огражда от другите другари и така нататък. Та и твоят парцел е от онова време, с твоята ограда, по която ще пускаш електрически ток, Захарийо!

- Ще пусна незабавно – отсече най-вещата билкарка на Радомир. – Историята си я бива. Тоя, от който си я откраднал, сигурно е бил умен човек.

- Хайде на бас, че сам я измислих! Заради оградите – най-гениалното изобретение на Господ - земята е такава и до днес. Едни притежават мазета с компоти и осем буркана с масловки, а други крадат. Хайде, довиждане, билкарке. Много обичам мариновани гъбки. Чао.

Беше към два часа следобед, студът сви в менгемето си градчето, народът се изпокри, облаци се разхождаха, мощни и тежки, истинските началници на небето, от слънце нямаше помен, но това е то, есента не дава обяснения никому. Постила улиците с листа, да й бъде меко на петите, докато си отива от Радомир. В оранжевата къща, изпъчила се като петле в средата на двора – по оградата все още не беше пуснат електрически ток, но до портата върху кутия за обувки бе написано с печатни букви „Захария – билки“ - бе настанала суматоха.

Билкарката, едра и мощна, сновеше в двора заедно с есента.

- Масловките ми! Маринованите ми масловки! – редеше жената, при това съвсем не тихо, защото се показаха няколко съседки и се заеха да я заливат със съчувствени въпроси: „Окрадоха ли те, мила? Боже мили, пак! Как? Виж каква ограда вдигна, за чудо и приказ! Нагли и долни!“

– Задигнаха ми всичките бурканчета с гъби! – каза билкарката, но очите й, бездънни като онзи дол с копривата, не светеха тихо като поле, обточено със скреж, а жилеха. – Захарийке? – удивиха се съседките, които познаваха обичая на тия дълбоки очи. – Какво си наумила?

То стана веднага много ясно какво беше сторила старата. По улицата, потънала до бордюрите в есен и окапали листа, тичаше мъж, тънък като вълчи вой. Петър. Той едва успя да се добере до кутията за обувки с надпис „Захария- билки“.

- Боже, разстройство, боже боли! - едва успя да обади мъжът. – Свърших се!

Захария нито помръдваше, нито го поглеждаше.

Беше толкова студено, че нито едно бездомно куче не се виждаше по улицата. Мъжът клечеше пред старата билкарка, огънат като парче ръждива тел.

- Захарийо…- човекът се сви на червей, гърбът му се спусна като камък и падна на улицата. – Дай нещо. Лек. Дай!
Старата не го погледна.

- Боли!

Старата бавно разгъна някаква бяла кърпа, измъкна баничка и започна да яде.

- Няма да крада гъбите… нито компотите…няма да минавам покрай къщата ти…моля те! – устните на големия Петър се огънаха, сякаш ги бе попарила слана.

Жената спокойно изяде баничката, избърса уста с хартията.

- Моля те… Моля те!

Кафявата ръка на жената, здрава като антидот срещу мариновани гъби, измъкна от джоба на якето едно бирено шише, пълно с нещо гадно и зелено.

– Пий.. Половин кафена чаша. – Зелените очи изпълзяха от оня зъл дол и светнаха някак особено. – Петре, когато Господ измислил оградите, измислил и есента. Само през есента човек става по-голям от оградите и дори крадец да е, се научава да казва „моля те“.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !