Така я беше кръстел баща й, всъщност тя се казваше Марсиана също като майка си, но бабичките, които продаваха цветя на „Веслец“ току до Лъвов мост, я просяците Дани и Вани, с които понякога баща й пиеше в петък в десет, я наричаха сладката Муси. Двамата с баща й ставаха рано, когато имаха горе-долу пари; когато нямаха - се вдигаха още по-рано. Така Муси се ориентираше, че ще обиколят контейнерите не само по „Веслец“ - улицата, която Муси обичаше, защото там беше детската градина – много чист асфалтов двор, катерушки и онзи жълт кораб от здраво желязо!

Беше толкова рано, особено когато бяха дали последния лев за кисело мляко - детската градина заедно с прекрасния й двор беше заключена… но ако имаха късмет, вратата на съседния старчески дом беше отворена, за да излезе една бляскава кафява катафалка. Някой е ритнал камбаната, казваше баща й. Отначало Муси се оглеждаше за камбана, но после разбра, че всъщност камбаната е онова, което възрастните наричаха Господ – просто го събуждат с камбанен звън като аларма на телефон - и той, понеже е беден и свикнал като нея с баща й на всичко, веднага идва да прибере починалия при себе си.

Това е то да си Господ, мислеше Муси, приемаш хората в къщата си, даваш им възможност да станат облаци и да се върнат на земята като дъжд или сняг.

Затова когато валеше, Муси не носеше нито качулка, нито чадър. Знаеше, че дъждът е майка й. Понякога събираше дъждовни капки в кофичка от кисело мляко и им приказваше – но само когато баща й не беше наблизо.

- Човек не е дъжд - беше й обяснил той веднъж. – Човек е пристанище за кораби.

- Но в София няма кораби а дъжд вали често – възрази Муси. – Мама не беше пристанище.

- Беше пристанище за мене – каза баща й, после преброи колко пари бяха получили, след като бяха предали хартията.

Когато баща й заговореше за кораби, отделяше лев и петдесет за най-евтината бира. Отсипваше мъничко на улицата – За майка ти - казваше той, като че майка й беше асфалт. Но напоследък добавяше: – И войната да спре.

Добре, че имаше хартиени отпадъци и пластмасови кофички в контейнерите - Муси и баща й ги събираха и получаваха много пари от Вторични суровини. Сигурно и Господ ходеше така да събира болни хора, захвърлени някъде, съвсем сами. Или ранени – понеже беше свестен, позволяваше им да станат дъжд и се прибираха отново на земята – даже хич не трябваше да вървят пеш. Облаците бяха на един поглед разстояние от София – колко е дълъг един поглед, колкото трамвайната линия между две спирки. Затова хората просто се спускаха до улиците като по ски писта. Муси беше виждала ски писта по телевизията и това беше най- красивото нещо, което се беше показвало пред очите й.

А хората, макар и ритнали камбаната, обичаха земята и се връщаха на нея. Затова валеше толкова често. От живота до смъртта никак не беше далече, вярваше Муси. Ако някой е тормозил много хора приживе, значи такъв лош човек пада на някой площад като грамадна преспа сняг. Всички се страхуват от него и го заобикалят отдалеч.

- Глупости – отряза баща й. – Най-краткият път между живота и смъртта е войната. Хората умират. И никой не може да рециклира човека.

- Господ може – възрази Муси. – Даваха го по телевизора. Нали го видяхме в хубавото кафене, където чистихме с тебе кухнята и тоалетните.

- Не вярвай какво ти приказват в кафенетата – обясни баща й.

- Когато вали, мама идва при нас – настоя Муси. – Затова обичам дъжда.

Момичето вярваше, когато баща й каза, че мама „отишла“ в Италия, а не е ритнала камбаната, всъщност Господ я е превърнал в небе или в приказка. Защото какво прави самотният човек, самотното дете и самотният Господ – измисля истории, за да не ги изяде самотата. Тези истории бяха най-краткият път до щастието.

Когато баща й и тя съберат толкова голяма купчина пари, че Муси ще може да ходи на детската градина като всички деца, майка й щеше да се върне от Италия - напук на най-голямата камбана, която някой бе ритнал вместо нея.

- Ако забогатеем утре, ще можем ли да платим таксата за детската градина на улица „Веслец“? – попита Муси и баща й каза: „Имам идея.“
Щом той имаше идея още преди да е намазал филията й с конфитюр от промоцията в „Билла“, значи съвсем са го закършили. Скоро нямаше да попадне при децата в сградата, боядисана в синьо и розово – тя беше не много голяма къща, но със сигурност бе вълшебна. Само ако имаха късмет и някой в старческия дом беше ритнал камбаната, вратата на дома оставаше отворена. Тогава баща й я чакаше десетина минути. Муси се промъкваше в двора на детската градина– толкова чист асфалт, най-сивият и най-красивият в София, но Муси се боеше да не изскочи лелята с метлата. Въпреки това сядаше в жълтия кораб и беше щастлива. Можеше да брои до четиринайсет – броеше и се отпускаше на седалката на пред кормилото – оранжева седалка, най-смелата в целия град. И момичето беше едновременно и капитан, и пират, и моряк, и куче, и дете. Беше дори пристанище. Всъщност беше щастлива.

- Ако науча буквите от азбуката, ще спре ли войната? – попита тя баща си.

- Да – отговори той. – Думите могат да спират войни. Българските букви знаят кои са тези думи. Освен това буквите знаят всички приказки на света.

Муси молеше баща й да я учи буквите – първо най-лесните, но азбуката губеше времето им. Не тръгваха рано сутрин на обиколка. Това означаваше някой друг да обере хартията от контейнерите, а понякога, особена на улица „Будапеща“, в контейнерите хвърляха съвсем нови детски якета, като това, с което бе облечена сега Муси. Не знаеше дали да се радва, или да се ядосва – това розово яке беше вкарало в главата на баща й новата му, честно казано, тъпа идея.

- Хайде, Муси. Такова хубаво дете си в това яке – имам идея. Ще станем много богати.

Щом баща й заговореше за богатство, обикновено затъваха дълбоко и двамата просяци - Дани и Вани, им даваха пари на заем да избутат до понеделник. В неделя хората изхвърляха много хартия и много пластмаса. Тогава Муси и баща й изкарваха доста. Връщаха си дълга, отиваха вкъщи, в бараката, която някога е била магазин за кебапчета и бира, но фалирала. Сега Муси и баща й живееха там. Имаха малко антре, в което палеха огън в една печка на дърва, захвърлени в парка. Ставаше топло и хубаво.

Връщаха се от екскурзията – баща й казваше, че събирането на хартия и пластмаса е много умно нещо, направо излет, виждат хубавите къщи по улиците „Веслец,“ „Будапеща“ и „Бачо Киро“, наблюдават аптеките и магазина за здравословни храни. А туристите от другите градове на България, например даже от градовете на Черно море, което няма край, макар че сега заради войната е пълно с мини, дори туристите от Благоевград, отървали се от новия грип - всички тези хора тичат да видят „Веслец“ и нейната прекрасна детска градина.

- А ти и аз, Муси, ги гледаме безплатно!

Муси подскачаше от радост. Двамата с баща й след екскурзията по „Веслец“ и „Бачо Киро“ се връщаха у дома. Тогава тя обличаше най-новата си рокля – извадиха я от един контейнер. Не, дори от контейнер на я извадиха, дрешката беше оставена в найлонов плик на тротоара и какво хубаво момиче изглеждаше Муси в нея – цялата в розово и златно кадифе.

А баща й - той се казваше Матей - така една добра млада жена беше кръстила колата си, с името на баща й, защото, обясни жената, баща й бил смел като двигателя на нейната страхотна малка кола. Баща й обличаше най-новия си костюм, тъмносин, въобще без никаква гънка в него, защото го пазеха грижливо и той, и Муси. Това беше най-скъпата му дреха. В този костюм се беше оженил за майката на Муси.

- Тате, ти харесваш ли жената, която кръсти малката си кола с твоето име? – попита Муси, защото отдава искаше да научи какво мисли баща й по този въпрос. Самата тя вярваше, че тази непозната е най-милото същество, което срещаха на улица „Бачо Киро“. По-свястна дори от Дани и Вани, нейните приятели.

- Да, тя е хубава – призна баща й. – Скоро ще си намеря работа и може жената да дойде при нас. - После, както винаги, изтъкваше: – „А ти, Муси, си най-хубавото момиченце дори в избелелия анцуг“.

- А аз го обичам, защото ми го купи, когато бях на три, а сега съм на пет и половина – изтъкна Муси. – Хайде, давай да видим как ще станем богати.

Беше много лесно.

Баща й, облечен в костюма, с който се беше оженил за майка й, и Муси в новата си рокля, оставена в найлонов плик пред контейнера –двамата с измити ръце, баща й обръснат, заставаха на спирка „Сердика“ на метрото и пееха.

Баща й имаше прекрасен глас и онази жена, която беше кръстила колата си Матей с името на баща й, понякога спираше при тях – даваше баничка на Муси, топла и дъхава в най-хубавия слънчев ден в началото на април. Понякога жената дори пееше с тях. Гласът й беше топъл като асфалта в двора на детската градина на улица „Веслец“. Най-щастливото беше, че тя показваше на Муси нова буква от азбуката – чудно, че почти всички букви си имаха животни – например буквата М (макар че с нея започваше името на Муси) си имаше огромна мечка! Муси беше научила вече осем от всичките трийсет букви на азбуката – и колкото повече научаваше, толкова повече към техния град приближаваше мирът.

- Ти си много добра – каза й един ден Муси. – Искаш ли да ми станеш майка? Ще ме учиш буквите, а аз ще ти покажа в кои контейнери хвърлят най-много хартия. После заедно ще събираме дъжд в кофичка от кисело мляко. Майка ми сега е шепа дъждовни капки, но когато войната спре, надявам се, че всичко ще се оправи и тя ще се прибере при нас. Ще бъде вода и ние ще й купим аквариум, за да живее в него.

- Ти си странно дете. И много добро – обърна се жената към Муси. – А аз просто съм много самотен човек.

- Не се бой – успокои я Муси. – Тате казва, че самотата е път – ако вървиш по него, със сигурност ще си намериш приятел.

Няколко дни - Муси не беше сигурна точно колко, защото можеше да брои само до 14, двамата с баща й спечелиха много пари. Пееха след „екскурзията“ по „Веслец“ и „Бачо Киро“, хората слизаха от метрото, хвърляха много пари в шапката – беше съвсем обикновена шапка от вестник, направена от Муси. Двамата си купиха пица на парче от Лъвов мост, а такова нещо се случваше в празнични дни. Баща й беше толкова щастлив, че й показа буквата Щ на щастливия щъркел. Така Муси вече знаеше цели единайсет букви от азбуката. Със сигурност войната щеше скоро да спре.

Само дето онази жена, която Муси толкова харесваше, бе престанала да слиза от метрото на спирка „Сердика“. Да не се е разболяла, уплаши се Муси. Дано Господ не я е превърнал в дъжд… Муси се замисляше, дълго и тъжно, толкова дълбоко, че дори й се щеше и тя да се превърне в дъжд. Всички дъждове са приятели, успокои се мъничко тя. Нали живеят заедно в облаците. Веднага щяха да й кажат къде е майка й и къде е онази добра жена, която я учеше на буквите от българската азбука.

Чакай, чакай! Муси направо подскочи от радост. Жената се качваше по стълбите на спирка „Сердика“ на метрото и бързаше към тяхното място – в самия край на най-горната площадка. Муси и баща й пееха за Жаба Жабурана. Хората със сигурност обичаха жаби, защото хвърляха в шапката от вестник много пари.

- Ела, ела! – извика Муси на жената. – Имам да ти казвам нещо страхотно важно! – жената се усмихна. – Вече знам единайсет букви! Скоро мирът ще се върне при нас! Казвам ти.

Жената се усмихна – някак тъжно. Като че никога през живота си не бе ходила на детска градина. Муси реши да я развесели.

- Слушай! – извика момичето. - Баща ми е съгласен да ми станеш майка. Обеща и тебе да научи песента за Жаба Жабурана.

Жената нищо не отвърна. Престана да се усмихва. Отвори чантата си. Извади пари. Доста пари – всичките от хартия. Муси не знаеше точно колко са те, защото можеше да брои само до 14.

Непознатата пъхна парите в ръката на детето, обърна гръб на най-безценния костюм, в който бащата на Муси се беше оженил за майка й, обърна гръб дори на най-хубавата детска рокля - цялата от розово и сребърно кадифе.

Момичето в сребърното кадифе щеше да заплаче. То знаеше, че сълзите не са помогнали на никого. Само спирка „Сердика“ помага. Изведнъж баща й, който беше умен човек, й прошепна:

- Муси, тя бърза за работа. Ако не тича, ще я уволнят. Може би някой ден ще я научиш да пее „Жаба Жабурана“.

Бащата на Муси никога не лъжеше.

Всяка негова дума бе истина.